Чували ли сте за язовир Калин? И аз не бях допреди няколко месеца. По-интересен за мен, обаче, бе пътят дотам, който на картата изглеждаше много вълнуващо. Мислех, че съм приключил с дългите карания за сезона, но пък никога не бях ходил в Рила. А с пътуването нещата не стоят така, както с работата: можеш ли да го осъществиш днес – в никакъв случай не оставяш за вдругиден, още по-малко пък за следващия сезон.

Пътуването накратко.

Варна – София – Мелник – Асеновград – Елена – Сливен – Варна,
1565 km, два дни и половина

Петък.

Варна – Идилево – София, 470 km

Пет и половина сутринта. Мислех, че навън ще бъде студено, но след като се екипирах старателно и слязох при мотора, разбрах колко грешах. В края на работната ми смяна дойде време да хвана пътя за София. В началото нямах настроение за каране, особено при мисълта за магистралата до Шумен, но нещата бързо се промениха. Оказа се, че както апетитът идва с яденето, така е и с язденето.

Не очаквах пътят до София да ме изненада с нещо, но ето, че и това се случи – участъкът в района между Камбурово и Ястребино е вече напълно реновиран – нов асфалт и маркировка, а мантинелите стояха отстрани, готови да бъдат монтирани. От стария модел, разбира се. Чието наличие по-скоро създава допълнителна опасност за мотоциклетистите, но все пак. Току-виж някой ден ги обезопасили допълнително. Ако рейсърите не са ги разкарали преди това.

Подминавайки В. Търново, неусетно стигнах до отбивката за мото камп България, намиращ се в с. Идилево. Едва километър след като се отделих от главния път видях отляво на мен язовир Идилево. Бързах за срещата си с Иво – един от хората, стоящи зад мото кампа, така че пропусах снимането. На връщане, обаче, това нямаше как да се случи.

Бях наистина учуден, че това място е толкова близо до родния ми град, а едва сега научих за него.

Оттук до София ми оставаха още по-малко от 200 километра, които взех на един дъх.

Събота.

София – яз. Калин – Стоб – Мелник – Г. Делчев – Девин – Кричим – Асеновград, 540 km

На тръгване от София облаците бяха завзели хоризонта, но слъчевите лъчи все пак успяваха да си проправят път през тях. Вече се чудех дали ще завали, но това не ме притесняваше особено. Все пак дъждобранът ми беше прилежно прибран в едната дисага.

Двигателят прецизно отмерваше времето в тактове, а в главата ми зазвуча Turn the page на Metallica. Тривиално, ще каже някой, но и някак толкова приятно за фон на този прекрасен път, по който не бях минавал преди.

Колкото по на юг слизах, толкова по-лъчезарно ставаше и времето. Както вече казах, дори не предполагах, че пътят на юг от София е толкова живописен и приятен за каране, нито пък че в страната ни има толкова много тунели. Когато стигнах до отбивката за Рилския манастир, небето се беше разчистило напълно.

Тъкмо на излизане от с. Кочериново отляво видях няколко ретро автомобила, накацали по ламаринените навеси пред една стара постройка. Сетих се, че това трябва да е вехтошарският музей, за който бях чел преди много много време в някой от мото форумите. Реших да го оставя за после, защото нямах търпение да стигна до това, за което бях тръгнал – пътя до яз. Калин.

Още щом подминах табелата на село Пастра, попитах първите хора, които срещнах, за посока. Бяха двама възрастни господа, които ме посрещнаха с усмивка и изпратиха с неприкрито учудване, след като единият от тях ми посочи пътя, който трябваше да следвам. Той не започваше никак обещаващо, но по-нататък придоби и този вид:

Няколко километра след това се разминах с човек с джип, който ме успокои, че съм все още в началото, но няма да имам проблеми да стигна догоре, тъй като сняг няма. Продължих изкачването си, докато пред мен не се разкри следната гледка.

И в миг всичко започна да ми напомня за върховете на Карпатите и прохода Трансфъгърашан.

Пожълтелите треви, всички зъбери по стръмните склонове и не на последно място – малките водопадчета. Дори не подозирах какви красоти крие Родината.

Пътят нагоре придобиваше все по-окаяно, но все пак асфалтирано състояние.

Няма нужда да казвам, че всеки от тези обратни завои съм минавал с пуснати крака, на полусъединител и доста често със захождане, леко пускане назад и тръгване отново напред.

Не мога да си представя как бих се изкачвал нагоре, ако бях с пасажер. Но всичко това си заслужаваше. След преодоляването на 1,7 km денивелация вече бях върху голото планинско плато, където се намира и самият язовир Калин.

Построен през 40-те години на миналия век, той и до днес е най-високо разположеният язовир на Балканския полуостров – 2394 м.н.в. Пътят обаче не свършва дотук – той продължава да се вие сред лунния пейзаж дори още по-нагоре в планината.

Продължих без да се замисля, но много скоро стигнах до голям участък, който не беше асфалтиран, така че тръгнах обратно.

Не, че не можех да продължа въпреки липсата на асфалт, но времето ме притискаше. Все пак гонех график и не можех да губя много време. Още повече имайки предвид, че не очаквах и изкачването дотук да продължи толкова дълго.

И отново поглед към “фибите“ надолу. Докато нагоре ме заболя лявата ръка от стискане на съединителя, то надолу нещата предстоеше да се извъртят огледално.

Сега бе и моментът да видя всичко това, което съм пропуснал, гледайки предимно напред.

И с риск да се повторя:

Навсякъде пътят криволичи небрежно, а отстрани е урвата, почти вертикално надолу.

След като слязох, което ми отне мноого повече време, отколкото ми се искаше, поех обратно към Стоб. Следващото нещо в списъка ми бяха именно Стобските пирамиди. За съжаление се оказа, че трябва да оставя мотора и да вървя поне 10 минути, за да стигна до тях, което беше предостатъчно, за да ме откаже. Все пак съм излязъл да карам, не да пешеходствам :) Поне това успях да видя отдалеч:

И ето ме отново пред вехтошарския музей, за който вече споменах. Посрещна ме младо момче, което явно играеше ролята на гид.

Тук буквално има какво ли не – от ретро автомобили, през мотоциклети, стигайки до всякакви предмети от бита на дедите ни.

Най-силно ме впечатли черният Pontiac Silver Streak от 48-ма, който, обаче, не можах да снимам, тъй като нямаше никакво място покрай него.

Всъщност мястото все още не е със статут на музей. Входна такса няма, затова пък всеки може да остави колкото му е на душа.

Веднага след това поех в посока Мелник. Това бе според последната промяна, която планът ми претърпя предишния ден.

Кресненското дефиле. Друго приятно за каране място, което не съм снимал, защото от една страна бързах, от друга снимките не биха били толкова интересни.

И така, докато не наближих Мелник.

Ето го и него самият.

Бърза разходка от двете страни на дерето, бурканче сладко от диви ягоди и обратно на седлото. Пътят до Горно Спанчево не беше нищо особено. Там обаче дойде голямата изненада – проходът Попови ливади, за който дори не бях чувал.

Това, всъщност, ми е първото идване в Пирин.

А проходът е просто невероятен – широк път в безупречно сътояние, големи плавни завои, никакъв пясък и почти нулев трафик.

Извинявай, Вратник, но като че ли току-що бе детрониран от челното място в класацията ми за живописни и приятни за каране проходи в Родината.

Почти неусетно стигнах и до Гоце Делчев, а оттам – по познатия път в посока Доспат. Това е той, кацнал до язовирната стена.

Пътят по-нататък.

Малко преди Борино дойде ред и на няколко обратни завоя.

Навсякъде из Родопите е толкова красиво, че ти се приисква да останеш тук с дни.

За съжаление, обаче, колкото и да споделям виждането на Форд Префект, че времето е химера, шефът ми със сигурност не е на това мнение. Още повече що се отнася до работното такова :)

Ето го и познатият път, минаващ близо до Буйновското и Триградското ждрелото.

Оттам до Девинския квартал Настан ме деляха едва няколко километра.

Представа нямате какво сурово изпитание за силата на духа ми бе минаването през центъра на квартала без да спра за едни картофки соте в кръчмата, където вече се бях убедил лично, че ги правят най-добре. А да не говорим за яйцата им по панагюрски. Така де, да се върнем към карането – щом цял ден съм изкарал без закуска и обяд, значи мога да мина и без вечеря. Поне на първо време. Все пак се опитвах да сведа до минимум километрите, които да мина по тъмно :)

« към пътеписите   |   към втората част »

10 Responses to “Есенни пътища – Част I”


  1. 1 Sedrie 31/10/2014 at 09:09

    Аз пък съм чувала за този язовир още от преди години хахаха. Язовирът, който се намира на най-голяма надморска височина в България и не само:)

    • 2 Borislav Kostov 31/10/2014 at 10:12

      А какво още?
      п.с. радвам се да те “видя” :)

      • 3 Sedrie 31/10/2014 at 18:06

        Е, тя историята е дълга и широка, но накратко – за яз. Калин разбрах покрай връх Калин, а за връх Калин покрай един Калин, който беше в групата, с която се качих до х. Иван Вазов /връх Калин се вижда от самата хижа/.
        Не мога да се сетя от къде тръгна приказката, нито пък ще позная този Калин, ако го срещна на улицата, но пък съм запомнила за язовира и върха хохохохохохо.

        п.с. Е, ти поне не звъниш на работното място на Све, за да питаш добре ли съм?! Хохохохохохохохохохохох

        • 4 Borislav Kostov 31/10/2014 at 18:39

          Хаха, да не би си изпълнила заканата си да зарежеш мобилните комуникации!? :D

          • 5 Sedrie 05/11/2014 at 12:14

            Не, но интересно, никой не дръзва да звънне на моя телефон да ме пита как съм, що съм, а само заобиколно пишат мейли, звънят на тоя или оня да питат как съм?
            Толкова ли е страшно да звъннеш на Седрие?! Хохохохохохо

            • 6 Borislav Kostov 05/11/2014 at 12:27

              При последния ни разговор остави у мен впечатление, че не желаеш последващ. Ако други са помислили същото, това би отговорило на въпроса ти. Но това не опира до страх ;)

              • 7 Sedrie 10/11/2014 at 09:01

                Абе, вие, Раците, много ги “усещате” нещата. Впечатления, усещания, чувства, не знам си к`во си…
                Ето, вчера един познат ми звъни и вика “До сега съм ти звънял на стария номер и се чудих защо никой не ми вдига.” Ами, хубаво е от време на време да се четат мейлите, които пиша, че СИ СМЕНЯМ номера и да се запише новият…

                Но… даже класната ми от гимназията, която по принцип си е много точен човек, не го е направила и онзи ден ми пише в скайпа, абе как ти е телефона?

                Така, че… вие поне усещате:))))


  1. 1 Есенни пътища | Borislav Kostov - photography and design Trackback on 31/10/2014 at 00:04
  2. 2 Честита нова 2015-та година! | Borislav Kostov - photography and design Trackback on 03/01/2015 at 15:44

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s




Last post

Enter your email address to subscribe to this blog and receive notifications of new posts.


%d bloggers like this: