Планът за това пътуване се променяше постоянно до последния момент. Освен това сега дори не си бяхме разпечатали карта с маршрута – вече не ни изглеждаше толкова необходимо. Това бе не само най-дългото ни, но и най-продължително пътуване досега.

Пътуването накратко.

Варна – София – Охрид – Метеора – Мелник – Ягодина – Кърджали – Варна, 2580 km, 7 дни

Четвъртък.


Варна – София, 465 km

Ето че дойде време да направим поредното малко кръгче с вярната спътница – Сен. Преди това, обаче, трябваше да се намерим с нея в София. Карането дотам бе лежерно, изпълнено с аромата на люляците покрай пътя  и жълтите багри на полетата с рапица. Пролетта вече се беше настанила из родните простори.

Това бе и първото каране с облегалката, която правихме до 2 ч. предната нощ със Станислав. Изобщо – хубаво е да намериш сродна душа: някой, болен поне колкото теб по мотоциклетите. Ако имате нужда от ролбари, краш тапи, кормила и други подобни аксесоари за коня си и сте близо до Варна – той е вашият човек. Философията на първия майстор по мотори, с който се запознах преди много години, в началото на “мото кариерата“ си, е именно такава – че един човек за да направи качествено нещо по мотора ти, трябва и той самият да е моторист. А и какъв друг човек би склонил просто така да работи до малките часове само защото на следващия ден искам да пътувам със сътвореното!? За протокола: знам, че е груба грешка да тръгнеш на дълъг път с доработка или ремонт, правен съвсем скоро по мотора, но за да е рошава гаргата – ден преди това смених лагерите на предното колело, тъй като единият си беше отишъл :)

С бавното си темпо пристигнах в столицата чак в 8, но и за никъде не бързах, тръгвайки около 2 следобяд от Варна, недоспал, в края на половин работен ден.

Петък.


София – Скопие – Охрид, 475 km

След финалните приготовления, включващи най-вече пренареждане на багажа по мотора и купуване на валута, дойде време същинското пътуване да започне. След бърза среща с Руми, стояща зад мото магазин Motorea, потеглихме бързичко към границата. По план днес трябваше да разгледаме Скопие и да пристигнем по светло в Охрид, но нали затова са плановете – да търпят промени. Пътят до Кюстендил нямаше с какво да ни изненада, изненадите започнаха едва след това.

На границата се оказа, че не можем да продължим без т. нар. зелена карта. При все, че всеки път, когато сключвам застраховка ГО, се информирам относно необходимостта от такава, този път напълно бях забравил, че ни е нужна за влизане в Македония. На границата удоволствието щеше да ни струва 50 € и да важи само на територията на страната, което, естествено, наложи връщане до Кюстендил. И така, 50 км по-нататък и два часа по-късно се озовахме в заветната…

Страна, все още необиколена от google street view.

Вече бяхме изгубили половината си ден, затова разглеждането на Скопие се случи предимно в движение. Градът впечатлява с прекрасно облагородената си централна част, сякаш направена за дълги разходки в слънчеви дни. И все пак на моста Гоце Делчев не устояхме на изкушението да спрем за кратко.

На фон стои Скопското кале – крепост, изградена през 6-ти век по време на византийската империя.

По пътя на юг имаше много красиви гледки, но все пак бързахме за Охрид.

По принцип ми се искаше да минем през националния парк Маврово поле, което не би удължило значително маршрута ни, но от една страна не знаехме какво да очакваме като състояние на пътя, от друга времето вече ни притискаше, затова го оставихме за някой друг път.

Пристигнахме в Охрид по тъмно, настанихме се в хотела си и се разходихме до брега на езерото. Това се оказа денят с най-голям пробег.

Събота.


Охрид – Корча – Метеора, 385 km

От миналата година мечтаех да видя бреговете на Охридското езеро, както и самата Македония. Или поне частички от нея, но всяко нещо с времето си. Ето го и езерото –

То е най-дълбокото на Балканския полуостров, а площта му е 358 квадратни километра. Гледките към далечните планини отвъд водната шир оправдават многобройните песни, в които се споменава езерото, кротко плискащо се до самата алея. Оттам се вижда и старият град –

Разходихме се по тесните му улички, приютили частни домове, къщи за гости, миниатюрни паркинги, ресторантчета и магазини за сувенири и ювелирни украшения. След сериозна доза убеждения от моя страна, поехме към Струга, а оттам – към границата с Албания. Много исках да влезем в тази страна, пък било то и за някакви си 80-100 km. По план трябваше да са едва 80, но поради грешка в навигирането ми (несъзнателна, честно! :) успяхме да ги докараме до около 100. Проблеми на границата не сме имали, минахме само с лични карти и талон на мотора.

Малко след това криволичещият път ни доведе до тези гледки –

Лекият дъждец попремина и след фотопаузата продължихме нататък.

Така малко по-късно се озовахме отново на брега на Охридското езеро. Все пак близо 1/3 от площта му влиза в територията на Албания.

Асфалтът беше прясно положен, а малко по-натам стигнахме и до участъка, в който все още се извършваха пътно-строителните дейности. Първата ни спирка бе на бензиностанция, където опитахме да заредим гориво. Това не се случи, тъй като не разполагахме с местна валута, но пък се заприказвахме с единия от двамата работещи там мъже, който, изненадващо, говореше английски. На вид не изглеждаше като местен, но знаеше достатъчно, за да ни упъти и да ни каже да внимаваме, когато обменяме пари. Та ние дори не знаехме как изглеждат банкнотите им :) През това време другият от тях ми предложи ръчно свита цигара, а след като отказах, с риск да го обидя, ни даде бонбони с вкус на кафе.

Продължихме по пътя си към Поградец. Още с влизането си в града бяхме стъписани. Атмосферата тук беше много по-различна от всичко, което бяхме виждали дотук. След като обменихме останалите ни македонски денари за албански “леки“ започнахме сериозно да търсим пътна карта на държавата. Дори не предполагахме с какво се захващаме! По пътя и в градовете бензиностанциите нямат нищо общо с тези, с които сме свикнали. От тях освен гориво, можеш да си набавиш само няколко вида моторни масла и нищо друго. А така си искахме удобните мини маркетчета с ароматен чай и всевъзможни храни, карти, списания и всичко необходимо за път. За сметка на това местните бензиностанции (никоя от които не беше с позната марка) бяха буквално през 5 km по пътя ни.

Продължихме към следващия град – Корча, в търсене на Картата. Въобще – започнах да колекционирам карти на страните, в които съм бил. И то купени задължително оттам.

На следващата бензиностанция вече спряхме да заредим гориво.

Цената на бензина, предвид курса на леки-те, е 2.47 лв за литър, което не е нещо фрапиращо.

Без да му мислим много стигнахме и до Корча. Там ни посрещнаха огромните бит пазари.

Вече малко се притеснявах да спираме и да снимам, все пак не съм наясно с порядките в тази част от страната, където по-голямата част от населението се състои от мюсюлмани. А тук имаше страшно много материал за стрийт фотография. Не че това ме е привличало преди, но този път ми се прииска да опитам. Продължихме търсенето на карта – в местния супермаркет, който беше доста добре зареден, нямаха, в туристическите агенции – също. В малките улички намерихме магазин, аналог на нашите „всичко за 1 (2-3-5-10) лев“, но уви – и там нямаха. На излизане от магазина ни заприказва Джибраил – човек на средна възраст с татус – надпис на арабски, започващ от основата на врата и стигащ до средата на лицето му, както и още един на другата си буза. Значението му било възхваляване на неговия бог – Аллах. Попита ни дали сме тръгнали на околосветско, разказа ни за своите странствания из цял свят, упъти ни към близката книжарница, където да продължим търсенето. Уви, не успяхме да я намерим из тесните и прашни улички, провиращи се между полуразрушени сгради, обвити в скелета, и колкото и интересно да ни беше на това странно място, вече трябваше да продължаваме на юг.

Следващата ни спирка беше в Билищ. Тук в един малък копирен център най-после открихме карта на Албания! Момичето, което работеше там, говореше английски, така че бързо разбра какво искам, след което потърси и извади разпечатка във формат малко по-малък от А3 със заветната карта.

След като изпълнихме успешно мисията си, можехме спокойно да се отправим към границата.

Учуди ме, че чак тук ни поискаха застраховка на мотоциклета. На излизане, а не на влизане в страната. А за Гърция зелена карта дори не е нужна.

Албания успя да ме заинтригува. Искам да се върна отново тук, но да стигна поне до крайбрежието й, да я опозная още повече. Страната е някак странна. Интересни са ми местата, хората, същевременно не се чувствам напълно спокоен и бих се замислил, преди да разпъна палатка някъде. Това най-вече се дължи на непознаването на порядките на хората – кое можеш и кое не е хубаво да правиш. Затова и нямаме много снимки оттам, не ми се рискуваше излишно да си навличаме неприятности.

Изненада ме колко трудно се оказа намирането на карта – това се превърна в най-новият ми критерий за развитост на една страна – колко лесно можеш да си купиш такава.

В Гърция ни посрещна жегата. Имам чувството, че тук и през зимата хората ходят по къс ръкав. Освен това успяхме и да се изгубим, така че се полутахме доста, докато намерим пътя си. Но си има чар и в това – да пътуваме без карта и навигация, въпреки, че губим известно количество време и гориво. След Гревена пътят ни продължи по този мост –

Отляво на който вниманието ни бе привлечено от тази красива гледка.

Там се заприказвахме и с други българи, пътуващи с автомобил, в противоположна на нашата посока. Предупредиха ни, че ни предстоят много завои, сякаш това щеше да ни уплаши, и всички продължихме по пътя си. Пристигнахме в околностите на Метеора по тъмно и бързичко си намерихме къмпинг, в който да отседнем за през нощта. Това бе най-интересният ден от цялото пътуване. Бяхме в цели три страни, всяка със своя различна култура и народопсихология.

Неделя.


Метеора – Солун – Мелник, 435 km

Ето я и къщурката, в която ни настаниха домакините на къмпинга.

Веднага след като стегнахме багажа на сутринта потеглихме според картата на местността, която ни бяха дали, при настаняването предната вечер. Още отдалеч мястото е внушително.

Наоколо се намират деветте манастира, 6 от които действащи, построени на върховете на 400-метровите каменни колони.

Между манастирите се вие живописен и добре поддържан път.

Мястото е много фотогенично, но уви – ние не бяхме дошли нито за изгрева, нито за залеза. Нито пък имахме достатъчно време, за да можем поне да си намерим наистина добър ракурс.

Въпреки това направихме няколко задоволителни кадъра за спомен.

Една последна снимка и дойде време да тръгваме към Солун.

Но не и преди да объркаме отново пътя. Така примамливо се извиваше към съседните хълмове, че нямаше как да не го последваме, макар и за кратко.

« към пътеписите   |   към втората част »

6 Responses to “Нови територии – Част I”


  1. 1 Нончо 12/05/2015 at 21:26

    Луди хора :)
    Цялото пътуване звучи прекалено набързо прекарано, а може би така е предадено заради умората след него.

    • 2 Borislav Kostov 12/05/2015 at 22:28

      Не си прекалено далеч от истината, но няма и да си признаем, или поне не и аз :)

      • 3 Нончо 13/05/2015 at 00:26

        Нищо, пожелавам ви следващия път да не започва пак с това беше най-дългото, а с това беше най-якото пътуване ;)

  2. 5 Rumiana 14/05/2015 at 10:16

    Лека-полека правиш Учебник по мотопътешествия, Боби ::)


  1. 1 Нови територии | Borislav Kostov - photography and design Trackback on 12/05/2015 at 19:00

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s




Last post

Enter your email address to subscribe to this blog and receive notifications of new posts.


%d bloggers like this: