Понеделник.

Клуж Напока – Алба Юлия – Бран, 350 km

Когато се излюпихме, навън още валеше. Въпреки това трябваше да се приготвяме и да потегляме, тъй като дори нямахме ясен план и посока за деня, предвид тези същите метеорологични условия. Затова наредихме обратно багажа по мотора и хайде по добре познатата схема – десен показалец за спирачка, левия – чистачка.

Искаше ми се да минем през ждрелото Турда, но се вслушах в здравия разум и реших да не рискуваме, така че поехме директно към солната мина със същото име. За целта, обаче, трябваше преди това да минем по допирателната на Клуж Напока, където ни очакваше ужасният му понеделнишки трафик. И така, малко по-късно вече бяхме успели да се доберем до изхода на града и да продължим нататък.

Не след дълго вече бяхме на паркинга пред футуристично изглеждащия вход на мината. Навярно лошото време бе отказало голяма част от туристите, затова и паркингът бе толкова пуст.

IMG_0409-2a

Не, вътре не се спотайваше нито космически кораб, нито дори свръхсекретна военна база. Или поне ние не успяхме да ги открием при все старанието си :)

Докато паркирахме, пристигна още една мото двойка – Даниел и жена му Клаудия. Очевидно и те не бяха случили на време за пътешествието си, започнало от Ботошани.

След като заключихме екипировката си в касите на входа на обекта, започнахме заедно спускането си към дълбините на мината.

Малко след като слязохме по стълбището, вече се намирахме в първата зала – Франц Йозеф, която всъщност представлява тунел, свързващ отделните галерии. Първата отбивка от тунела, която последвахме, ни отведе до тази спираща дъха гледка към основната зала.

Отново се почувствах като в някое ниво от компютърна игра, също както и при посещението на мината Слъник, но тук чувството бе дори по-силно.

От това, най-високо, ниво се спуснахме с панорамния, но за сметка на това клаустрофобичен, асансьор до долното.

Поглед нагоре към красивите текстури по стените и тавана:

На тази кота има разположени най-различни спортни атракциони, амфитеатрална сцена и дори виенско колело. Оттук също така се открива и много добра гледка към емблематичната за Турда мина Тереза и нейното езерце:

И не, тези структури не се броят за космически кораби ;) Мината всъщност е с конична форма, чиито размери са 90 метра по височина и 87 метра в диаметър. Слизането до островчето отново е посредством асансьор, но трае доста по-кратко.

Е, този път не бяхме в настроение за гребане, така че продължихме разходката си на горното ниво.

След като си набавихме магнити и се нащракахме за спомен, продължихме към останалите зали,

сред които бяха Кривак, в която се намира най-голямата „лебедка“ от този тип в Румъния, служила за изкарване на солните буци до повърхността, както и залата Йосиф, която не успяхме буквално да „видим“, но поне успяхме да чуем. Имам предвид ехото, което кънтеше от дълбините й.

В сравнение със Слъник тази мина е доста по-разнообразна и интересна. Размерите й са по-скромни, няма го онова чувство за простор, било то и на десетки метри под земята, затова пък не те кара да се чувстваш толкова нищожен, разхождайки се в залите й.

Докато се връщахме към Горната земя, от дума на дума с Даниел и Клаудиа се разбрахме, че ще пътуваме заедно към Алба Юлия. Времето и без това не предразполагаше кой знае колко към фотография, а и аз исках да снимам конкретно изгрев или залез, така че крепостта Trascăului бе поредното нещо, което оставих за някой друг път.

Междинната ни спирка бе покрай крепостта в центъра на Аюд, която обаче не удостоих с достатъчно внимание, за да извадя фотоапарата от чантата.

И ето ни най-после в Алба Юлия – градчето, за което бях чувал множество разкази.

Първата ни спирка, разбира се, бе около римокатолическата катедрала „Св. Архангел Михаил“ – най-старата и най-висока катедрала в Румъния.

Точно срещу нея пък се намира четвъртата порта на крепостта Алба Каролина, част от декорацията на която е това двуглаво пиле.

Но да се върнем към катедралата, която смайва с украсата си още отдалеч.

Докато аз правех тези снимки, всички се разпръснаха в околността, така че не ми оставиха никакъв друг избор освен и аз да се разпръсна. Така де, да се разходя наоколо. Когато наближих величествената арка пред входа на катедралата, дочух музиката от органа, която огласяваше преддверието й. Петата симфония на Бетховен нямаше как да звучи по-величествено от това. А храмът отвътре изглеждаше дори още по-внушително.

До входа стоеше възрастен господин, от когото очаквах забележка за снимането, затова се опитах да бъда максимално бърз и дискретен.

Вместо това, обаче, той ми показа саркофага с тленните останки на Янош Хуняди, намиращ се отдясно на входа.

Следващото нещо, което привлече вниманието ми, когато излязох от храма, бяха тези скулптури:

След като се разходихме наоколо, с нашите нови приятели решихме да потърсим някое местенце за похапване. Нещо, което обикновено пропускам, най-вече за да пестя време, но този път не ми се бързаше толкова. И без това отдавна стана ясно, че ще пропуснем щурмуването на Трансалпина, колкото и да не ми се искаше. Все пак за целта трябваше да сме в подножието на прохода още преди обяд, което нямаше как да се случи. Освен това Даниел и жена му също бяха на мнение, че идеята не е особено добра. Не само заради метеорологичната обстановка, а и заради факта, че все пак е септември. И при все че обикновено предпочитам неуспешен опит, отколкото пропуснат шанс, не изгарях от желание отново да замръквам из висините на Карпатите както предишния път. Явно понякога здравият разум взема превес дори над мен :)

След като хапнахме, се разделихме с нашите домакини, тъй като те поеха към Решица, а пък Алиса не беше ходила в Бран, затова поехме натам.

Пристигнахме по тъмно и след като направихме кръгче в околността и си напазарувахме от един денонощен магазин, се отправихме към дървената къщурка, в която щяхме да прекараме нощта.

Вторник.

Бран – Русе – Варна, 480 km

Първата работа за деня бе да се разходим до замъка, разбира се.

Не знам какво, но нещо постоянно ме тегли към това място. Просто тук ми е много уютно и приятно в тази туристическа атмосфера. Навсякъде щъкат заблудени туристи, майки с деца, колеги мотористи, които си личат отдалеч, а наоколо пък се носи ароматът на козунаци.

На вашето внимание – преддверието на един от местните атракциони, в които незнайно защо все още не бях влизал.

По-горе сякаш пропуснах да спомена и представителите на местната фауна :)

А като казах козунаци – ето ги и тях, така наречените куртошкалач, типични най-вече за Трансилвания, при все че сякаш имат унгарски корени.

Предвид че вече трябваше да се отправяме в посока към вкъщи, реших отново да минем през онзи живописен път, свързващ Ръшнов с Предял.

Имам чувството, че минаването по тези пътища никога няма да ми омръзне.

Атмосферата по тези места е невероятна.

Тази гледка на главния път в Бущени винаги ме е карала да отбивам встрани.

Следващата дестинация по пътя ни бе замъкът Пелеш край Синая. За съжаление нямахме късмет – оказа се, че този ден не пускаха туристи вътре, но поне го разгледахме по-обстойно отвън.

IMG_0473

След това художествено отклонение не ни оставаше нищо друго, освен да продължим към любимия Комарник, след който да се качим на скучната магистрала до Букурещ.

Околовръстното на румънската столица ни посрещна в типичното си състояние:

След многобройните провирания между автомобили и най-вече камиони, което последва, се замислих, че следващия път вероятно ще предпочета да вляза в градския трафик, отколкото в извънградския. Разстоянието от 30 km и без това е почти еднакво.

Няколко литра пот по-късно стигнахме и до Дунав мост, който изглеждаше така:

Гледката не ме впечатли особено, защото много добре знаех какво да очаквам, но същото не може да се каже за думите на граничаря, който в отговор на въпроса ми след колко време ще приключи ремонтът, ми отговори с число в мерна единица години.

Както и да е, ето ни отново на родна земя.

По-натам по пътя разминахме групичка от 5-6 BMW-та. След като първите трима не отговориха на поздрава ми с ръка, редуцирах комбинацията от пръсти до три, когато за късмет последният от тях ми отговори с поздрав. Е, съжалявам. Животът не е справедлив, че аз ли бих могъл да бъда? Разбира се, познавам и готини пичове с немски мотори, но тя като тръгне приказката за сестра ти… :)

Резюме.

Този път отделих наистина доста време за планиране и най-вече набелязване на интересни обекти по маршрута. Е, усилието определено си струваше, колкото и досадно и времепоглъщащо да беше.

Опасявам се, че този път няма достатъчно снимки на Сянката, но нищо – другия път обещавам да има повече :)

Между другото седмица преди това пътуване смених лагерите на предницата, както и маслото на същата. Ефектът, особено от второто, бе огромен, но поради моя грешка при монтажа се оказа, че по време на това пътуване съм съсипал новите лагери. Важното е, че симптомите за това се проявиха едва след прибирането ни. Е, вече съм с още по-нови лагери и още една обеца на ухото :) Все пак човек се учи, докато е прост.

« към втората част   |   към пътеписите »

2 Responses to “Есенни открития – Част III”


  1. 1 Sedrie 16/11/2015 at 19:01

    Не обичал да снима панорами?! Да не би по-скоро да те мързи?!

    • 2 Borislav Kostov 16/11/2015 at 19:50

      Не, по-скоро не ми се сглобяват, още повече, ако в кадрите е имало и хора, които са щъкали наоколо :)


Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s





%d bloggers like this: