Понеделник.

Кобулети – Поти – Джвари – Местиа, 265 km

На сутринта станахме рано, подредихме багажите си обратно по моторите и след като се сбогувахме с домакините си, потеглихме отново към Местиа.

При едно от спиранията за зареждане предложих на Уинг да си разменим моторите за няколко километра. Страхувах се, че ще отворя кутията на Пандора, обяздвайки това грозилище, но за щастие това не се случи. Дори напротив – заобичах Сянката си повече от всякога.

Малко след това навигацията реши да ни прекара през първото такова приключение.

But after all, it’s a chopper, baby! It’s made to shine and rumble no matter what the road is ;)

В първия за деня по-голям град, Зугдиди, вече започнах да си търся пътна карта на Грузия

Оказа се, че такава няма. Както и да е, продължихме по маршрута си, докато изведнъж не забелязах до какви причудливи пози прибягват ендуристите понякога.

А местните май му се радваха повече и от мен :)

Докато карахме, насреща се появи друг моторист. Направих му знак да спре, съответно обърнахме и ние. Андрей, тръгнал от Русия, тъкмо се връщаше от Местиа. Предупреди ни, че пътят дотам отнема около 3 часа заради всички завои и красоти наоколо. Чудесно! Нали именно за това бяхме тръгнали.

След като се увековечихме за идните поколения и бяхме готови да потегляме, от нашата посока се появиха още двама мотористи – Александър и Владо – други руснаци, които директно спряха при нас и ей така, насред нищото се почувствах като на мини мото събор.

Нататък продължихме в група с тях, докато аз не реших да спра за снимки, а след това не сме се и опитвали да ги гоним – и без друго караха доста по-бързо и динамично от нас.

Скоро след като преминахме през Джвари на хоризонта ни се появи първата т. нар. Башня.

Тези кули са символът на област Сванетия. Те датират от средновековието, когато местните жители са ги използвали за защита от нападения и природни катаклизми. Всяка къща е имала такава и в случай на наближаваща опасност са палили огън на върха ѝ. Всеки, който го видел, е запалвал огън в своята кула и така докато цялата местност се озарявала от пламъците, готова за наближаващата заплаха.

Нататък по пътя си срещнахме Вини Холт, който също като Уинг пътуваше към Монголия.

След куп премеждия към текущия момент той е вече там и се наслаждава пълноценно на природата, контактите си с местните жители и местната фауна. Неговото приключение можете да следите на страницата му тук.

А наоколо е толкова красиво, че започнахме да спираме доста често.

Kогато пристигнахме около това водопадче, бе пълно с деца и учителки, които малко след това се натовариха на ученическите си автобусчета и продължиха също към Местиа.

На места пътят придобиваше малко по-странни форми,

Но природата наоколо компенсираше напълно всичко това.

Почти неусетно пристигнахме в Местиа. Отне ни не 3, а цели 5 часа, след като се разделихме с Андрей. Хапнахме набързо от провизиите си в централния парк и решихме да се разходим наоколо. Първото нещо, което грабна вниманието ни, бе статуята на Тамара Велика – царица на Грузия, управлявала в края на XI и началото на XII век.

В основата на монумента лежи този надпис,

гласящ простичкото ”ние имаме една и съща кръв”.

Време бе да потърсим място за нощуване. Имах уговорка с момиче от couchsurfing.com, което даваше стаи под наем, но тъй като не можахме да я намерим в туристическия център, където работи, прибегнахме до план Б. Тук места за нощуване има колкото искате, а цените са символични. Домакинът ни в хостела ни каза за Башнята, превърната в музей, както и един друг музей, но ние се отправихме директно към кулата. Когато пристигнахме до нея, от върха ѝ с тържествени възгласи ни посрещнаха Александър и Владо.

Ето как изглеждат башните отвътре:

Всички те са с една и съща конструкция – квадратна основа със страна 5 метра и височина, достигаща 25 метра. Етажите са 4 или 5, с по няколко малки прозореца.

Най-голям брой такива кули са оцелели именно тук – в района на Местиа и Ушгули, като най-младата от тях е на повече от 200 години. За съжаление след като са спрели да бъдат използвани, дървените подове на етажите са пропаднали.

А ето и пленителната гледка от върха:

Там именно се заприказвахме с други туристи – Раду и Флорина, от Румъния. Всъщност това бе вторият Раду Първу от Брашов, с когото се запознавам. Каква пък е вероятността това да се случи, при това именно тук? :)

Слязохме при моторите, минахме през една бакалия и се отправихме обратно към хостела.

Но не и преди да направим още няколко снимки за спомен.

Гледките към далечините бяха поразителни:

В подобни моменти наистина се размечтавам за по-дълъг обектив.

Докато се възползвахме от интернета през телефоните си във вътрешния двор на хостела, се появи домакинът ни заедно с 3 латвийки и скромно количество пенливи субстанции с привкус на хмел. Е, защо пък не, в крайна сметка? А, да, бях забравил – Уинг не потребява алкохол… Но какво пък, проблемът си е изцяло негов :) От дума на дума, използвайки английски, руски, испански и какви ли още не езици, разбрахме, че всъщност в страната се използва най-вече Картули (грузински), както и двата диалекта Сванури и Мегрули. Излишно е да споменавам, че руският работи навсякъде. Между другото латвийките не пропуснаха да отбележат какви късметлии сме ние затова, че сме се запознали с цели 3 от тях накуп, при положение, че са едва 3 милиона популация.

И така, в някакъв момент всички започнахме да се изнизваме към леглата си, а най-важният извод за деня бе, че предишния ден нямахме никакъв шанс да стигнем дотук. По друг начин казано – най-после започвам да се научавам да пътувам по-бавно. Йей :)

Вторник.

Местиа – Кутаиси – Никортсминда, 480 km

На сутринта Уинг ме запита защо вратата на стаята ни е заключена. Come on, man, I didn’t want to get raped by these particular girls :D Какво повече да му кажа!? Навици, навярно. Както и да е – стегнахме багажите обратно по возилата, събудихме домакините си, за да платим, и поехме обратно към низините.

След горната снимка Уинг реши да се разделим, защото искаше да се наслади пълноценно на завоите, вземайки ги по-бързо.

Продължих сам, а у мен се появи едно странно чувство. Сякаш ми бе една идея по-спокойно и комфортно, когато виждах фаровете му в огледалата си.

Това дори ми даваше едно имагинерно чувство за сигурност, което всъщност не е нещо хубаво.

Когато пристигнах в Джвари, отново се намерихме с “белгиеца“. Тъкмо щяхме да потегляме отново заедно, когато се появи тази словенска група мотористи.

След обичайния обмен на информация все пак тръгнахме към следващата ми точка – пещерата Прометей.

Малко след тази снимка отново се разделихме – все пак не можех да го лиша от удоволствието по черния път само за да кара с моето почти пешеходно темпо.

Да де, в мига, в който му метнах с ръка да мине напред, ме заобиколи и започна да ме замеря с камънаци. Много приятно, Уинг, благодаря от все сърце :) Ендуристи…

Няколко километра по-нататък се измъкнах от черния път, за да попадна пред тази статуя.

Както и прословутите грузински крави, за срещите с които се бях подготвил психически, след като изчетох пътеписите на сънародниците си за пътуванията им в Грузия.

След задълбочено анализиране на поведението им стигнах до извода, че имат психологията на шофьор – пазят се само от по-големите от тях на пътя. Когато наближавам аз, си стои тя, полегнала блажено насред пътното платно, погледне ме презрително, па извърне глава. А появи ли се някой TIR в картинката, дори притичват гадините!

Малко по-късно пристигнах в околността на пещерата. Явно имах късмет, защото скоро след като си купих билета започна да влиза следващата група. Беше толкова хубаво, че жената, която водеше обиколката, нямаше нищо против да избързам по-напред от групата, за да мога да разгледам пещерата “насаме“ и да направя някоя и друга снимка без останалите туристи наоколо.

Бях чел, че обиколката на пещерата включва и излизане от нея посредством лодка, но за съжаление бях закъснял за това – лодките бяха вече навън, за да заредят акумулаторите им за следващия ден. Когато отидох на паркинга, за своя най-голяма изненада видях това зелено Кавазаки с българска регистрационна табела.

Оказа се на Жоро от София – какво по-добро място от това за среща със сънародник!?

След като обсъдихме надълго и нашироко плановете си, тръгнахме заедно, с уговорката, че всеки си следва маршрута. Моята следваща дестинация бе пещерата Сатаплиа. Пристигнах там в 17:40, но бях забравил да отчета часовата разлика, така че не успях да вляза – бяха приключили за деня, затова продължих към катедралата Баграти, намираща се в Кутаиси.

Честно казано, не останах впечатлен от интериора ѝ. Явно протичаха ремонтни дейности отвътре, затова напомняше на строителна площадка. Следващ в списъка ми бе манастирът Гелати.

В него дори не влязох, достатъчно ми бе да го погледна отвън. Последна за деня бе катедралата Никортсминда. Оставаха ми около 60 km дотам, така че поех без да си давам много зор.

Спусках се по лек наклон, когато пред себе си видях сив Опел, движещ се срещу мен и канещ се да направи ляв завой. В следващия момент шофьорът направо си зави, докато аз се чудех как да реагирам. Отдавна не се бях чувствал така. Окей, животът си на лента не видях, само Сянката как спира с двигател. А именно започвайки с предното колело, калника, телескопите и радиатора, докато започне и същинското спиране с двигател… Явно мозъкът ми реши, че не е нужно да екстраполира много повече от това. Или само за това му стигна времето, докато аз чупех рязко на ляво, за да избегна близката си среща със заден калник. Това поведение на водачите тук обяснява липсата на задни и най-вече предни брони у много от автомобилите. Майтапа настрана, действително поне 2/3 от возилата не разполагат с такива “екстри“. Няма да навлизам в подробности какви асоциации правя, когато видя автомобил без броня, чийто радиатор просто се ветрее отпред.

Вече се здрачаваше, когато наближих катедралата.

Гледайки облаците над себе си, имах чувството, че ще завали всеки момент, затова и силно се надявах да намеря някое уютно местенце за нощувка. По пътя си до двора на храма не видях нито хотел, нито къща за гости, нито нищо. Затова пък отдясно на дверите му, седнали на една дървена пейка, да не кажа откровена железопътна траверса, ме очакваха духовник, някакъв местен човек и още един такъв. Попитах ги за хотел и за мое огромно учудване получих положителен отговор. Цената, казаха, е добра. Каквото и да значеше това. Взех си набързо нещо за хапване от магазина отсреща и се запътихме с единия човек към „хотела“. Това всъщност се оказа немалка къща, намираща се в съседния на катедралата двор. Ще речете, че съм взел да се изнежвам, но за 10 лари, равняващи се на 6 лева, не си струва дори усилията за разпъване на палатката, а да не говорим за всичко останало. Разбира се, условията не бяха нещо особено:

но пък горещ душ, легло ¾ персон и масичка, върху която да синтезирам преживяното за деня, не бе никак малко за мен. По-интересен бе моментът, в който забелязах кръста, нарисуван върху сивата мазилка на стената срещу вратата. Окей, помислих си, някаква случайност. Но когато се загледах по-внимателно в другите две стени, които нямаха прозорци, и видях същото, почти ме полазиха тръпки. Дори в любимата ми Румъния не полагат толкова усилия за защита от вампири :)

След като си метнах един моторджийски душ, привърших записките си за деня и допих 12-процентовата си бира (не се майтапя, невероятна е!), бях достатъчно замаян, за да легна и заспя почти моментално, без въобще да усетя клаустрофобия – нито от размерите на стаята, нито от тези на леглото.

« към първата част   |   към третата част »

0 Responses to “На гости на картвелебите – Част II”



  1. Leave a Comment

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s





%d bloggers like this: