Одеса стоеше в списъка ми с градове, които искам да посетя, от миналата година, но предвид политическата ситуация там, почти се бях отказал да осъществя пътуването толкова скоро. У крайна сметка, обаче, след като няколко човека ме увериха, че тези места не са размирни, реших да потегля. Лили, стара дружка от ученическите години, с която сме правили безброй малки мото разходки, но не и нещо толкова сериозно, нямаше нужда от много убеждения, за да се качи зад мен.

Пътуването накратко.

Варна – Измаил – Одеса – Измаил – Енисала – Варна,
1480 km, два дни и малко

Петък.

Варна – Силистра – Галати – Измаил, 464 km

Стартирахме малко след 5 вечерта, като целта за деня бе да прекосим Румъния, да изминем всичките два и половина километра в Молдова и да навлезем максимално навътре в Украйна. Пътят до Силистра е добър, а на ферибота за Кълъраш почти не сме чакали.

До Браила нямаше какво да се види, а и отсечката е отегчително права, което ни позволи да спечелим малко време. Оттам ни оставаха 30-тина километра до границата с Молдова, която приближихме малко след 11.

Непосредствено преди моста над река Прут имаше кабинка, извисяваща се на метър над земята, и спусната бариера над нашето платно, пред която вече бе паркирала лека кола. Спрях пред бариерата, когато тя се вдигна, а по стълбичките слезе стройна жена в униформа. Едва когато се приближи до нас и светлината на уличното осветление озари лицето й съзряхме неземната й красота. Почти навлезе в личното ми пространство и без капка свян се втренчи в мен. Гледаше ме с поглед очакващ. Гледах я и аз. Времето внезапно спря. Вече бях опознал половината й вътрешен свят, когато нейната степен на сконфузност достигна предела си и с импровизирано движение в стила на музикантите от ZZ Top в клипа на Gimme All Your Lovin’ ни направи знак да продължим напред. Без да трепне, без да мигне, без да обели нито дума.

Предаде ни право в ръцете на своите колежки – други чаровни, макар и леко застарели молдовки. Преди това, обаче, реших, че си искам снимката на границата. Пределно ясно ми е, че снимането в тези зони е забранено, но времето, което бе нужно на един униформен да дойде и да ме информира, ми бе напълно достатъчно.

Колежките на тайнствената непозната бяха повече от любезни. Бързичко обработиха документите и ни изпратиха по пътя си с усмивка. Най-досадното тепърва предстоеше, а дори не го подозирахме.

На границата с Украйна положението бе малко по-различно. Тук граничарите са с автомати през рамо и положението не е никак забавно, нито дори усмихнато. След като първият осмелил се от тях ни заприказва и прегледа багажа ни, стигнахме и до въпроса:

– Что вы будете делать в Украине? Вы что, туристы?
– Нееет, мы терористи :)

Майтапя се, разбира се. Въпреки късния час и умората, превъзмогнах неистовото си желание да се майтапя с хора с автомати. След него още двама негови колеги поотделно проявиха нездрав интерес към личните ни вещи, но не са ровили повече от нормалното. Предполагам. След това дойде ред на най-забавното – един от служителите да ни оформи документите и подпечата паспортите. Окей, дали носим оръжие може да е нормален въпрос, но какво значение има това, че сме с различни фамилии? Голям смях падна, като му казах, че сме просто приятели. Като цяло в страната битуват доста по-различни схващания за отношенията между мъжа и жената, семейните ценности и т.н., което не виждах за пръв път. И така след много смях по тази и други теми и предупреждения, че пътища в тази част на страната няма, ни пусна да си ходим.

Първата ни спирка бе на бензиностанция малко след границата. Не че не бяхме заредили сравнително скоро, но все пак. Бях силно изненадан, че тук имат дори бензин A92.

Докато снимах, жената, която работеше там, излезе, за да провери какво правим. Не беше особено приветлива, надявам се заради късния час. Изненадата за нас бе, че в тази държава първо плащаш, а после зареждаш. Ако ще зареждаш догоре, оставяш достатъчно кеш, след което си вземаш рестото. Е, на другите бензиностанции това не бе нужно – показвахме парите, зареждахме и плащахме, както правим обикновено.

Продължихме нататък в посока Измаил. Вече бе време да си търсим място за лагеруване, но въпреки това продължавахме да караме. Оказа се, че веселякът на границата не се бъзикаше – пътят бе меко казано ужасен, а още по-забавно бе, че го изминаваме през нощта. Докато се оглеждахме за някой черен път встрани от главния, стигнахме до самия Измаил. Малко след началото му спряхме на бензиностанция, а човекът там ни каза, че наблизо има хотел, но е скъп. Интересно, колко пък скъп можеше да бъде? Заредихме и се отправихме право към него.

Беше около 4 сутринта, когато се озовахме пред двуметровата му варосана в бяло ограда. Позвънихме на звънеца и металните врати се отвориха. Излезе рецепционистката в просъница и ни посрещна вътре. Показа ни стаята и се разбрахме, че предвид късния ни, или по-скоро ранен, час на пристигане може да ни настани за 6 часа, т.е. на половин цена – а именно 250 гривни. Предвид валутния курс ,това е малко под 23 лв. За двойна стая. Интериорът на хотела не бе никак зле, дори напротив. По коридорите бяха окачени красиви картини, а стаята бе просторна и добре обзаведена.

Нагласихме алармата за 8:30 и се отдадохме на сън. Така приключи първият ден от пътуването.

Събота.

Измаил – Одеса – Измаил, 520 km

Организацията ни бе желязна – малко преди 9 вече напускахме хотела, за да потеглим към Одеса.

Вече наистина разбрахме, защо граничарят ни предупреди, че отсечката от границата до Одеса (малко над 300 km) преди е отнемала пет часа на тираджиите, а сега цели осем.

Вы шутите? 3 километра? :)))

В един момент, разбира се, всичко това спря да ни прави впечатление. Очите на четири и газ. Така стигнахме до следващата граница с Молдова – тази край село Паланка.

КПП-то се минава бързо. Тъй като сме транзит за Украйна, ни дадоха бележка, която да представим на следващото КПП и ни пожелаха „удачи“. Седем километра по-нататък връчихме бележката на униформените и продължихме напред.

И най-после – табела на Україна, около която можехме да поснимаме на воля, след като предишната вечер не успяхме да го направим пред тази непосредствено след първото минаване на границата.

Винаги са ме радвали готини рекламни слогани,

още повече, когато и визуалният артуърк е в яко соц стилистика. Хеви метъл, копеле!

И ето ни на кръговото преди самата Одеса. По пътя дотук на всеки 50-100 km имаше поне по една кола, отбила за смяна на гума.

След като полицаят, когото попитахме, не можа да ни упъти към Одеските катакомби, решихме, че е крайно време да се възползваме от GPS-а на телефона на Лили. Благодарение на тази екстра стигнахме много бързо до дестинацията си, а за наш късмет там вече имаше група, която тъкмо се бе приготвила за влизане.

Катакомбите бяха забележителността, която представляваше най-голям интерес за мен. Това вероятно е най-големият подземен лабиринт от коридори в света. С внушителните си 2500 km сумарна дължина оставя далеч след себе си катакомбите под Париж (500 km) и тези под Рим (едва 300). Цялото това нещо се простира под самия град и често е причина за свличания на къщи и проблеми с водопроводната мрежа.

Предполага се, че най-старите тунели тук са от 16-17-ти век, но са започнали да се разширяват значително през 18-ти, когато от тях започва да се добива камък за строежа на самата Одеса (който съответно се връща там, откъдето е дошъл, при споменатите по-горе свличaния) . Катакомбите са на 3 етажа, като най-долният е на 60 метра под морското равнище.

По време на Втората световна война те са служили като укритие на съветските партизани. Тук има спални за мъже, спални за жени, училище, кухня, пералня, стая за съвещания, стая на командира, болница и т.н.

Температурата е почти постоянна, в рамките на 10-14°C, затова и обитателите често са боледували.

Бях разглеждал снимки от вътрешността на това подземие, но те бяха оставили у мен съвсем различни впечатления, а докато гo обикаляхме почти не съм снимал.

Трудно се вижда на снимката, но това е ръка, държаща огъня, и друга, правеща завет. Символизират партизанското движение през онези години.

В днешно време се предполага, че входовете за катакомбите са запечатани, но това далеч не е така. Бърза виртуална разходка можете да си направите, като разгледате невероятния блог на Darmon Richter.

Както и сами се досещате, това, което ние видяхме, бе една твърде малка частичка от целия пъзел. Краят на маршрута ни води право към музея на партизанската слава, който се намира над тях. Освен оръжията, мунициите и снимките най-силно впечатление прави пропагандата от онова време.

След разглеждането на оръдията и БТР-а (в който спокойно можехме да влезем), пакриран в двора на музея, се запътихме към централната част на града. Съвсем случайно попаднахме пред това кафене, снимки на което бях виждал и преди, в интернет, докато ровех за информация.

Следващата ни спирка бе на площада до паметника на Дучето (Duc de Richelieu).

Място, което моментално те обгръща в лежерната си атмосфера. Навсякъде цари спокойствие, туристи щъкат насам-натам, а музикалният фон е дело на уличните музиканти.

Непосредствено пред статуята се намира и Потьомкинското стълбище. Това е и най-известният символ на града.

Придобива известност в целия Съветски съюз след филма Броненосецът „Потьомкин“, в който става сцена на полицейска стрелба по мирни жители и спускащата се по по него детска количка.

Следващата местна забележителност, която искахме да видим, бе мостът с катинарите. Тях, обаче, вече са ги преместили върху това метално сърце.

« към пътеписите   |   към втората част »

 

1 Response to “Среднощни авантюри – Част I”



  1. 1 Среднощни авантюри | Borislav Kostov - photography and design Trackback on 05/06/2015 at 00:38

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s




Last post

Enter your email address to subscribe to this blog and receive notifications of new posts.


%d bloggers like this: