Пътят до Гоце Делчев минавах за пръв път, но oттам до Белмекен маршрутът ми бе познат и вече на път да се превърне в любим. Пътят е достатъчно широк, с плавни завои, позволяващи по-бързо каране. Преди да стигнем до Белмекен, обаче, дойде ред на вече превръщащата се в традиция диня в Якоруда. А ето я триколката, за която бях споменал в пътеписа си за Родопите! Този път успях да спра “ездача” й, за да я снимам и да разменим две приказки. По негови думи е сътворил това за около месец, но все още е в работен стадий, така че очакваме да я видим и в напълно завършен вид :)

След като унищожихме динята най-безмилостно и си взехме храна за вечерта, поехме смело към Юндола. След като минахме гористата част на изкачването към Белмекен, пред нас започнаха да се разкриват невероятните панорамни гледки встрани от пътя.

Най-после използвах отново градиентните си неутрални филтри! Снимахме набързо и продължихме към язовира, за да опитаме да уловим и последните лъчи светлина, процеждащи се през плътните облаци.

Пристигайки там, без да губим нито секунда време, слязохме от мотора и се втурнахме с всичката фото техника към брега на язовира. Бяхме закъснели малко, така че трябваше да действаме по-бързо.

При предишното ми идване тук нямах късмет с облаци, но пък не си носех и фототехниката. Затова пък сега имах и двете край себе си.

И нещо, което правя изключително рядко – да снимам пейзаж на по-голямо фокусно разстояние от минималното на обектива –

След като стана твърде тъмно за снимки, отидохме да си изберем къде да разпънем палатката. Покрай голямото огнище, околко което се бяхме събрали предишния път тук с костенчани, беше свободно. Освен това жарта беше все още топла, което ми помогна да разпаля огъня само с вестници, без дори да използвам запалката, която нямах в себе си :) Докато разпъвахме палатката, край нас минаха момче и момиче, също къмпингуващи наоколо. Завързахме неангажиращ разговор и се оказа, че са от нашата порода – мототуристи, но много по-напред с материала от нас. Последното им голямо пътуване било чак до Норвегия, сумарно над 9 хил. km на тяхното Transalp-че. Докато говорихме с тях, се появиха и Слави и Бонка, които отново бяха там с караваната си. Знаем се от предишното ми идване тук – изключително гостопримени и добронамерени хора, много се радвам, че все още има такива! Донесоха ни маса и столчета, нагостиха ни с боб и салатка, показаха ни къде има дърва за огъня и дори ни предложиха одеала, ако нямаме. Останалата част от вечерта прекарахме в сладки приказки с Ицо и Роси, докато не стана време за лягане.

Неделя.

Белмекен – Кърнаре – Троян – Варна, 550 km

Този път вече наистина успяхме да станем рано! От кога се каним да го направим!? Вероятно затова и бяхме тъй щедро възнаградени :) Първият кадър за деня – поглед на югоизток от язовирната стена.

След това отидохме от другата страна на язовира. В един момент отнякъде се появиха двама руснаци, отидоха до брега, съблякоха се и влязоха да се къпят. Излязоха скоропостижно, но все пак ни събраха погледите. Оказа се, че водата не е чак толкова студена, но във всеки случай не бих последвал примера им, ако нямах възможност за горещ душ след това. През това време ние продължавахме да се възползваме от тъй прекрасното утро във висините на Родопите. Отдавна не се бях чувствал толкова на точното място в толкова точния момент. Мъглата се стелеше по повърхността на езерото като дъх на огнедищаш дракон, превземащ тихото утро.

А в главата ми през цялото време звучеше Не бързай, Слънчо от последния албум на ФСБ. Хвана ме яд, че не си бях взел неутралния филтър. Можеше да се получат интерсни резултати, въпреки опасенията ми, че с този CPL филтър качеството би спаднало драстично. След като приключихме със снимките, защото слънцето се бе издигнало твърде високо, се върнахме при палатката. Докато събирахме лагера, минаха Ицо и Роси и ни поканиха на закуска с тях.

Докато хапвахме пъпеш с орехи и други вкусотии, обаче, времето си показа рогата и започна да превалява ситен дъждец. Докато слезем до мотора и започнем отново да редим багажа по него, дъждът все повече се усилваше, а когато слязохме на асфалтирания път, вече се примесваше с малки бучици лед. Този път саундтракът ни беше нещо не толкова психеделично, в стила на The Doors, а нещо по-позитивно, в лицето на why does it always rain on me :) Бяхме се разбрали с Ицо и Роси да пътуваме заедно с тях до Пловдив, но не можах да продължа, без да спра за снимка при вида на тази картина. Дори това да изнерви някого. Пък и спътниците ни този път бяха с автомобила си, така че дори да валеше, нямаше какво да ги притеснява.

За това също си бяхме говорили с тях – че когато се тръгва на дълъг път, най-добре е да сте или един мотор, или максимум още един, защото иначе става твърде изнервящо. Постоянно някой трябва да се съобразява или за темпото, или за местата и честотата на спиране, да не говорим, че не е никак безопасно да се спира рязко – нещо, което редовно правя, когато сме сами и съм се уверил, че няма никой зад нас. Маршрутът ни бе Юндола – Велинград – Пазарджик – Пловдив. Отсечката между Юндола и Велинград е може би любимата ми от родната пътна мрежа, по която съм карал – нова настилка, широк път, по който няма никакъв пясък и постоянно редуващи се остри завои с малки радиуси – мечтата на всеки пистаркаджия. Почти толкова приятен за каране е и пътят от Бургас до Малко Търново, но завоите там са далеч по-плавни и с големи радиуси, позволяващи по-високи скорости. Участъкът от Велинград до Варвара минавах за пръв път. Оказа се също толкова приятен за каране и много по-красив за разглеждане, но не сме спирали за снимки поради интензивния трафик, комбиниран със сравнително тесния път с минимална видимост и карането ни в група. В Пловдив те ни съпроводиха до Карловско шосе, откъдето се разделихме и всеки пое по своя път. Или поне ние по нашия, тъй като те си бяха вече вкъщи :)

Докато нближим Карлово апетитът ни доста се изострен, така че се доверихме на интуицията ми и безпроблемно намерихме това, което ни трябваше – а именно малка уютна кръчмичка с добра кухня и приятни цени. С нови сили продължихме към Кърнаре, а малко след него започна интересната част от пътя – всички тези завои, виещи се нагоре към върховете на Стара Планина.

Това в низините, ако не греша, е село Христо Даново.

Поредното спиране за снимки. Пътят не е много бърз и не предразполага към по-спортното каране, за което имах нагласата.

От друга страна предлага какви ли не замислящи гледки. Чудех се как ли е шпорел по тези пътища един приятел, моторджия, който ни напусна миналата година. От него бях слушал най-много за този проход и още оттогава исках да го видя наживо.

Отдалеч видяхме паметника на връх Горалтепе, наречен „Арка на свободата”, посветен на “руските и съветски освободители”, но дори не спряхме за снимка, защото духаше силен вятър и вече бяхме премръзнали. Поради същата причина пропуснахме и да се качим по асфалтирания път до паметника, намиращ се на 1550 m надморска височина. Сега съжалявам, че не го сторихме, но пък скоро можем да коригираме този пропуск.

Когато караме на такава надморска височина, облаците са сред нас и ние сме в облаците. Отново. Почти като в Трансфъгърашан. В такива моменти метафоричният израз изгубва сакралния си смисъл.

На пристигане в Троян ни посрещна плахо подаващото се иззад облаците Слънчице, но скоропостижно след това се покри отново. До Търново беше по-топличко, но малко след това ни заваля дъжд, който ни съпроводи чак до Търговище. След 430-те километра дотук вече бяхме доста изморени, а знаехме, че ни чакат още около 120 километра до Варна. Беше се смрачило вече, така че нямаше голямо значение колко време ще разпускаме на бензиностанцията, преди да тръгнем. Когато стигнахме до Шумен, отново ни ”изненада” ситен дъждец. Щеше да бъде почти приятно, ако не беше толкова тъмно. Но пък заради скоростта ни капчиците, падащи непосредствено над фара, изглеждаха като звезди, с които се разминава огромният ни космическия кораб, наречен Сянка. Наслаждавайки се на този научнофантастичен сюжет, след всички изпитания на пътя, се замислихме какви точно са изискванията, които трябва да бъдат покрити, за да станеш член на Iron Butt Association (за да запазя благоприличие няма да го минимизирам до абревиатура, както са направили създателите на техния сайт). Като цяло идеята е, че трябва да се измине едно огромно разстояние на мотор за определено време. Впоследствие се оказа, че все още сме твърде далеч от нормативът им – а именно 1600 km за 24 ч. И това е само първото ниво железогъзност :) И така лека-полека стигнахме до Варна и кварталния хранителен магазин, след посещението на който предпочетох кротко да избутам мотора 50 m до вкъщи, вместо да го възседна отново. Никога не се бях чувствал толкова схванат от каране. Поне се прибрахме навреме – нямаше 22 ч., когато вече сваляхме багажа от кончето. Така лятното ни каране приключи по-скоро като есенно-зимно.

Резюме.

Замислих се, че използването на GPS може би не е чак толкова лоша идея. Все пак има потенциала да пести доста време, прекарано иначе в чудене, разгръщане на карти, питане на минувачи, опити за разрушаване на езиковата бариера и безкрайно лутане. А когато се тръгва на дълъг път обикновено времето е кът, особено ако искате да разгледате възможно най-много забележителности по пътя или пък да стигнете навреме, за да снимате нещо интересно.

В Гърция мотористите явно не се поздравяват. Странно, но факт. И не говоря само за скутеристите и мотопедистите, а и за тези, каращи истински мотоциклети. След като няколко ездача не отвърнаха на поздрава ми, се почувствах неразбран и престанах да поздравявам, но малко след това започнах отново. Не може просто така да позволиш на сивотата и безличността да вземе превес над теб само, защото другите са такива!

Започнах малко по малко да се завръщам към пейзажната фотография. Надявам се следващият път отново да успея да се възползвам от изгрева или залеза на някое красиво място сред природата.

Този път се разминахме без карта за сувенир. Не мога да чета на гръцки, така че ‘истинска’ карта не би ми била от особена полза, а и без това скоро не планирам повторно посещение на Гърция.

« към първата част   |   към пътеписите »

Advertisements

8 Responses to “На гости на Егейско море – Част II”


  1. 1 Ivobivo 30/08/2014 at 07:22

    Ами определено поздравяванто на мотористите в България е нещо прекрано и още си спомням, че в началото дори “изтръпвах” при този мил жест, но с увеличаването на двуколесните у нас мисля, че и този навик ще замре. Представи си как хиляди мотористи си махат рзминавайки се през 30 метра по “фибите” на Алпите …няма как да стане.
    Иначе евала за снимките и пътеписа ;))

    • 2 Borislav Kostov 30/08/2014 at 10:32

      Е, не съм съгласен. Да, в градския трафик понякога може да бъде опасно, но извън него – не. В Румъния, където мотористите са много повече, отколкото у нас, поне по мои наблюдения, всички се поздравяват, навсякъде :)

  2. 3 Cenestelle (@Cenestelle) 31/08/2014 at 17:10

    Винаги можеш да вземеш някой, който чете на гръцки (мен) и дори може да те научи, за да си използваш успешно “истинската” карта,, въпросът е да те навия отново да отидем да се порадваме на ***ско море.

  3. 5 Нончо 04/09/2014 at 10:06

    Най-лесният начин да се убедиш емпирично, че най-широкото на обектива не е панацея за пейзажи е наесен да наминеш за няколко дни (сутрини!) през Родопите.
    На мен без (поне) 200мм обектив ми е някак празно ;)

    • 6 Borislav Kostov 04/09/2014 at 12:04

      В планината – да, но аз примерно не успявам да впиша Тюленовската Арка в един кадър на 17 mm (кроп), а панорами не правя :)

  4. 7 Нончо 04/09/2014 at 13:23

    17 на кроп не е много широко :)
    На мен около 11-12(~18-19 ФФ) ми харесва, по-надолу вече става много криво и омазано по краищата и по-добре направо фишай. Иначе широкото е като дългото – все не стига.

    • 8 Borislav Kostov 04/09/2014 at 20:05

      Е, аз никога не съм имал по-широко от 17, така че – говори ми колко все не стига. Не мога да се съглася. Още по-малко пък за дългото :) Нали краката били най-добрия зум? Друг е въпросът, че в много ситуации не можеш просто така да се приближиш в права линия към обекта си, запазвайки ракурса :D


Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s





%d bloggers like this: