Сряда.

Никортсминда – Гори – Казбеги – Чинти, 537 km

Станах рано и отидох да разгледам катедралата отблизо, тъй като предишната вечер бе станало твърде късно и не исках да нахалствам. Портите на двора ѝ, оказа се, не бяха заключени, така че си позволих да се вмъкна за няколко кадъра.

Върнах се в “хотела” си, събрах багажа и се приготвих да потеглям, когато при мен и Нела, домакинята на дома, дойде и Мари – нейна внучка. Как да откажеш няколко снимки на дете, станало толкова рано сутринта?

Малко след 9 пристигнах в околността на Гори. Посрещна ме величествената крепост, кацнала на отсрещния хълм.

След разглеждането ѝ отвън вече бях загрял доста и не ми се слагаше отново каската. Все пак имах да карам 200-300 метра до музея на Сталин. Да, ама не… Тъкмо видях оградите му отляво на мен и започнах да се оглеждам за входа, когато зад мен се появи патрулка и започна да ми присветва подканящо с фарове да отбия и спра… Причината за нездравия им интерес към скромната ми личност можех само да предполагам, но бях в настроение само да поговорим. Не ми се размина само с това обаче. След като ми обясниха защо са ме спрели, се започна – давай паспорт, давай книжка, талон… Окей. Вадя всичко, подавам им го, купа документи, поема го единия, поглежда ми книжката и запитва с равен тон:

– А к ето бумажку?
(айдеее, цирка почна…)
– Что, что? Я не понял. Какая бумажка?
– З@еби – рече ми на чист грузински милиционерът. Или поне аз така го разбрах по интонацията. Златния си талон ще ви дам, но на зима ;)
– А можно фотку сделаю? – изнаглявам си аз, докато единият се бореше със служебния  таблет в колата.
– Ну, можно, можно…

След като с 300 (словом: триста) зора не успяха да се оправят със сложната онлайн система, решиха да ми напишат акта на ръка. Докато единият се занимаваше с това, другият пък извади дрегер. Какво пък, за всяко нещо си има първи път. 0,00, което не можеше да ме учуди.

Нямаше как да се отрече, добре се справях по време на това пътуване – шести ден, втори акт в живота ми :)

След като ми връчиха хартийката и ми върнаха документите, съвсем предвидливо ги попитах къде мога да паркирам – отговорът им бе, че мога и на тротоара. Чудо, нямаха намерение да ми пишат акт за това :) Признавам, усъмних се дали ме будалкат, но реших да им се доверя.

И така, след изгубен половин час в шеги и закачки, най-после прекрачих портите на музея.

Тук именно е отраснал Иосеб Бесарионис дзе Джугашвили.

Следващата точка по маршрута ми бе древният каменен град Уплицихе.

Пред входа му бяха паркирани моторетките на същите онези словенци, с които се запознахме в Джвари, а непосредствено след касата за билети ме посрещна този бутафорен гущер.

Десет крачки след това вече разговарях с най-бързите в разглеждането на забележителността представители на словенската чета. Първите им думи бяха:

– Какво стана с онези полицаи, колко пари ти взеха?

Стига бе, хора, що за новинарски агенции шетат по тези земи!? Оказа се, че ни били видели от двора на музея :)

Дори не предполагах, че докато разглеждам каменния град, ще зърна един от тези красавци и на живо.

Продължих разходката си,

А след като разгледах Уплицихе, продължих към крепостта Ананури. Някои форми на улично изкуство, обаче, не могат да те оставят безразличен.

Тъкмо се наслаждавах на пътя, когато Navitel реши да ме изкара от него. Не и този път, Navi ;)

А ето и самата крепост.

След кратка почивка и пренасянето на един сладолед в жертвоприношение към бога на хладината, продължих към стария военен път. В едно от следващите селца забелязах всички тези красоти, паркирани да отлежават в един двор.

Тъкмо взех апарата, за да направя някоя и друга снимка, когато от някаква колиба излезе един изнервен грузинец и започна да ми нарежда да не снимам, да трия снимките и т.н. Да, викам, добре… как пък не, ще ги изтрия… :)

Малко по-нататък започнах да разбирам в какво съм се забъркал – а именно – Доби Съба. Или поне това разбрах от полицая, когото попитах какво се случва тук и защо трафикът е толкова интензивен. Впоследствие не можах да намеря никаква информация за този религиозен празник, но вероятно дори Трансфъгърашан е по-лесен за минаване през уикенда.

Докато правех тази снимка, качил се на мантинелата, други полицаи ме изгледаха въпросително от главата до петите. К‘во зяпате, бе, рекох си, аз заради вас и колегите ви вече и в банята с каска влизам!

Нейде тук приятната хладина на низините отстъпи мястото си на неприятната хладина на висините, а за капак почна и да ръми. Не че това ме накара да облека якето.

А красотите наоколо се редят една след друга…

Когато планирах пътуването, въобще не отчитах, че по тези места завоите ще са с толкова висок коефицент на кеф и километрите няма да се отмятат така, както по дългите прави и скучни пътища, с които е прорязана цяла Турция.

Когато грузинците изгреят на хоризонта на мотоциклетостроенето, трябва да кръстят марката си на името на Кавказ.

Тозп път силно ми напомни за споменатия по-горе румънски проход.

Когато стигнах до паметника на руско-грузинската дружба, не можех да повярвам, че най-после съм на това място, което бях виждал само по чужди снимки и видеа.

А както и може да се очаква, на живо усещането за мащаби и простор е многократно по-силно и завладяващо.

Още един поглед назад:

Докато не стигнах и до тази табела:

Тъкмо се готвех да потеглям, когато за сетен път се появиха словенците и започнаха да строяват мотоциклетите пред табелата. Явно всички мотористи подсъзнателно възприемаме тези табели с имена на проходи като знаци за паркиране и правене на снимка на возилото :)

Оттам нататък продължихме заедно към границата с Русия.

Или поне докато не започнах да спирам твърде често за снимки.

Но все пак затова съм тръгнал и за никъде не бързах. Последните няколко километра наистина си бяха заслужили табелата.

Но така или иначе не спряха никого от нас. Отбихме встрани за по една цигара време едва когато стигнахме на броени метри от единствения отворен граничен пункт между Грузия и Русия.

Никой от нас нямаше нито виза, нито намерение да продължава напред, така че не ни оставаше нищо друго, освен да потеглим обратно.

Колкото и да не обичам да карам по махалообразни маршрути, понякога ситуацията го налага.

Но в случая въобще и не съжалявах. Знаете, често има голяма разлика в каква посока карате по даден път. Връщайки се обратно, видях куп гледки, на които бях пропуснал да се насладя.

След като слязох отново в ниското, започнах да се оглеждам за място за нощувка. Бях изминал едва 530 километра дотук, но въпреки, че бе все още светло, реших, че е време да приключвам с карането за деня, тъй като отдавна не бях достигал тази фаза на неадекватност. Отново не ми се разпъваше палатка, затова спрях на една бензиностанция, за да разгледам картите и да реша накъде да се отправя. За мой късмет там стояха таксиджия и някакъв друг човек. От дума на дума се разбрахме, че другият човек държи хостел съвсем наблизо, така че проблемът ми бе решен. Оставаше само да ида до една друга бензиностанция, малко по-нататък, за да заредя, тъй като тази не ми вдъхваше особено доверие.

С малко обикаляне и питане в местната бакалия успях да намеря мястото. През това време се запознах и с Амин от Иран. Пътешественик с огромна раница на гърба си, който също се чудеше къде да прекара нощта.

Оттук нататък историята ще спестя. Не че хостелът не бе направен с доста мерак и старание, не че не е на удобно място, но аз все пак не възнамерявам да ползвам отново хостели в околността на Чинти. Разбирайте ме както пожелаете.

« към втората част   |   към четвъртата част »

0 Responses to “На гости на картвелебите – Част III”



  1. Leave a Comment

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s





%d bloggers like this: