Дойде моментът да се отделя от добре познатия маршрут, по който бях минал вече в началото на годината. И така, пътят Девин – Кричим, който очаквах с голямо нетърпение. Докато се усетя, вече карах покрай яз. Цанков Камък.

A пътят наистина бе перфектен. Ако пейзажите покрай пътя към Калин ми напомняха за Трансфъгърашан, то тези тук навяваха спомените ми за Трансалпина и първите ми километри там.

Да не говорим, че точно тук ме застигна и golden hour-ът, т.е. най-благодатното време на денонощието за снимане на пейзажи малко преди самия залез. Това беше един от онези моменти на особено уединение с природата.

В следващия миг Слънцето вече се скриваше и озаряваше в кърваво червено само върховете на планината, извисяващи се срещу надвисналите над тях буреносни облаци…

Бях изправен пред дилемата дали да се насладя на карането или да опитам да уловя приказната светлина върху сензора на фотоапарата си.

Да речем, че взех компромисно решение – спиране за снимка, но без изпозлване на статива, което щеше да ме забави доста повече. Без да се усетя бях започнал да си припявам Wasted sunsets на великите Purple.

Малко след този кадър минах през най-интересния тунел в страната, който бях виждал. Досадно дълъг, не по-малко прав, но добре осветен и клаустрофобично тесен. Надявам се това не е било страничен ефект на скоростта ми. Когато излязох от другата му страна, няколко секунди по-късно, нищо вече не бе същото. Сякаш нощта бе спуснала тук наметалото си доста по-рано.

Това бяха двайсет и няколко километра, способни да донесат истинска наслада на всеки ездач. Няколко километра преди Михалково хубавият път свърши. По-натам дойде ред и на яз. Въча – също много красиво място, което не успях да заснема заради късния вече час.

Малко преди Кричим ме посрещна сданието на ВЕЦ-а, носещ същото име, с голямата си бяла сграда и релефна фигура в стил ранен соц. В самия град не видях нищо интересно, но спрях за зареждане и малка почивка. Все пак през целия ден не бях слизал от мотора за повече от минута.

Продължавайки в посока Пловдив, се чудех дали да не пренощувам в Асеновград, а на сутринта да посетя Асеновата крепост, преди да продължа по маршрута си. Когато стигнах до съдбовното кръстовище, се чух с Ина, която, разбира, се не бе пропуснала възможността да се развее също из Родопите, така че се разбрахме да се видим набързо в Асеновград няколко часа по-късно.

След обиколка на града си намерих място за нощуване, така че оставаше да се видим с компанията и да се отдам на почивка, преди да продължа пътешествието си.

Неделя.

Асеновград – Карлово – яз. Жребчево – Елена – Сливен – Айтос – Варна, 555 km

Явно този път имах нужда от повечко сън, защото се събудих чак в девет. Без да губя и секунда време се приготвих набързо и поех към крепостта, която отдавна исках да разгледам отблизо.

Добре де, малко обърках пътя, но пък иди, че разбери интимната мисъл на табела, сочеща наляво, предвид, че отляво на нея минават и двата възможни пътя :)

След като се усетих, че съм сгрешил пътя, тъй като за няколко километра този не се денивелира дори с метър, извърших най-опасната маневра – обратен завой – и се върнах до табелата.

Другият път, който всъщност беше непосредствено до табелата, се издигаше доста по-рязко нагоре, а освен това изглеждаше като пешеходна алея. Или поне всички пешеходци там го караха да изглежда така. Ето я и самата Асенова крепост в малко по-близък план. Поне така си мислех.

Това на снимката всъщност е добре запазената двуетажна крепостна църква „Св. Богородица Петричка”. Тя датира от XIII век и е един от най-забележителните образци на средновековната християнска архитектура по нашите земи.

Когато се качих горе и подминах входа на крепостта, за да си намеря място за паркиране, погледът ми веднага бе привлечен от мъглите, забулили върховете на Родопите на юг.

Докато си плащах входа за крепостта, видях табелата за музея на хората с мотори, намиращ се малко по-надолу по пътя, по който дойдох. Въпросът дали желая двоен билет бе напълно излишен, което личеше и по облеклото ми.

Влязох в двора, където нямаше никой. Може би бях първият посетител за деня. Когато стигнах до входа на църквата, един човек дойде специално заради мен да отвори металните решетки, за да мога да вляза, след което изчезна така, както и се появи.

Предполага се, че първият етаж, където влзяох най-напред, е бил предназначен за костница, но никога не е изпълнявал тази функция.

В залата на вторият етаж, до който се стига с външно стълбище, се намират запазените стенописи от XIII век.

Да остана съвсем сам на подобно място ми помогна да го усетя по много особен начин, да пожелая да докосна стените му, да усетя “вкуса на времето“.

Храмът е един от първите в източното православие, който има кула, служеща едновременно за камбанария и наблюдателница. През 1986 г. по повод 800-та годишнина от въстанието на Асен и Петър са извършени последните реставрационни работи по него, а през 1991 г. той е отново осветен и става действащ храм.

Ето го и тривиалния за това място кадър:

Скалният масив, на който се е намирала някога крепостта, е с площ от 12 дка, а със своите почти отвесни склонове предлага отлична естествена защита от трите страни. Освен това мястото е имало важно стратегическо разположение, намирайки се в началото на прохода, свързващ Тракия с Беломорието. Датировката на крепостта обхваща периода между старожелязната епоха и началото на XV век. Археологически разкопки върху най-високата и здраво укрепена част, запазена и до днес, т.нар. Феодален замък, разкриват три строителни периода (IX, ХІ и ХІІІ век), като най-голямото преустройство и разширение е било извършено от цар Иван Асен. Близо два века по-късно крепостта бива разрушена от нахлуващите османски войски, които по неизвестни причини оставят непокътната единствено крепостната църква.

Асеновград, погледнат от крепостта:

След това мимолетно докосване до древността дойде време да се върна в наши дни, влизайки в Музея на хората с мотори. Да, жалко е. Толкова много мотори, уловени на едно място, затворени като птички в клетка, забравили за свободата. Но това е твърде философска тема за настоящия разказ.

Там ме посрещна симпатична девойка, която въпреки миловидния си вид знаеше удвително много както за експонатите, така и за цялата субкултура и историята й в пределите на Родината ни. Това всъщност представляваше много по-голям интерес за мен, отколкото моторетките.

Между другото, за пръв път влизам в музей с бар. Смятам, че такова нововъведение трябва да бъде направено и във всички останали музеи – археологически, етнографски и особено военноморски. Това категорично би увеличило посещаемостта им многократно :)

Несъмнено най-интересното и уникално за мястото е, че тук има изложени клубните знаци (под формата на нашивки върху елеци) на над 100 български мото клуба. MC-та, MCC-та, всякакви. На едно място.

Сред изложените мотоциклети пък присъстват Иж 49 – изключително красива машина, каквато видях и в халето на вехтшарския музей в Кочериново, BMW с емблематичния боксеров двигател, както и Awo 425, окачествено от момичето като „едновремешния чопър“ :)

Това е и домът на Коня. Моторът, дело на бат Тени, който е най-голямата атракция в музея. По същество той е абсолютна самоделка, направена от нулата с двигател от стара вършачка и фрикционно главно предаване. Но несъмнено най-уникалното за него е инкорпорираният около всичко това истински скелет на кон, заедно с черепа му! Някои хора дори са виждали това чудо в движение! Снимка няма да ви покажа, така че ще се наложи да отидете и да го видите лично.

За мен обаче по-голям интерес представляваше другата самоделка, направена на базата на двигател от ЗАЗ, която се вижда и вляво на снимката по-горе.

След като търпеливо изслушах беседата за мотоциклетите на сладкодумната девойка, разговорът ни от дума на дума стигна и до мотоклубовете и това, за което те се борят. Честно казано успя наистина да ме замисли за смисъла и значението, което влагат клубните членове в институцията, наречена “мото клуб“.

Докато се екипирах пред музея за предстоящите километри, отвътре звучеше Dream on на Aerosmit. Чудесен саундтрак, не можах да го изкарам от главата си доста километри по-нататък.

П.С. Рокери гадни, не пипайте! Момичето си има приятел ;)

Преминаването ми през Пловдив традиционно бе затруднено, поради липсата на адекватни пътни табели. След няколко питания на минувачи все пак намерих пътя си до Карловското шосе. Поредното прекрасно място за каране, стига да не вали дъжд, както предния път, когато минавах оттук.

В Карлово спрях за зареждане и продължих право по пътя си към яз. Жребчево, за да потърся потопената църква, която искахме да видим, когато бяхме в околността със Сен.

Църквата, носеща името на българския светия Иван Рилски, се оказа толкова лесно достъпна, че ме хвана яд, че не я потърсихме още тогава. Затова и вече не вярвам току-така на непознати. Не само, че не бе нужно да минавам десетки километри по черен път, за да стигна до нея, ами и разстоянието от главния път дотук е не повече от 3 km. Това е единственото, което е останало от село Запалня, което е потопено през 1965 г. при изграждането на язовира. Същата съдба е застигнала и още едно село – Долни Панчарево.

След това лирично отклонение поех отново през прохода Твърдица – Елена. Обичам да минавам проходите през Стара Планина през есента. Пътят навсякъде е обсипан с листа, а моментите, в които буквално минаваш през листопада, са незабравими като първата целувка.

Дойде време за традиционното ми ежегодно минаване на прохода Вратник. Изпитвам особен сантимент към това място. То бе и основната причината да направя забежката към Елена, вместо да си продължа по пътя за Варна.

Посрещна ме точно това, което очаквах.

Чарът на този проход се крие най-вече в липсата на мантинели. Това ме впечатли най-силно още първия път, когато минах оттук.

И през двата прохода се унесох и си позволих да карам доста по-динамично от обикновено. В резултат на това в края на Вратник предните ми накладки зазвучаха в минорната гама. Така или иначе вече ме очакваше подбалканският път към Бургас, а оттам и Варна, така че това не бе от особено значение.

Този път дори успях да налучкам правилния път, по който да изляза на светофара в Слънчев Бряг, а тъй като не бях спирал въобще, освен за зареждане, се прибрах вкъщи почти по светло.

Резюме.

След тези два дни и половина целодневно каране не знаех кое на кое е приело формата – задникът ми на седалката, или обратното. Не знам, но се чувствах адски удобно на нея, пък и нали всичко е относително!?

В страната ни има много на брой невероятно красиви и качествени пътища, водещи до още по-очарователни места. Човек трябва само да се огледа за тях. А едно от многото предимства на това да пътуваш сам е, че когато попаднеш на някой такъв път, можеш да му се насладиш истински, възползвайки се от пълния потенциал на двуколесното, без да ти тежи една огромна отговорност на задната седалка.

Да си сам може би наистина е привилегия, както наскоро ми заяви една приятелка.

« към първата част   |   към пътеписите »

0 Responses to “Есенни пътища – Част II”



  1. Leave a Comment

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s




Last post

Enter your email address to subscribe to this blog and receive notifications of new posts.


%d bloggers like this: