Събота и неделя.

Мудания – Чанаккале – Ечеабат – Варна, 980 km

Тези два дни дори не мога да разгранича ясно. Сутринта си събрахме багажа, изкарахме мотора от гаража и потеглихме към полуострова, както бяхме запланували.

Пред една военна база, отстрани на пътя бе „паркиран” този летящ звяр, което направи спирането за снимка задължително.

Малко по-нататък пък минахме покрай поредната джамия с по-разчупена архитектура. Изглеждаше така, сякаш минарето бе отсечено с нож вертикално на две и двете половинки преместени отстрани на основната сграда.

Неусетно стигнахме и до едно от първите населени места на полуострова, където се отдадохме на плажуване. Не, че ми беше до това, но все пак бях обещал на спътницата си :)

На излизане от Çakılköy Köyü – най-източното градче на полуострова, пътят придоби следния вид:

Нищо, казах си. Ще се оправи. Действително там работеха машини и предстоеше полагане на асфалт в близко бъдеще.

А наоколо има доста материал за пейзажна фотография. Само време и търпение да има човек. Пътят вече бе придобил това състояние:

Но дори и така, той бе по-приятен за каране от този към Одеса.

Десетина километра и 1-2 литра пот по-късно сгрешихме пътя, понеже бях изключил GPS-а, така че се завъртяхме в кръг и се озовахме отново пред едно от предишите селца. Преценихме, че е по-добре да се откажем от обиколката на полуострова и да продължим директно към Чанаккале.

Спряхме на една бензиностанция километри преди него, за да попитаме как да стигнем до Троя. Там се срещнахме с Октар, Баки, Огуз и Ахмет.

Мотористи, тръгнали от Кютахия с автомобил към мото среща на клуба, в който членуват – Türk Chopper. Най-големият турски мото клуб, при това – както си личи и по името му – само за чопъристи. Мястото на срещата бе много близо по техни думи, така че не беше нужно много, за да тръгнем с тях, отписвайки разглеждането на Троя.

Карайки натам, се замислих дали са поискали разрешение от нашенските рокери да си организират мото среща именно на тази дата!? Ами ако не са?

Когато пристигнахме, заварихме това –

Цял паркинг, изпълнен с толкова много хром, никел, а на места и полиран алуминий. Красота. Напомни ми за нашите Chrome event-и, които така и не успях да посетя дори веднъж.

Вече тайно се надявах да имат игра за ”пристигнал от най-далеч моторист” :)

Докато хапвахме на трапезата на домакините ни, зазвуча маршът на клуба.

Дойде време за най-съществената част от мероприятието – patch-ването на двамата нови членове.

Все пак цяла година са били prospect-и, така че си бяха заслужили цялото внимание сега.

След традиционното „набиване” на вече пълноправните членове за добре дошли, музикантите се качиха на сцената и започнаха да забиват рази стари рок шлагери. Имам едно по-особено мнение за тях и настроенията, които навяват, но това е дълга тема.

Няколко бързи снимки за спомен и дойде време да потегляме.

Нашите нови приятели трябваше да се прибират към вкъщи и тъй като маршрутът ни бе един и същ до Чанаккале, тръгнахме заедно. Докато се екипирахме, от сцената зазвуча тривиалната Born to be wild. Какво пък, нека бъде рок!

Близо до Чанаккале предводителите ни отбиха от пътя, за да си вземем довиждане.

Малко след като влязохме в пределите на града застигнахме други двама мотористи. Заприказвахме се пред един паркинг, след което единият от тях предложи да ни заведе до Троянския кон – основното, което искахме да видим в града, преди да се качим на ферибота за Ечеабат.

Атмосферата в града е много приятна – въпреки късния, или по-скоро ранен час, насякъде кипеше живот. Редици от палми красяха улиците, а на спретнатата крайморската алея разгледахме интересните скулптури.

Няколко минути по-късно вече стояхме и се любувахме на това наистина внушително произведение на изкуството.

Измаил, също член на Türk Chopper, който ни доведе дотук, трябваше да тръгва, а ние имахме 30-40 мин да се полюбуваме отблизо на коня и да разгледаме умаления макет на Троя, намиращ се непосредствено до него.

Когато понечих да стартирам двигателя, за да си направим още една кратка разходка из града, обаче, се появи проблем. Докато го търсех, покрай нас се застоя човек със скутер. Оказа се разхлабен кабел към положителния полюс на акумулатора. Човекът, успокоен, продължи нанякъде.

Повъртяхме се малко в търсене на хранителен магазин, преди да спрем на бензиностанция, за да заредим. Там отново не можахме да запалим – акумулаторът ми бе напълно изтощен. Тайнственият човек със скутера се появи отново и този път опита да помогне. Че акумулаторът ми е изтощен знаех и аз, но нямаше как да чакаме до сутринта, за да идем при негов приятел. Още повече, че бях убеден, че това е следствието, а не същината на проблема. Все пак акумулаторът ми е на половин сезон. През това време дойдоха други негови познати, дадоха ми ток и така стигнахме до ферибота навреме. Случайно, или може би не, се бяхме паркирали зад микробус с българска регистрация – следващата ми жертва, от която да искам ток.

В 3:00 потеглихме, а докато плавахме, успяхме да дремнем 10-15 минути, които наистина ни освежиха.

След като се разтоварихме от ферибота и човекът с буса ни даде ток, поехме по пътя покрай Дарданелите. Подозирах, че това е един от най-живописните пътища от цялото ни пътуване, но уви – наложи се да го караме по тъмно.

Мисълта, че не носех мултицета си, за да диагностицирам проблема на момента, не ми даваше мира.

И така, вече карахме на зазоряване. Нещо, което много обичам, но отдавна не ми се беше случвало.

Изгревът посрещнахме, докато сменях реле-регулатора с резервния, който си носех.

Не бях убеден, че проблемът е в него, предвид, че го бях монтирал преди едва няколко хиляди километра, но това бе единственото, което можех да направя на сляпо. Дори причината за разреждането на акумулатора да се коренеше в алтернатора, не можех да направя нищо в момента. На въпроса защо още не съм монтирал на мотора малкия волтметър, който бях купил именно за да следя в реално време какво се случва с акумулатора, отговор нямах. Lesson learnt.

Първата кола, на която махнах, спря, за пореден път уползотворихме кабелите за даване (или по-скоро вземане) на ток и продължихме отново, с надеждата проблемът да е бил в реле-регулатора.

Един приятел наскоро ми твърдеше, че не можело да се спи на мотор. Айде бе!? Пробвай да караш по толкова добър път и в сходно физическо състояние и дано си говорим отново след това :)

След още няколко десетки километра умората вече вземаше превес над мен, така че спряхме на една бензиностанция с огромен плац и няколко дървени маси с пейки в единия край. Изгасих двигателя и О! чудо. Успях да запаля нормално. Успокоих се малко и след като попитах хората на бензиностанцията, се излегнах да поспя на най-крайната маса. Е това все още не го бях правил!

Не знам колко време съм спал, може би час-два, но 5 минути след като станах вече бях друг човек.

Така можехме по-спокойно да продължим нататък.

Следващата ни спирка бе в Лозенград.

Освен да хапнем нещо и да разгледаме градчето, основната ни задача тук бе да се запасим с турски лакомства за България.

От Лозенград пътят вече ни бе познат. Границата минахме бързо, а на наша територия ни посрещна същият човек, с когото си говорихме за мотори при предишното ни преминаване оттук.

Спряхме за зареждане на бензиностанцията на едно неособено голямо Търново и отново безпроблемно продължихме нататък.

Всичко бе наред, докато в Звездец не угаснахме отново. Явно причината все пак не бе в реле-регулатора, което вече ме притесни. След като отново запалихме с ток от автомобил, продължихме нататък.

Оказа се, че пътят между Малко Търново и Бургас е много по-приятен за каране в посока на север.

Недостигът на сън не се отразяваше само на мен. Сен, която не беше спала тази нощ, започна периодично да се “изключва“, като пробужданията й, съпроводени с рязко сграбчване, променяха забележимо траекторията на мотора. Започнахме да се оглеждаме за място, където да дремнем отново, но такова не намерихме.

В Слънчев бряг спряхме, за да хапнем по един борщ на същото място, където хапвахме и след първата ни разходка за годината. Проблем с паленето след това, естествено, имахме, но услужливи таксиджии удариха едно ра… Жица, така че бяхме отново в играта.

Трябваше да заредим гориво още веднъж и вече обмислях кое да бъде мястото, по възможност с повече трафик.

Километрите се въртяха и вече въобще не знаех колко са от тръгването ни от Мудания дотук, но на мен още ми държаха влага разказите на един приятел, направил 2100 km за 24 часа, и една приятелка, метнала над 5000 km за 11 дни, чийто рекорд е 1700 km без сън.

Село Баня е една от редовните ни спирки по този маршрут. Този път, обаче, само отбихме, без да гасим двигателя, за да си регулирам оборотите на празен ход, които умишлено бях увеличил по-рано. През това време ни задминаха Васко, Деси и Стефан, пътуващи с 2 мотора към Варна.

Веднага ги подгонихме, въпреки че караха доста по-бързо от нас. За щастие в Обзор бяха решили да спрат, така че отново имаше кого да помоля за шепа ток.

Заредихме, приготвихме се и потеглихме, добавяйки още едно ново запознанство за това пътуване

Но не и преди горната снимка – все пак не срещаш всеки ден мотор с регистрация, огледална на твоята :)

До Варна ни очакваха 60 km, които не усетихме. Този път, за разлика от предишни пъти, се радвах, че се прибираме. Невредими и дори по график, въпреки непредвидените обстоятелства, умората и всичко останало.

Резюме.

Равносметката за тези 3 дни – Сянка на три морета и два континента. Безброй весели емоции и няколко нови приятелства.

Няма да крия, че бях резервиран относно разходката именно в Турция. Но хората там всъщност са много усмихнати, приветливи и дружелюбни. Примери мога да дам много – сервитьорът, който звънна на жена си, българка, за да ни помогне с менюто, военният, който сам предложи да ни снима пред самолета, продавачът в Лозенград, който ни донесе лента, с която да доукрепим багажа си, и т.н. Изобщо – много топли хора, за разлика от доста други наши съседи. С езиците се оправяхме по-трудно, да не кажа въобще, защото сравнително малко хора говореха английски, но явно това не ни бе проблем.

От трафика в Истанбул очаквах много повече, но с мотоциклет явно не се усеща. Лентите са достатъчно широки и най-важното – има култура на шофиране – автомобилистите наистина са свикнали, че двуколесните са навсякъде, и ги пазят. Клаксоните, както казах, звучат постоянно, но те се използват по предназначение – като превантивна мярка.

Пътната мрежа, която видяхме, няма нужда от какъвто и да било коментар.

Цената на бензина на различните бензиностанции варираше, но средната бе около 4.88 лири. Което при курс 0.66 прави по 3.22 лв. За литър. Само за протокола, цената на бензина в Турция е една от най-високите в света. Относно качествата му не мога да кажа нищо – нямах възможност да засичам разход. За сметка на това пък цените на хранителните продукти в бензиностанциите са като в магазините, а не както при нас – завишени поне двойно.

В мото форумите бях чел, че могат да се очакват проблеми с по-старите машини на границата в чисто документално отношение. Такива не сме имали, при все, че Сянката е набор ’93, а VIN кодът й е с едва 11 символа.

След като отново карах с навигация и имах възможност да виждам моментната си скорост, осъзнах, че поддържам относително ниски скорости – 80-90 km/h. Дори на първокласни пътища без трафик. Мислех, че поддържам около 100, но явно това ми е комфортната скорост с толкова багаж и пасажер зад гърба. Все пак в случая е важна и умората, предвид преходите, които правим, а по този начин успяваме и да се насладим по-пълноценно на ландшафта. В крайна сметка за това сме тръгнали.

И колкото и да не ми се искаше, отново имахме продължителни карания през тъмната част на денонощието. Вече наистина трябва да помисля за допълнително осветление, макар и жертвайки външния вид на машината.

Палатка така и не разпънахме, но като цяло в страната няма проблем с дивото къмпингуване.

Благодаря на всички, които по един или друг начин помогнаха това пътуване да приключи благополучно и в срок!

П.с. Оказа се окъсил към маса статор. На две места. Същият вече е в процес на пренавиване.

« към първата част   |   към пътеписите »

Advertisements

2 Responses to “Среща с ориента – Част II”


  1. 1 Sedrie 22/06/2015 at 09:55

    Правописът в пътеписите ти винаги ми е правил впечатление, но винаги съм подозирала, че именно една жена стои зад него:))))

    Въпреки всички преживявания, определено ще помниш пътуването – с добро или лошо:)

    • 2 Borislav Kostov 22/06/2015 at 13:56

      Нямаше как да пропуснеш по един или друг начин да ме нахраниш, нали? Но знаеш – и аз те обичам ;) А пътуването естествено, че ще запомня само с добро :) Нищо чак толкова не се е случило, щом успяхме да се приберем благополучно, при това на самоход.


Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s





%d bloggers like this: