Ето, че дойде време за поредното, а както впоследствие се оказа и последното, за сезона бягство от зоната на комфорт. Или по-скоро разширяване границите на същата, но това също не би било особено вярно, тъй като отдавна вече не се чувствам на чуждо място в съседна Румъния.

Това пътуване бе планирано и като втори опит за щурмуване на Трансалпина, но проходът не бе основната ни цел. Забележителностите, които най-вече исках да видя, бяха ждрелото Биказ, дървените църкви на Марамуреш и солната мина в Турда. Освен тях бях набелязал и куп други неща, малка част от които успяхме да зърнем.

Основното нещо, с което трябваше да съобразим всички планове, бе значително скъсилият се вече ден, поради което исках каранията да приключват преди 8-9 ч. вечерта, колкото и нетипично да е това за мен :)

Пътуването накратко.

Варна – Кашока – Кирлибаба – Клуж Напока – Бран – Варна
2050 km, 4 дни и половина

Петък.

Варна – Силистра – Кашока, 390 km

Днес по план трябваше да стигнем до язовирa Сириу, в околността на който предварително си бях набелязал място за палатка, използвайки google street view. Бях забравил какво удобство е това.

На пристанището в Силистра пристигнахме тъкмо когато фериботът се канеше да отплава и едва намерихме къде да паркирамe, така че не сме губили и минута време в чакане. Така малко след 18 ч. вече стъпихме на румънския бряг.

Малко по-нататък спряхме за снимка и продължихме към язовира.

Този път сме с Алиса, за която това е първо толкова голямо пътуване.

Докато Слънцето бе на хоризонта, можехме да караме по-бързо и без излишни притеснения, но ситуацията се промени драстично, след като се смрачи. Навсякъде започнаха да се появяват пешеходци, велосипедисти и най-неприятното – каруцари. Така де, хора с каруци. Никой от тези гении не носеше светлоотразителна жилетка или каквото и да било обозначение, а каруците нямаха дори светлоотразители! За сметка на това имаха навика да изскачат в последния момент, на 10 метра пред нас.

След срещите ни с всички тези титани на мисълта и експерти в самосъхранението, лишени от каквито и да било инстинкти за оцеляване, пристигнахме до набелязаното място и започнахме спускане по черния път до брега на самия язовир. Този последен километър до долу ми се видя доста по-дълъг, заради състоянието на пътя, който дори отсъстваше на навигацията ми, но така или иначе малко след 23 ч. вече разпъвахме палатката си.

Събота.

Кашока – Биказ – Кирлибаба, 455 km

Бях си нагласил алармата за 6 часа с идеята да снимам изгревa.

Е, резултатите не бяха особено впечатляващи, но такъв ми бил късметът. Малко след края на първите ми за деня творчески напъни събрахме лагера, хапнахме набързо и поехме нататък.

Вече навлизахме в Трансилвания – или в буквален превод от латински – земята отвъд горите.

Следващата ни спирка бе пред тази красива църква в Бъйле Тушнад, напомняща за писаните манастири в Буковина, които все още не съм виждал на живо.

След кратката фото пауза продължихме на север към Лакул Рошу, или Червеното езеро.

Все още не бях идвал по тези места и всичко бе безкрайно ново за мен.

А Карпатите и тук предлагаха безброй красиви гледки.

Един бърз поглед назад –

И обратно по седалките.

Малко по-късно вече приближихме и до самото езеро.

През 1837 г. тук е имало земетресение, в резултат на което свляклата се маса е препречила пътя на река Биказ. Така се е родило най-голямото естествено планинско езеро в Румъния. Разбира се не липсват и кървави легенди за появата му, но тях ще оставим за друг път.

След кратко лутане намерихме кея с лодките и си харесахме място за паркиране.

Следващата логична стъпка бе да поемем навътре.

Отдавна исках да пробвам нещо ново за мен, а след като идеята ми за параглайдинг не срещна реализация през годината, остана да се задоволя с нещо далеч не толкова екстремно :)

Гледката от езерото към брега бе дори още по-впечатляваща, а на следващия кадър се виждат и стърчащите от водата върхове на дърветата, които са били потопени при образуването на езерото.

И двамата бяхме много далеч от точно тези водни спортове, така че постоянно бъркахме посоките на гребане, особено в завой, но поне не бяхме единствените, причиняващи катастрофи в иначе широкото за маневриране езеро :)

На излизане пък бяхме ескортирани от тези симпатяги.

След половинчасовата тренировка по гребане се запътихме към ждрелото Биказ. То започва именно от Червеното езеро и продължава 8 километра на север.

Както вече казах, то бе една от основните причини за избора ми на този маршрут.

Малко след горната снимка се озовахме на тази отбивка.

В далечината се вижда Piatra Altarului – най-известната скала в околността, на чийто връх стои 7-метров кръст. Любопитно е, че до 89-та година на негово място е стояла червена звезда с подобен диаметър, символ на режима.

Тук някъде пробвах и още нещо ново. Вдъхновен от рецептите, които бях чул наскоро, за пиле и риба, печени на изпускателния колектор на ГАЗ-ка, реших да пробвам да подгрея сандвичите между ауспусите на Сянката. Закрепих ги така, че да не могат да паднат, и потеглихме, докато обядът ни се затопляше по този начин.

Малко след това вече бяхме на първия от 4-те емблематични обратни завоя непосредствено преди ждрелото.

И тук вече изпитах крещяща нужда от широкоъгълен обектив. Всички тези скали покрай нас, извисяващи се десетки, а по-вероятно и стотици метри към небесата, те карат да се чувстваш толкова малък и невзрачен.

Снимките ми не могат да предадат мащабите тук, затова ви предлагам да погледнете панорамите от гугъл мапс.

Относно сандвичите ми – резултатът бе неповторим. Дори смятам скоро да започна свое кулинарно шоу – Мото кухнята на Борко :)

Както вече казах, тук мащабите са такива, че 17-те mm фокусно разстояние, при това на кроп тяло, каквото е 40D-то ми, не стигат доникъде, а панорами не обичам да правя.

Още няколко снимки, преди да продължим нататък.

В края на ждрелото се намира градчето Bicazu Ardelean, а малко преди него – тази китна църква вдясно от пътя. Както знаем, когато румънците не строят панорамни пътища през планините си, те градят църкви! С всякакви форми, цветове и мащаби! Майтапа настрана, но бих се обзаложил, че Румъния е страната с най-много храмове на глава от населението, поне в Европа.

Следващата ни спирка бе на 127-метровата стена на язовира Биказ. Долу, в ниското, се вижда и прилежащият му ВЕЦ.

А ето и гледката от другата страна на стената.

Малко по-нататък отново спряхме, за да щракнем язовира, този път от по-високо.

По-натам пътят ни премина през това мостченце,

а спирката ни за почивка се оказа точно до няколко ябълкови дръвчета.

Вече започнаха да се забелязват есенните краски навсякъде около нас.

И колкото по-навътре в планината навлизахме, толкова по-красиво ставаше.

Малко след горната снимка, ако не греша, се случи и най-магичното нещо за цялото пътуване – а именно минаването под няколко дръвчета точно когато им падаха листата…

Цветовете на следващите снимки не са в резултат на обработка.

В далечината вече се виждаха надвисналите плътни облаци, предвещаващи дъжда, който ни очакваше в обозримо бъдеще.

Затова и светлината бе толкова красива и подканяща за снимане.

Вече подминавахме Сунатори, когато не се сдържах да не спра отново заради следващия кадър.

По тези места хората явно имаха доста по-разчупени представи за естетика и екстериорен дизайн на домовете си.

Малко по-късно стана време да потърсим място за бивака си. След няколко неуспешни опита в крайна сметка се намерихме с приятна компания от Бистрица – градче, отдалечено на стотина km от тук.

Приеха ни на трапезата си и ни нагостиха с месо, сиренце, сланина и най-важното – палинка – румънската ракия, която отдавна исках да опитам. Не можех да се отдам истински на дегустацията ѝ поради плановете за утрешния ден, но бих казал, че бе много добра.

Още по-хубавото беше, че всички се отправихме по леглата си още на ранина, преди 11, което бе основното ми притеснение, акостирайки при компания.

Планът за деня бе да стигнем до околностите на Борша, минавайки прохода Прислоп, но все пак ние бяхме почти до началото му, така че можехме да приемем, че все още се движим по график.

« към пътеписите   |   към втората част »



%d bloggers like this: