Неделя.

Кирлибаба – Бирсана – Клуж Напока, 375 km

На сутринта не бях първият, измъкнал се от палатката.

Този път имах малко повече късмет с изгрева, при все че Слънцето така и не пожела да се покаже напълно иззад облаците от отсрещната страна.

Закусихме с домакините си, събрахме багажа и потеглихме към прохода Прислоп, до който бяхме толкова близо.

Оказа се поредното изключително красиво място в Карпатите. Същевременно и поредното доказателство в защита на тезата, че трябва да се кара само по светло. Особено по непознати места, където може да има такива спиращи дъха гледки.

Проходът съединява историко-географските области Марамуреш и Буковина през планината Родна, част от Източните Карпати.

Най-високата му част е на 1416 м.н.в., където е разположена и тази църква.

Оттам започна спускането ни надолу към област Марамуреш.

И докато едни спираха, паркираха и слизаха от мотора за едната снимка,

други го раздаваха далеч по-лежерно.

Почти неусетно наближихме и първото градче от тази страна на прохода – Борша.

Тук видяхме първата от, както впоследствие се оказа, многото дървени църкви в областта.

А това именно е църквата в Борша – първата, чиито координати имах, и които между другото се оказаха доста трудни за откриване.

А църквата бе много лесно забележима, когато се минава по главната улица на града. След като паркирахме и прекрачихме дървените й порти, ни посрещна хорово пеене от съседната, далеч не толкова дървена църква.

А ето я и църквата отблизо.

Когато застанахме пред нея, се появи и отговорничката ѝ, която донесе ключ и ни покани да я разгледаме отвътре.

Влизането наистина си заслужаваше.

Един малко по-различен ракурс на църквата отвън:

Следващата позиция в списъка ми бе заел паметникът на героите на градчето Мойсей.

Кой знае каква информация за този монумент не успях да намеря,

Но пък изглеждаше достатъчно впечатляващ, за да му отдадем дължимото внимание.

По-нататък ни очакваше поредната надървена църква, а именно тази във Vișeu de Mijloc.

Покрай пътя нататък попаднахме и на още една…

И кой каза, че с навигация не можеш да объркаш пътя!? Малко след тази снимка така се бях улисал, карайки по увлекателния път, изпълнен с плавни завойчета, че впоследствие се оказа, че съм пропуснал отбивка. Както и да е, обратен завой и газ наобратно.

Вече пътувахме към манастира Барсана – една от най-интересните забележителности по маршрута ни.

Той е построен изцяло от дърво в посткомунистическите години на мястото на църква, изоставена през 1970-та година.

С течение на времето комплексът се е превърнал във важна културна и религиозна атракция. Освен това на територията му се намира и 56-метровата църква, считана за най-високата дървена постройка в Европа.

Неслучайно комплексът е включен в списъка на ЮНЕСКО със световното културно наследство (неслучайно на Варг Викернес от години му отказват виза за Румъния).

След разглеждането на всичко това и хапването на две бързи пирожки, потеглихме към Клуж Напока.

Много скоро, обаче, стигнахме до една от онези временни (жълти) табели, сочеща Байа Маре надясно, но според навигацията бе наляво, така че не му мислих много.

Малко по-нататък, след като подминахме Мара, се оказа, че проходът нататък е затворен. Даа, явно е имало причина за онази табела :) Ако нямаше човек в кабинката до бариерата, щях лекомислено да я заобиколя, поне за да видя какво става нататък. Експеримент, който рядко е водил до нещо добро, но все пак. Така или иначе такъв човек не липсваше – да говори английски, обаче, дори не се и надявахме, предвид възрастта му. Аз пък все още не говорех румънски, въпреки възрастта си. Криво-ляво се разбрахме, че сме сами, т.е. не караме в група от няколко мотора, така че с малко увещаване от наша страна вдигна бариерата и ни пусна да продължим нататък.

Километър след това се оказа, че няколко метра от дясното платно бяха пропаднали, така че течаха ремонтни дейности. Или поне така си помислихме.

Малко след това, докато изкачвахме наклона, започна лек дъждец. Не се замислих въобще – беше ясно, че ще ни вали, но не знаех, че ще е толкова скоро. Докато отбия встрани и спра, дъждът започна да се излива над нас, а докато извадя дъждобраните от дисагата, бе променил не само интензитета, а и агрегатното си състояние!

В моменти като този естествено, че далеч не ми е до вадене на апарата и снимане, но поне Алиса ме отсрами :)

Вир-вода, но поне екипирани, продължихме нататък.

Там вече разбрахме и реалната причина пътят да е затворен. Преасфалтираха нацяло прохода, а асфалт бе положен само върху едното платно.

Даа, тук определено не ни бе скучно. По друг начин казано – fun times ahead :)

Ениуей, преминахме прохода и продължихме към Клуж под диригентството на капките ситен есенен дъждец, разбиващи се в слюдите на каските ни.

Преди това, обаче, искахме да минем покрай замъка Банфи, който отстоеше само на няколко километра встрани от основния ни маршрут.

И докато едни паркирахме пред портите му, други си намериха компания в лицето на този пухчо.

На снимките, които бях гледал предварително, “замъкът“ не изглеждаше много впечатляващо, но все пак очаквах нещо малко по-различно.

А това бе артистичният начин на есента да напомни за себе си.

Около 19 часа най-после пристигнахме в Клуж. Времето отдавна не беше с нас, освен това не бях проверил докога работи етнографският музей. Оказа се, че е до шест, така че бяхме закъснели само с един час :) Запътихме се към мястото, откъдето знаех, че има панорамна гледка към града, но заваля отново и не успях дори да снимам. Така или иначе продължихме към следващата забележителност, а именно църквата Свети Михаил.

Това е втората по големина църква в Трансилвания, след Черната църква в Брашов. За сметка на това 80-метровата ѝ кула е най-високата в областта. Гледайки снимката на Алиса, направена в движение, ме хваща яд, че не успяхме нито да я разгледаме отблизо, нито да направя някой по-интересен кадър, но такъв ни бил късметът.

Следващата забележителност, покрай която също минахме транзитно, бе Кулата на Тейлър, намираща се на южния ъгъл на крепостта. Вече се бе стъмнило напълно, така че дори не сме снимали.

Бяхме достатъчно изморени и мокри и съответно премръзнали, за да преминем към нов етап от живота си – а именно този, белязан от търсенето на някое мотелче.

След кратки перипетии намерихме своето място, където паркирахме мотора във вътрешния двор до няколко KTM-а с по-нестандартни регистрационни табели като “MY ADV”, “MY KTM” и една, която не ми говореше нищо.

« към първата част   |   към третата част »



%d bloggers like this: