Неделя.

Енисала – Хършова – Фетещ – Кълъраш – Добрич -Варна, 410 km

Бях си нагласил алармата на телефона за 4:30 часа. В събота. Да, много умно от моя страна :) След като се събудих, станах по най-бързия начин, измъкнах всичко нужно от палатката и с лекотата на световен шампион по културизъм избутах мотора малко по-надолу по черния път, преди да запаля двигателя, за да не будя останалите. Докато карах по студения асфалт, си мислех, че вече съм проспал най-интересното, но за щастие грешах.

Малко след като пристигнах и се разходих наоколо, слънцето се подаде иззад ефирните облаци и започна да озарява с лъчите си вековните стени на крепостта, оставяйки в сянка западната част на хълма. Ето го и кадърът, който напълно осмисли идването ми дотук от фотографска гледна точка.

Надявах се на по-плътни облаци в това августовско утро, но и тези не бяха за изхвърляне. Въпреки, че светлината вече не беше толкова интересна, пробвах още няколко ракурса, преди да тръгна обратно към лагера.

Изоставена в края на XV век, крепостта и до днес напомня за своето величие.

Снимането на палатката ми се е превърнало в рутина, също както записването на показанието на километража в края на деня и рестартирането на трипметъра при зареждане на гориво. Този път реших да разнообразя, възползвайки се от неутралния филтър и лекия ветрец, който подухваше, за да размажа местната флора.

Тъй като никой още не бе станал, се шмугнах обратно вътре и поспах още малко. Събудиха ме гърмежи в небесата, които не обещаваха нищо добро. Докато си съберем всичко, започна да прекапва, а докато излезем на асфалтирания път, направо си валеше. Там ни чакаше компанията ни, която бе доста по-бърза от нас в опаковането. Направихме поредната, за мен, разходка до крепостта, поради недорзбиране, след което се спуснахме към селото. Харесахме си навеса пред едно малко магазинче и започнахме да разгръщаме карти и таблети в обсъждане на това по кой път да продължим нашата разходка. Докато стоях под навеса, проливният дъжд ми изглеждаше като свеж пролетен дъждец и ме връщаше в уюта на детството ми, когато също се наслаждавах на дъждовете, стоейки под навеса в двора ни.

Докато се извали, вече бяхме прилично огладнели и със Сен се чудехме какво да си вземем за хапване, но нашите приятели настояха да закусим с тях от провизиите, които си носеха. Те няколко пъти променяха плана си накъде да тръгнат, докато в крайна сметка се оказа, че сме в диаметрално противоположни посоки. Според начертания от мен маршрут искахме да минем от северната страна на езерото Бабадаг, но в крайна сметка поехме директно към градчето със същото име, където освен всичко друго, има дори бензиностанция. Небето вече се беше разчистило и от плътните облаци нямаше и помен, а половин час преди това беше мрачно, сякаш е 9 вечерта. За пръв път ни се случи да изчакаме дъждът да премине. Оказа се, че на тях също. Все пак пътуват с автомобил, нормално :)

Да, това не изглежда особено пленително на снимка, но на живо беше вълшебно. Цветовете бяха толкова наситени, а небето толкова светло.

Тук пък видяхме странни структури от слама, гордо извисяващи се по полята край пътя. Същият този път бе много хубав, до един миг, в който асфалтът, по който карахме до тук, премина в друго агрегатно състояние, което не беше нито твърдо, нито, за щастие, течно, по-скоро безобразно. Почувствах се като онези батковци, каращи големи ендура из забравени от Бога земи. А щеше да бъде дори още по-забавно, ако не ме притесняваше вероятността някое камъче да полети към нас, изстреляно от гумите на подминаващия и разминаващия ни трафик.

Няколко километра по-нататък пътят се оправи, но за кратко – от Saeighiol De Deal до Ramnicu de Jos е ужасен. Избягвайте всячески тази отсечка! За награда поне, в Ramnicu de Jos попаднахме на тази табела – предполагам, че всеки уважаващ себе си плодолюбец, или поне вегетарианец, позира покрай нея :)

Подминавайки Cheia, се натъкнахме на високи скали с най-причудливи форми, обгърнали от двете страни пътя.

За съжаление, времето на деня не бе подходящо за снимки, а същевременно и бързахме, затова и не сме се застоявали дълго. Искахме да стигнем до Cernavodă, където, пресичайки на два пъти Дунава, да се озовем във Фетещ. Речено – сторено. Тръгнахме натам, но по-малко от километър, след като слязохме от главен път 2А, планът ни зрелищно се сгромоляса. Пътят беше залян и нямахме никакъв шанс да го преплуваме с точно този мотоциклет. Без да губим и секунда време, дори за снимка, тръгнахме към Хършова, за да преминем Дунава там и да се спуснем отново към Фетещ. Поддържахме доста по-бързо темпо от обикновеното, защото още ме крепеше надеждата, че ще стигнем преди 16:15 ч. до ферибота в Кълъраш. След като стигнаме Фетещ, обаче, разбрахме, че няма да успеем, така че върнахме газта. От Borcea до Кълъраш пътят в по-голямата си част се вие около реката. Някъде там отново попаднахме на самолети, но този път във видимо добро състояние. Пазеха ги, обаче, 7 злобни кучета. Злобни, злобни… въртяха си опашките и ни лаеха. Щастливи кучета, един вид. Ставаха за мезе, но, както намекнах, Сен е вегетарианка, а на мен 7 щяха да ми дойдат множко.

С лежерното темпо, с което се движехме, стигнахме в Кълъраш малко след 18 ч. Не бихте се изненадали, че там няма табели, така че това дори няма да го споменавам. Някак успяхме да намерим ферибота. Или поне така си мислехме. Усмихнат човек ни обясни, че пристанът им всъщност е малко по-назад по пътя, а друг, велосипедист, дори ни ескортира дотам. Приятно ни изненадаха, че няма да ни се наложи да чакаме до 22:15, както бяхме чели в интернет, а максимум 15 минути, преди да преплаваме втората по дължина река в Европа. Лошото беше, че не ни стигаха 3 леи, така че дебелият мазен чичка с моряшка фланелка, спокойно вписващ се в категорията “тъмен балкански субект“, който ни посрещна, на драго сърце ни изнуди да си платим тройно, но в лева. Двайсе. Утеши ни, че цената е за българи. Ако бяхме руснаци, щяла да бъде петдесе :) Любов ли бе да го опишеш? А така изглеждат малките фериботи, обслужващи линията Кълъраш – Силистра.

Ето, че най-после изпълнихме мечтата си – да се повозим на ферибот по Дунава. И то само какъв :) От Силистра нататък нямаше нещо интересно – път като път, и то през нощта. Бавно темпо и прибиране около полунощ – практика, превърнала се вече в нормална за нас.

Резюме.

Просто обичам тази страна. Там има страшно много неща за разглеждане и моменти за изживяване. Със сигурност ще се връщам много пъти, още повече предвид, че е толкова близо.

П.С. 1. Румънците имат една дума за диня и пъпеш – pepene. Така, че за да ви разберат какво искате, без да сочите с пръст, просто си казвате – pepene verde (verde зелен) или pepene galben (galben – жълт).

П.С. 2. Не помня псувните на румънски, не ме питайте ;)

« към първата част   |   към пътеписите »

4 Responses to “Полет над вековете – Част II”


  1. 1 Sedrie 04/09/2014 at 09:06

    Поне разхождаш ли ми филтъра по тези места?

    • 2 Borislav Kostov 04/09/2014 at 12:01

      Ще те разочаровам, или зарадвам, ако ти кажа, че въобще не нося Сигмата на път, съответно и филтъра ти? :)

  2. 3 Sedrie 04/09/2014 at 17:11

    И с какво снимаш снимките?


Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s





%d bloggers like this: