Неделя.

Догубаязит – Диарбекир – Немрут, 736 km

Станах около 5 сутринта, събрах набързо лагера и поех нататък.

Първата ми дестинация за деня бе дворецът на Ишак Паша, където пристигнах малко след 6.

Не се и надявах някой да ме посрещне тук толкова рано, но още по-малко пък съм се надявал да имам проблеми с глутница кучета, които не ме оставяха и крачка да направя, след като заснех горния кадър през металните решетки на високите порти. Мотоциклетът бе на 15 метра от мен, а аз бях въоръжен единствено с вярното 40D в ръцете си, чийто магнезиев корпус нямах желание да разбивам в нечия глава. За мой късмет решиха да ме оставят намира и се разкараха.

В доста от градовете наоколо заварвах подобна картинка около полицейските управления.

Но това не ме притесняваше особено. Все пак нищо друго не подсказваше, че наоколо ситуацията е доста напечена. Когато обаче попаднах на тази камара пръст, препречваща главен път с по две ленти в посока, “леко“ се притесних. А когато се появи и това дете, правещо ми знак с ръка, че иска пари, притеснението ми придоби други мащаби.

Загледах го замислено, а то мен – любопитно… Секунди по-късно ми направи знак да заобиколя камарата, връщайки се малко по-назад. Опитах оттам, но не се получи. За мой късмет тъкмо тогава се появи камион, идващ от посоката, от която бях дошъл и аз. Шофьорът явно знаеше за какво става въпрос и без да се замисли сви в правилната “отбивка“, за да заобиколи препятствието.

Малко по-късно вече имах гледка към езерото Ван.

Може би очаквах нещо по-различно от бреговете му, и аз не знам какво точно.

И докато в Грузия по пътищата щъкаха крави, тук ме очакваха…

А ето и градът, чието име често сме свикнали да ползваме като синоним за “на майната си“.

Имах коренно различни очаквания за него, а той се оказа съвсем нормално място с подобаващата за размерите му визия и усещане.

Дори не бях и предполагал, че толкова скоро ще паркирам отново пред този мост.

Малко по-късно вече бях в Карадут – последното градче преди пътят да продължи право към върха на планината Немрут. След като си харесах място за нощувка и договорихме цената, сваляйки я повече от два пъти под началната, оставих част от багажа в стаята си и потеглих нагоре.

Този път отново имах предостатъчно време, което, обаче, реших да прекарам горе, заедно с другите туристи.

Оказа се, че миналата година въобще не съм видял източната тераса, която е много по-живописна от западната. Именно тук се намират и троновете на боговете, както и този на самият Антиох I.

И докато аз се наслаждавах на каменните фигури, издялани още преди Новата ера, от другата страна на върха картините вече изглеждаха така:

Трудно бих могъл да опиша това място с думи,

Затова не възнамерявам дори да опитвам.

Когато видях този човек, вперил поглед в хоризонта, инстинктивно посегнах към фотоапарата. Спрях се в последния момент и го попитах дали би имал нещо против да го снимам.

Отговори ми, че няма, а след това се заприказвахме. Разказа ми за жена си, детето си и как преживяват тук. Той всъщност е гидът наоколо. Затова и знаеше английски.

А ето какво очаквахме всички тук, дошли от най-различни краища на света.

Сега вероятно разбирате защо това е едно от любимите ми места в южната ни съседка. С риск да се повторя все пак смятам, че следващият кадър също заслужава да бъде споделен, макар и да е толкова подобен и заснет едва минути по-късно.

Или по друг начин казано – “Hard to leave when it’s picturesque”, както пее една добре позната банда. Малко след това поех обратно към хотелчето си, където да отпочина за следващия ден.

Понеделник.

Немрут – Коня – Кютахия, 1167 km

Тръгнах отново рано. Чакаше ме доста път този ден, тъй като бях решил да стигна поне до Кютахия, ако не и оттатък.

Когато пристигнах в околностите на Кападокия, бях застигнат от местен харлеист, последван от украински ендурист. Реших да покарам малко с тях, затова и пропуснах да си направя дори тривиалната снимка с причудливите структури наоколо. Малко по-нататък харлеистът отби встрани, за да ме покани да ги последвам до дома му. Разбира се, защо не. Така се озовахме в голямото му фотоателие, в което освен това BMW R69S,

домакинът ни е реставрирал и по-малкото му братче – R25/2.

Оказа се, че Нуретин срещнал Максим в близкия мото магазин и го поканил на гости за по чаша чай.

След като обсъдихме мотоциклетите, фотографията и местните порядки, си направихме по някоя и друга снимка за спомен и потеглихме заедно с Макс, понеже бяхме в една посока.

На свечеряване, след повече от хиляда километра за деня, се чувствах така:

Час по-късно, около 21:30, спрях на първата бензиностанция в Кютахия, където имах уговорка да се видя с приятели от Turk Chopper MC. Дотук за деня бях минал 1167 km, с което подобрих миналогодишния си рекорд от 1040 km. Едва сега осъзнах колко далеч от дома всъщност съм бил, щом не можех с денонощно каране да се прибера до вкъщи, ако поискам. От една страна ми оставаха още малко до заветните 1600 km, които искам да покрия за денонощие, но от друга – до Чанаккале, който бе следващ по маршрута ми, оставаха около 420, но не бях сигурен, че бих стигнал навреме за последния нощен ферибот. А ако закъснея и го изтърва без да съм ги докарал до 1600, какво щях да правя? Кръгчета около града ли!? :) Както и да е, така или иначе не бих искал да обидя приятелите си, появявайки се само за едно “Мерхаба”, последвано от “гюле-гюле”.

Продължих към бара, където вече ме чакаха Октар и Шовали, а по късно се появиха и други техни приятели.

Когато им показах откъде съм минал, за да стигна дотук, бяха силно учудени. Особено в частта с Диарбекир и въобще югоизточна Турция. Казаха ми дори, че техни приятели вече са загинали там, а те не биха отишли по тези места дори да им дават пари за това. Оставиха ме силно замислен по темата, при все че това вече бе далеч зад гърба ми.

Радвам се, че се видяхме отново и много ви благодаря за гостоприемството, хора!

Вторник.

Кютахия – Баликешир – Ечеабат, 480 km

На сутринта се срещнахме отново с Октар за по един чай. Имахме много за какво да говорим, започвайки със ситуацията в Турция, минавайки през разликата между живота в Кютахия и този в Ескишехир, който се намира на едва 80 km, и стигайки до маршрута ми за деня. След като ми даде идея за такъв и си допихме питиетата, потеглихме заедно.

За Октар това бе почивен ден, така че ме изпрати до следващото градче, където се разделихме.

Продължих нататък, докато в един момент пътят ми стана познат – бях пътувал тук миналата година, когато за пръв път ходих до Немрут.

Планът ми за деня бе да стигна поне до Чанаккале, където да се видя с друг приятел от клуба, ако не и до България. Имах късмет и на една бензиностанция по-нататък успях да се възползвам от благото, наречено интернет, за да се свържа с Енгин, който да ми каже къде да го потърся. Най-важното бе, че не е на същото място като миналата година.

На влизане в Чанаккале вече усещах как ще ме вали много скоро…

След като изтървах отбивката за околовръстното, водещо право към пристанището, се наложи да вляза в града. В следващия момент задуха силен вятър и пороят започна. Без да му мисля много паркирах мотора под стряхата на една пуста спирка и зачаках дъждът да премине. Веднага след това примера ми последва и друг мото колега, за чийто мотор, уви, не бе останало място, но него това не го и притесняваше особено.

Вербалната ни комуникация не бе особено успешна, както обикновено. И докато колегата използва времето си предимно за телефонни разговори, аз реших да похапна, тъй като нямах нищо друго за правене, докато бурята премине, пък и още не се бях хранил за деня.

Половин час по-късно всичко това отшумя и продължих към пристанището. Нагазването в реките по улиците бе неизбежно, а за капак дори пропуснах да си направя снимка с любимия ми троянския кон, затова пък си щракнах приказната дъга:

След като с колегите се наредихме най-отпред на ферибота, реших да попитам едно от момчетата на снимката дали знае къде е мястото, за което ми бе написал Енгин. Оказа се, че не само знае мястото, а и познава него самия, така че дори му звънна по телефона да го чуе!? Е колко пък да е голям света, питам се отново???

Веднага след слизането на отсрещния бряг поех към пожарната служба, където бе преместен тази година Енгин.

Нямам думи – погледнете работно място на някои хора!? А други работим по заводи и слушаме моторни песни по цял ден. Да не говорим, че брегът на Егейско море е от другата страна на пътя. Замислих се сериозно – струва ли си да продължа към границата с родината, при положение, че вече наближаваше 8, или да къмпингувам тук, да се изкъпя в морето и просто да поговоря с приятел, докато му свърши смяната. След което да се наспя и да продължа на следващия ден отпочинал. Така де, вече разбрахте как приключи вечерта ми.

Сряда.

Ечеабат – Малко Търново – Варна, 596 km

Това бе първият път, в който нито ми се сгъваше палатката, нито въобще ми се тръгваше, но все пак бях решил да се прибирам вече. Така с неохота събрах лагера за последен път за това пътуване и потеглих още по зазоряване – любимото ми време за каране.

Минах отново през Лозенград, или както се нарича в оригинал – Кърклърли, за да напазарувам, а на границата от нашата страна ме посрещна същият онзи граничар, който бе силно притеснен, че няма да имам с кого да си пия ракията вечер.

– Добър ден – секунда, докато видя кой стои зад гишето – пак съм аз :) – добавих скорострелно.
– Пак си ти, дай си паспорта :) – бе още по-бързият отговор, който получих – И докъде стигна, Боре?
– Грузия!
– ?? Там не ядат ли хора??

Незнайно защо това все още ме дразни – предразсъдъците на хора за отдалечени места, където никога не са били, и които предразсъдъци не само таят в себе си, а и споделят с други хора, някои от които дори са склонни да повярват. Лоши неща бях чувал и за Украйна, и за Приднестровието, но след като отидох, се убедих лично, че нещата далеч не са такива, каквито ги разправят хората.

– Не – казвам – цял съм и държавата е много красива, а хората повече от приветливи.

Продължих бодро към къмпинг Кум Кашла, до Лозенец, където Роската и компания ми устроиха най-топлото посрещане, което ми е правено някога. Благодаря ви безкрайно много за вниманието, доброто настроение и кулинарните изкушения, мили хора! Малко съжалих, че не останах с вас за първия юлски изгрев, но както вече написах по-горе, бях решил да се прибирам вече. Имах нужда да остана малко сам, за да събера отново мислите си след всичко, преживяно дотук.

В късния следобед пристигнах във Варна, където пък ме посрещна Лили. Какво да кажа, хубаво е отново вкъщи :)

Резюме.

Несъмнено това бе най-голямото ми и вълнуващо пътешествие досега. Завърнах се малко поостарял и силно помъдрял, навярно. Моторът прехвърли заветните сто хиляди малко преди да тръгна, а след края на това пътуване пък вече имаме над 55 хиляди заедно.

Въпреки че този път тръгнах сам, дори за миг не съм се чувствал самотен. Срещнах се със стари приятели, намерих нови такива, учудих се многократно на това, колко малък е светът. Също така редовно ползвах интернет, за да комуникирам с моите хора, което поддържаше духа ми жив.

Научих нови уроци за дългите пътувания с мотоциклет, като например това, че освен вода и храна, трябва винаги да имам със себе си и хляб. Също така се научих да правя всичко това в движение: да смятам разхода на гориво, да чета sms-и, да пия вода от бутилка, да ям банани, ябълки, кайсии, череши, краставици, баничка (в Тбилиси, сериозно), риба от консерва, спагети болонезе, добре де, майтапя се за последните две :) Но най-важното – научих се още по-лесно да намирам добрите страни на недотам добрите неща, които понякога ни спохождат.

Насладих се истински на толкова много природни красоти, а с времето извадих невероятен късмет, при все, че когато потеглях от Варна, прогнозите далеч не бяха обещаващи. Акцентът на пътуването ми бяха именно Кавказките висини, а там пристигнах ден преди бурята, причинила свлачището, поради което границата с Русия бе затворена за две седмици.

Ако ме питате за Кавказ – представете си едни безкрайни Карпати. Като абсолютен минимум. А както бе писал в един от пътеписите си колегата Фори – “В Кавказ дори да умреш е красиво“.

И така, накратко:

– Дороги в Грузии плохие?
– Абе, имат и добри. Участъци.
– А люди как?
– Прекрасни!
– Крави по пътя?

« към четвъртата част   |   към пътеписите »

Advertisements

0 Responses to “На гости на картвелебите – Част V”



  1. Leave a Comment

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s





%d bloggers like this: