Е няма такова пътуване! И въобще не визирам микроскандалите, с които редовно разваляхме боевете си с обичайната ми спътница, но всичко е добре, когато завършва добре. Турция бе останала последната страна-съседка, която и двамата все още не бяхме посещавали. Следва една история за морета, реле-регулатори и, разбира се, още нещо.

Пътуването накратко.

Варна – Истанбул – Чанаккале – Ечеабат – Варна,
Около 1700 km, около 3 ”дни” и половина…

Четвъртък.

Варна – Малко Търново – Хайраболу – Родосто – Силиврия, 460 km

Както казах, този път тръгваме отново с главната редакторка на пътеписите ми – Сен. Въпреки проливния дъжд, започнал в ранния следобяд, планът бе отдавна начертан, а багажът – натоварен на мотора. Екипирахме се и потеглихме в една от паузите, в които не валеше. Малко след като излязохме от Варна нямаше и помен от навъсените облаци, така че можехме спокойно да поддържаме нормалното си темпо по сухия асфалт. Поморийският проход нямаше с какво да ме изненада, а и трафик почти нямаше. Това, за което нямах търпение, бе отсечката между Бургас и Малко Търново.

Още на първото спиране за снимка, малко след Бургас, видях, че ми е изгоряла едната лампа на стопа. За щастие са две, така че не се притесних особено.

А ето и фрагмент от чудния път на юг:

Замислих се, че след като монтирах и чантата зад облегалката два дни по-рано, моторът ми все повече взе да заприличва на Goldwing, което няма да крия, че ми харесва.

Около 8 ч. вечерта стигнахме до ГКПП-то от наша страна.

Посрещнаха ни усмихнати граничари, с които се заприказвахме на дълго и широко за мотоциклети. Единият все пак планираше скоро да се обзаведе с машина, подобна на моята.

От другата страна също попаднахме на готини хора. Оправиха ни документите набързо, инспекторът багажна проверка дори не си направи труда да погледне мотора – само ни разписа, докато гледаше телевизия в голямата чакалня.

Пътят оттатък границата бе изключително приятен, особено големите му завои в началото. Малко по-нататък става досадно прав, но пък има доста спускания и изкачвания. Карайки по него без да трябва да мисля за “пътни неравности”, се замислих, че извоюването на членство в Iron Butt Association по щатските магистрали не би било особено трудно. Абсолютният минимум все пак е някакви си 1600 km за 24 часа.

На една от следващите бензиностанции, на които спирахме за зареждане и освежаване, се оказа, че жилото на скоростомера/километража се е скъсало. Чудесно, вече няма да знаем колко километра сме изминали, съответно кога предстои зареждане и какъв разход на гориво имаме. И като започнаха едни безотчетни километри… Както и да е, не е болка за умиране в крайна сметка.

Около полунощ стигнахме до бреговата ивица в Родосто. Или Tekirdağ, както го наричат турците. Най-после – Мраморно море на хоризонта ни.

Планът ни за деня бе изпълнен, но решихме да продължим поне до Силиврия, където евентуално да си потърсим хотел, въпреки че тази нощ мислехме да сме на палатка.

Час по-късно след малко пазарлъци относно цената се нанесохме в хотелската си стая.

Петък.

Силиврия – Истанбул – Муданя, 260 km

Не успяхме да потеглим от хотела толкова рано, колкото ми се искаше, но пък ни чакаха едва 50 km до началото на Истанбул.

Бях очарован, когато на хоризонта се появиха небостъргачите от предградията на града.

На територията на Турция няма google street view, така че не знаех какво точно да очаквам от най-големият град в страната. С населението си от 13.5 милиона души агломерацията му се нарежда не само сред най-големите в Европа, но и в целия свят. Поне този, познат на човечеството :)

Първата ни спирка бе пред църквата ”Света София“.

Първоначално построена през 360 г., тя е била разрушавана 2 пъти, като съвременната сграда е завършена през 537 г. По-късно е била превърната в джамия, като почти 1000 години, до построяването на Севилската катедрала през 1520 г., тя е била най-големият храм в света. След разпадането на Османската империя, през 1935 г. сградата е превърната в музей.

По традиция само Сен влезе да я разгледа отвътре, поради емблематичното ми нежелание да зарежа мотора без надзор от една страна и нежеланието ми да губим време от друга.

Следващата ни дестинация бе Капалъ чарши.

Това е един от най-големите и стари пазари в света. Има над 3000 магазина, разположени на 61 покрити алеи. В крайна сметка не го намерихме поради слаба подготовка. Сенес, поглеждам те укорително!

Продължихме към морската алея, когато отдясно на нас се оказаха оградата и едната странична порта на двореца Долмабахче.

Всички тези микродетайли те карат да се замислиш колко ли време и труд е бил нужен за създаването им.

Направи ни впечатление калиграфията в един от елементите на фасадата. Оказа се, че това е печат (тура) на турските султани, а по-късно забелязахме, че се среща на доста други места, като лепенки по стъклата на автомобилите и фасади на различни учреждения.

След като хапнахме сладолед в една сладкарничка, а след това и основно в рибен ресторант край брега на Босфора, дойде време да поемем към Азия.

Пропуснах да спомена, но тук навсякъде се ползват клаксони. Навсякъде и за всичко – от молба до псувня. Но хората са свикнали и това е съвсем в реда на нещата.

По препоръка нанай-редовната ми читателка – Седрие – минахме по южния мост, свързващ двата континента.

Наричан още Първия мост, той е бил най-дългият висящ мост извън щатите, когато е бил построен – през далечната 1973 г.

Трафикът в началото му изглеждаше така:

Но това нямаше защо да ни притеснява, с мотора се провирахме съвсем спокойно напред, без задръстването да ни забавя особено.

На края на моста подминахме табелата с надпис ”Welcome to Asia”, но уви, нямаше възможност за снимки.

Малко след това се озовахме пред тези красиви небостъргачи.

След още няколко десетки километра вече бяхме извън Истанбул. Честно казано дори не усетихме границата му. Никога не бях виждал град с подобни размери, но откровено никога не съм и харесвал подобни градове. Които те депресират, като знаеш, че никога не можеш да ги разгледаш напълно.

По-нататък по пътя се натъкнахме на една доста футуристична джамия.

Пътят ни беше към Гебзе, а оттам фериботът от Дарика до отсрещния бряг на морето.

Докато прекосявахме морето, отляво видяхме строежа на моста над измитския залив.

Започнат през 2013 г., той трябва да бъде приключен до 2017 г. и да бъде четвъртият по дължина висящ мост в света.

Возенето на ферибота извика и у двама ни спомени за Тасос.

Вероятно затова и след като слязохме от него се чувствахме все едно сме на остров.

Маршрутът ни бе към полуостров Капъда. В крайна сметка стигнахме само до Мудания, защото и двамата вече бяхме твърде изморени за повече.

Първият Otel, както ги наричат тук, нямаше свободни места, вторият беше на цени доста над бюджета ни, но за щастие в следващия, в който опитахме, успяхме да се спазарим. Свалихме цената почти наполовина, което също не бе евтино предвид предлагание удобства, но по-важното е, че моторът имаше къде да спи – момчето на рецепцията ни предложи да го паркираме в гаража му, при неговия байк, който беше не какъв да е, а BMW R26 от 1954-та!

« към пътеписите   |   към втората част »

 

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s





%d bloggers like this: