Четвъртък.

Чинти – Мтскхета – Тбилиси, 373 km

Приготвих се набързо и потеглих. Учудващо, домакинът ми действително бе станал, както бе обещал предишната вечер, извини ми се за снощните сцени и ме изпрати…

Пътят към Шатили изглеждаше така:

След като покарах няколко километра по тази настилка и си дадох сметка, че 90-те километра до крайната ми точка едва ли ще са по-различни, реших, че не си струва времето и амортизацията на байка, за да отида и да се върна дотам. Да си призная, в момента частично съжалявам за това си решение. Окей, може би приятелите ми, неспирно подтикващи ме да сменя мотоциклета с някой многократно по-подходящ за типа пътувания, които правя, може и да са прави. Но може и да не са :) така или иначе стига офроуд за днес – връщам се обратно и продължавам към Тушетия.

Да де, стига с офроуда. Чакаха ме още километри по такава, а дори и по-лоша настилка, така че бе добре, че спестих силите си за тук.

На излизане от Тианети спрях на една малка бензиностанция, за да попитам дали биха имали нещо против да си сменя маслото при тях. В малката стаичка стояха възрастен господин и един по-млад такъв. Попитаха ме какво ми трябва за целта – нищо, казах им, само съд, в който да източа старото масло. Набързо намериха някаква стара туба и ми я връчиха, да се оправям. След като налях новото масло и бях готов да тръгвам, влязох отново при тях, за да ги попитам какво им дължа. Нищо – отвърнаха – и ме отпратиха с усмивка.

Малко след като продължих по пътя си, срещнах друг соло пътешественик – това бе Джо, която обикаляше околността с 650-кубиковия си SRX. Успокои ме, че нямам никакъв шанс да стигна до Омало със Сянката. Тя самата оставила мотора си нейде по-назад и продължила дотам на стоп. По пътя имало доста закъсали автомобили. Показа ми и снимки как се вози в каросерията на някакъв пикап, така че нямах причини да не ѝ повярвам. Тъкмо се готвехме да потегляме, когато иззад гърба ми се появи глутница ендуристи, дошли чак от Полша.

Те поне се бяха отправили на своето пътешествие с правилните мотоциклети. След като си казахме две приказки и разбраха, че не сме закъсали, продължиха без да губят време. А мотоциклетът на Джо е само с манивела. Без стартер. Няма да казвам как ми липсва MZ-то понякога и как ми се иска да стартирам двигател с ритане. Джо откликна на молбата ми без дори да се замисли. В следващия момент вече се бях изправил с левия си крак изцяло върху манивелата (намираща се отдясно), която не помръдваше и на йота. Даа, явно не това е начинът, предвид че и девойката го пали, а тя не е по-тежка от мен. За да не я нарека “лека” и да бъда погрешно изтълкуван. Преметнах крак връз него и го ритнах нежно. Запали от първия път, а собственичката му ме изгледа с поглед учуден и промълви – she likes you.

Малко след това дойде ред на поредното забавление по трошляци с бонус дишане на прахоляци.

Следващата ми дестинация бе манастирът Алаверди, но поради грешки в навигирането я пропуснах.

Когато стигнах до Псхавели все пак реших да се отклоня и да погледна как изглежда пътят към Омало. Бях длъжен да пробвам и да видя докъде мога да карам нормално. Е, още първите 8 километра ми бяха достатъчни, за да ме откажат.

Върнах се обратно и продължих към Сигнахи. На следващата бензиностанция спрях, за да заредя, а за моя най-голяма изненада имаше дори интернет. Пет минути по-късно се появиха отново словенците. Едва сега разбрах, че са се запътили към Азербайджан.

Без да бързам много стигнах до

Стената около града е дълга над 5 километра и има 23 кули.

Докато се наслаждавах на гледката от една от тях, станах свидетел и на тази фотосесия.

Следващото място, което си бях отбелязал, без да планирам да посетя, бе манастирът Бодбе.

След кратка почивка там потеглих в посока Тбилиси.

Странно е понякога как в един миг си караш съвсем спокойно по разбития път, а в следващия – пред погледа ти се материализира дупка от украински тип, благодарение на която сакралната връзка между теб и земята бива в миг разкъсана.

При възстановяването ѝ секунди по-късно видях в огледалата как и двете ми дисаги поеха по свой собствен път в живота… Както и да е. Жив съм, цял съм, не успях дори да падна. Спрях, върнах се, монтирах ги обратно на мотоциклета… И постоях няколко минути просто така, благодарейки на Онзи горе.

Следващата ми спирка бе манастирът Самтавро:

Оттук в далечината се виждаше и манастирът Джвари, но аз тръгнах в диаметрално противоположната посока.

Стига толкова манастири за днес. Почти веднага след като влязхо в Тбилиси започна да вали. Тъй като нямах конкретна идея къде отивам реших да изчакам на една бензиностанция, докато отмине.

Да, много рядко правя това, но в случая наистина не бързах за никъде и нищо. След като дъждът се позасили, попитах едно момче от персонала дали би било проблем да мушна мотоциклета в нещото като спирка там, а в следващия миг вече бях така:

Доста хора се извървяха, редом с дъжда – един бакшиш, с когото се заприказвахме надълго и нашироко, разни възрастни хора, майки с деца… навярно дори майки без деца.

Както и да е, веднага след това започна едно дълго лутане в търсене на хостел. На една друга бензиностанция колега моторист ми даде координати на някакво място, но тъй като не бях свикнал с Navitel-а, изгубих координатите преди въобще да съм ги запаметил. Срещнах друг моторист, който пък ме заведе до един мото бар. Уви, не предлагаха място за нощувки, не бяха и особено приветливи, така че се придвижих към централната част на града с идеята да потърся интернет. Оказа се, че го има почти навсякъде и е безплатен!? Така станах и аз модерен – booking.com и вече имах точните координати, които да следвам.

Намерих мястото си в столицата и зачаках търпеливо да затворят заведението, за да мога да прибера мотора във вътрешния двор, както се бяхме разбрали с домакините.

Малко след като щракнах този кадър чух българска реч до себе си. Бяха групичка от 4-5 младежи и девойки, обикалящи Тбилиси.

Имах още поне час, докато затворят, затова реших да се разходя малко в околността. Все пак кога последно бях правил нещо толкова щуро!? :)

Петък.

Тбилиси – Кожори – Ахалцихе, 344 km

Тбилиси, познат още като Тифлис, е не само столицата, но и най-големият град в Грузия. Той е възникнал още през 5-ти век, а името му в буквален превод означава “топъл извор“.

След като изкарах мотора от двора на хостела, се запътих към крепостта Нарикала.

Нямах намерение да я разглеждам в детайли, така че продължих смело нататък. Обикаляйки наоколо, минах няколко пъти покрай статуята на Свети Георги в централната част на града, но не ми се рискуваше да спирам наоколо за снимка, тъй като не исках още неприятности с властите. Все пак онези ползваха мегафона дори за да помолят “учтиво“ паркирал неправилно автомобилист да ги изчака там, докато си проправят път през трафика.

За сметка на това пък си намерих място с добър ракурс към  Моста на мира:

Той е бил поръчан от градската управа и свързва старата част на града с новата, простирайки се над реката с неособено циничното име Кура. В пълният си блясък засиява през нощта, когато бива осветен от хиляди светодиодчета.

Докато обикалях из стария град, попаднах и на това архитектурно бижу:

То е част от зданието на кукления театър Rezo Gabriadze.

Паркът Rike:

Както и театърът за музика и драма, помещаващ се в тези тръби:

Следваща в списъка ми бе катедралата Самеба. Не се бъзикам, така се казва.

Пред портите на високите ѝ отбранителни стени ме очакваха полицай и местни хора. Първият ме инструктира къде да паркирам и ме увери, че няма причина да се притеснявам за мотоциклета и багажа си, затова взех само най-ценното плюс фотоапарата и продължих към двора на катедралата:

Колкото и да не се впечатлявам от архитектура, някои неща няма как да не ме грабнат.

На излизане полицаят все още беше там, на поста си, с останалите хора. Като го попитах за пътна карта на страната, ме прати да проверя в хотела отсреща. Воала – имаха – най-после се сдобих и с това нещо за колекцията си. Добре де, не бе пълноформатната карта, която сме свикнали да разглеждаме, а по-скоро туристическа такава в джобен формат, но все пак е нещо.

Разговорът ни с милиционера и хората продължи по посока на пътищата в страната – успокоиха ме, че до манастира Давид Гарежа, както и до замъка Дманиси трудно бих се добрал.

Продължих към паметника с название „Хрониките на Грузия“.

Или както някои го наричат – грузинският Стоунхендж. И има защо – тези масивни кули са с височина 30 метра. В горните им части са изобразени национални владетели и герои, а в долните – фрагменти от живота на Исус.

Едно ниво по-надолу се намират и скулптурите на дванадесетте апостоли и Исус.

Бях набелязал още няколко неща за разглеждане в околността на Тбилиси, но реших да ги оставя за следващия път, затова потеглих право към Ахалцихе.

По тези пътища взе да ме застига и някакъв дъжд, но това не ме обезпокои особено – навлякох си дъждобрана и продължих смело и безотговорно напред.

Хубавото бе, че нямах никакви очаквания за тази част от маршрута ми, а останах много приятно изненадан от гледките наоколо.

Е, на снимки не изглеждат като нещо впечатляващо, но не това бе най-важното.

Благодарение на Wing се научих на много неща, като например да ям ябълки в движение. Важното е, по аналогия на ехидното присмиване при добавянето на всяка подправка в гозбата, да се провиквате “fire in the hole!“ всеки път, преди да запратите огризката си към небитието на канавката.

Малко по-късно от лявата страна на пътя се показа крепостта Хертвиси.

Това е една от най-древните крепости в страната. Тя е била построена през II век преди Христа, след което е била многократно разрушавана и строена наново.

Малко след това видях и табелите за пещерния комплекс Вардзия. Впоследствие съжалих, но на момента реших да го пропусна, защото се бях забързал за Ахалцихе, където имах уговорка да се видя с една приятелка. По този начин, от друга страна, добавих поредната причина да се завърна отново тук.

Такъв знак пък за пръв път видях. Обикновено, както всички знаем, се слага знак, означаващ неравности по пътя, чиято себестойност и цена е напълно несравнима с ремонт на участъка. Е, както се казваше в онзи виц – не е много, но е приятно.

Малко по-нататък се срещнахме със Сергей и Вика от Русия. Тъкмо бяха влезли в страната и се бяха запътили към Тбилиси.

Винаги е приятно, когато съвсем случайно се срещаш със сродни души на толкова отдалечени от дома места. Полезна е не само обмяната на ценна информация относно околността, но и поддържането на духа високо :)

Малко след тази снимка към скромната ни компания се присъединиха други водачи на двуколесни, при това от най-екстремния тип – двойка велосипедисти.

Продължих по пътя си и малко след това изпреварих една маршрутка. Трябваше да стигна до автогарата в града, но не ми се спираше отново, за да въвеждам GPS координатите в навигацията, затова реших просто да забавя темпо, изчаквайки маршрутката, да я пусна пред мен, след което да я следвам. Къде другaде можеше да отива, все пак?

Така и направих. И всичко бе много готино, преди да се появи полицайски джип зад мен! Настръхнах, когато ги чух да казват нещо, неразбираемо за мен, по мегафона, затова се изнесох леко вдясно. Подминаха ме и… спряха маршрутката! Е бива ли да сте такива хомосексуалисти, питам!?

Така де, влязох в Ахалцихе и малко по-нататък, карайки по главната улица, питах местните хора за упътвания. Дестинацията ми действително се оказа много лесна за намиране.

В тази светлина за пръв път видях замъкa Рабат:

А малко по-късно вече се срещнах с девойката, оказала ми незаменима помощ с планирането на цялата тази обиколка из родината ѝ. След като си намерих квартира за нощта с приятно закътан вътрешен двор, се отправихме заедно към вътрешността на замъка, където се спотайваше китен ресторант.

Събота.

Ахалцихе – Карс – Ани – Догубаязит, 435 km

На сутринта имах уговорка отново да се видя с Нанука, но преди това реших да се разходя отново из крепостта.

Тя е построена през 13-ти век, а на горната снимка дори може да се види автентичната ѝ стена, както и достроената при реставрирането ѝ част.

Отвътре крепостта е дори още по-впечатляваща.

А така изглеждат половината полицейски автомобили, дори в по-малките населени места – както вече казах – като излезли от need for speed:

След закуска с дружката си продължих към границата с Турция.

На грузинската граница обаче след сканиране на паспорта ми, се започна:

– А у вас штраф есть?
– Нуу… Можно и есть :)
– А вьй заплатите? Или как?
– А если я не заплатю, что случится?

Граничарят, вече привидно поизнервен:

– Если вьй не заплатите, на следующий раз у вас проблем будет на границу! Можно и вас не отпустят.
– Пооонял… (няколко секунди за размисъл) … А где могу я заплатит?

Какво да правиш, хубава страна, хубави хора… Не си струва да рискувам, още повече силно набъбналият ми списък с останали за следващия път забележителности. Платих и продължих към турския граничен пункт.

Там вече ме забавиха доста повече от обикновеното. Казаха ми само, че имало някакъв “проблем”, тъй като са ме “видели” на граничен пункт Шарп. Да, казвам, нормално – нали оттам влязох в Грузия.

И така, увериха ме, че това няма нищо общо с акта ми за превишена скорост, но отвисях поне час. В крайна сметка накрая ми прегледаха набързо багажа и ме пуснаха да продължа.

Последният граничар, разбира се, не пропусна да ме смая с въпрос – а именно – Къде отивам – в Турция ли. А!? Това тук Турция ли е, аз все се надявах на Узбекистан… Уви…

И така, добре дошли отново в света, където не само че автомобилите имат брони, но и водачите използват активно мигачите си. Мога само да подозирам ясно изразената корелация между тези две неща.

От природата в тази част на страната останах очарован.

И макар пътят на места да не бе особено приятен, поне гледките бяха!

Малко по-късно се срещнахме и със Стефан от Германия. Познатата схема – виждаме се, спираме за фас пауза, или както там я наречем…

И от дума на дума стигнахме и до:

– Do you know a belgian guy who travels around?
– Who? Wing???
– Yeah, Wing :)
– Yes, we rode together for a couple of days, why?
– I’m going to meet him in Tbilisi.
– Oh, great!

Малко предистория – покрай всичките пъти, когато се разделяхме с Уинг, така и не му върнах парите, които му дължах за нощувката в Местиа, където плати и за мен, защото нямах дребни, а не искахме да губим време. И без това ставаше въпрос за 5-10 евро.

– So take this money and give it back to him!

За пореден път се учудвах колко малък е светът. Пожелахме си успех и продължихме всеки по пътя си.

По пътя си към Карс мислех да мина покрай езерото Чилдир, но се оставих навигацията да ме подведе и пропуснах отбивката за него.

Така стигнах до крепостта в Карс:

А впоследствие и до катедралата в града:

Не останах особено впечатлен, най-малкото защото околността ѝ към момента бе превърната в строителна площадка.

Много по-голям интерес за мен представляваха останките от древния арменски град Ани.

Първият храм, до който се приближих, бе църквата на избавителя.

Тя е завършена през 1035 г. и допреди бурята през 1955 г. е била почти непокътната.

За съжаление бе старателно оградена с телена мрежа, така че достъпът до нея бе силно ограничен.

А това е катедралата Ани,

която отвътре изглежда дори още по-внушително:

Нататък продължих към джамията Менучехр.

Тя датира от 1086 година и се води за първата джамия, построена от турците в Анадола.

Последна по пътя ми остана църквата на свети Григори.

След това възседнах отново коня и потеглих към Арарат. Малко след като тръгнах от портите на комплекса, влязох в малкото градче, намиращо се точно до него. Когато местните деца ме видяха да минавам отново оттам, се втурнаха перпендикулярно на траекторията ми и подадоха ръце за пет – протегнах ръка и успях да отвърна на първото от тях. Потенциални колеги един ден, кой знае!? Въпреки че аз пък като дете въобще не се впечатлявах от мотоциклети и майка ми сигурно до ден днешен се чуди кога, как и най-вече защо въобще започнах да се занимавам с тези глупости. И къде е сбъркала, но страшно няма. Грешката все още се оказва вярна.

Пристигнах в околността на планината на свечеряване. Чудех се дали да спра тук за снимка, или да продължа още малко нататък, знаейки, че спра ли на едно място – губя шанс за следващи кадри от други места по-нататък. Е, реших това да бъде снимката.

Тъкмо започнах да прибирам обратно статива и фотоапарата, когато група младежи,  разпънали софра на отсрещната страна на пътя, започнаха да ми ръкомахат да ида при тях. Бяха 4-5 човека, а аз – сам. Е, какво пък толкова можеше да се случи…

За протокола, действието се развива по време на Рамазан – деветият месец по ислямския календар. По време на него правоверните спазват строг пост и не се хранят въобще по време на светлата част на денонощието. Която пък от своя страна е доста дълга по това време на годината.

Е, за мой късмет явно не бях случил на най-правоверните мюсюлмани, тъй като тези пичове явно бяха решили да се “разходят” малко извън града. Комуникацията ни бе силно затруднена, защото знаеха едва няколко думи на английски, но това не винаги е най-важното. След като ме нагостиха с всичко налично и ми опаковаха всичката останала храна за следващия ден, поеха обратно към дома си, където да погладуват с гладните си приятели и роднини. Аз пък от своя страна разпънах палатката и се опитах да поспя, напук на преминаващите от време на време камиони.

« към третата част   |   към петата част »

0 Responses to “На гости на картвелебите – Част IV”



  1. Leave a Comment

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s




Last post

Enter your email address to subscribe to this blog and receive notifications of new posts.


%d bloggers like this: