И ето ни вече в Солун, пред символа на града – Бялата кула. Построена през 1535 г. от османския султан Сюлейман Велики, тя е използвана като крепост и затвор. Тук са лежали и много български противници на османската власт. В миналото тя е била наричана “Кулата на кръвта“ и “Червената кула“ заради безбройните екзекуции, на които е станала сцена. Едва през 1890 г. тя е била варосана и се е сдобила с днешното си название.

Атмосферата на площада около нея беше изключително жизнерадостна благодарение на близостта на крайбрежната алея, пълна с най-различни хора, наслаждаващи се на хубавото време. Цялата централна част на града преливаше от хора, трафик и усещане за радост от живота – прииска ни се да останем тук по-дълго или да се върнем отново, за да попиваме още от слънцето, морето и динамиката на това място.

Вече трябваше да тръгваме към Родината. Очакваха ни около 140 км до Мелник, където бяхме решили да нощуваме. Оказа се, че малко след границата пътят е в ремонт, но дядо Митко, който стоеше на бариерата, реши да ни пусне, понеже сме с мотор – да спестим малко време, вместо да заобикаляме по обходния маршрут. Скоро след това започнах леко да съжалявам за решението си, но пък Сянката нямаше нищо против шпоренето по самотния недоизграден път на първа предавка.

Отново по тъмно пристигнахме в крайната си точка за деня. След като намерихме място за нощуване на приятна цена се разходихме до хоремага. Там срещнахме момче и момиче, от Полша и Португалия съответно, видимо по-млади от нас, тръгнали на стоп от Словения за… не разбрахме къде точно, но следващата им дестинация беше Гърция. Затова и си бяха подготвили табела с надпис “Кулата“. Не, че сме се съмнявали, че има и по-луди от нас, но е различно, когато ги видиш на живо :)

Понеделник.


Мелник – Гоце Делчев – Ягодина, 160 km

След разходката из Мелник поехме в посока Гоце Делчев, а оттам – един от любиите ми родни проходи:

Пътят тук е широк, с прекрасен асфалт…

Добре де, не навсякъде :)

Притесняваха ме единствено евентуалните пясъци непосредствено след зимния сезон, затова и темпото бе по-умерено. Освен това имаше толкова много за гледане, а не бързахме за никъде.

Затова и можехме да си позволим да спираме по-често за снимане.

На последната фотосесия около завоите се появи и този приятел, за да провери какво правим на негова територия.

Продължихме нататък, докато не попаднахме на тази гледка:

Спокойно, това всъщност не е част от националната пътна мрежа, а израз на непреодолимото ми желание да снимам старинни мостове :)

Дойде ред на Буйновското ждрело, през което не бях минавал досега. Ето и кадър малко след табелата, гласяща “еднолентов път с насрещно движение“ .

Снимката обаче далеч не може да представи величествеността на това творение на природата. Високите десетки метри скали се извисяват над пътя, а растящите по тях дървета ги карат да изглеждат като вертикална гора – причудлив каприз на неизвестен планински вълшебник.

Дължината на каньона е 10 km, което го прави и най-дългият такъв в България, но в интерес на истината триградското ждрело ме бе впечатлило доста повече.

При пристигането в село Ягодина се оказа, че с малко сме изтървали въможността да влезем с последната група в Ягодинската пещера, затова решихме да пренощуваме в околността. Така карането приключи още по светло. Нямам спомен кога последно ни се е случвало подобно нещо – да имаме време да се разходим в местността, без да бързаме за никъде, все едно сме на почивка, и да се насладим на горските гледки и пътеките през полята, над които прелитат величествени гарвани. Това бе денят с най-малък пробег, но все пак става въпрос за Родопски километри. Тук и да искаш (а аз исках) не можеш да летиш по пътя и да прекосяваш големи разстояния за части от секундата. Вечерта пък ни поднесе несравнимия уют от печката на дърва в стаята, където ни приюти един от местните екскурзоводи.

Вторник.


Ягодина – Смолян – Кърджали, 235 km

Още щом станахме стегнахме багажа и се запътихме към пещерата.

Откровено казано не останах очарован от вътрешността и размерите ѝ. Най-интересни за мен бяха ”леопардовите кожи” – скални образувания, получени вследствие на отнемането на меките материали на мрамора от реката, която е текла в пещерата, като по този начин са се получили големи площи, наподобяващи фасетъчни очи. Трябва да се споменат и пещерните перли, които представляват песъчинки, около които се е наслоил калциев карбонат. Снимки от вътрешността няма, достатъчно ми бе, че наруших неколкократно забраната да се докосват стените на пещерата.

Щеше ми се да разгледаме и другата пещера в близост – Дяволското гърло, но в последствие решихме да я оставим за следващия път, така че поехме смело към Ардино и Дяволския мост, който знаех, че ще ни отнеме доста време. Най-малкото заради черния път, по който трябваше да минем.

Покрай пътя за Широка лъка все още имаше останал сняг. А на какви ли не интересни табели на населени места попаднахме.

Ето го и Дяволският мост.

При все, че се бях зарекъл да не причинявам това отново на мотора си, се спуснахме почти до него. Виждаше се, че природата е взела своето за периода от миналото лято до сега. Човешки набези също не са липсвали, което си личеше по изчезналата пейка, оставените боклуци и другите следи от намеси.

Няколко снимки по-късно потеглихме в посока Кърджали, където искахме да разгледаме Перперикон. Когато пристигнахме се оказа, че служителите скоро ще тръгват и няма да има кой да наглежда мотора, ако тръгнем нагоре, затова решихме да оставим разглеждането му за следващия ден. Върнахме се отново до Кърджали, за да се порадваме на местните сладкарски изделия, след което се върнахме с намерението най-после да използваме по предназначение палатката и спалните чували, пропътували вече над 2000 km зад гърба на Сен.

Сряда.


Кърджали – Варна, 425 km

Ето го и нашият пазител за през нощта, с когото споделих мезето към бирата си предната вечер.

Събрахме лагера и се отправихме отново към входа на древното селище.

Перперикон е мегалитен археологически комплекс, датиращ от каменната ера.

По време на траките той е бил свещен скален град, столица и крепост с царски дворец. По-късно тук са живели римляни, готи, византийци и българи.

Унищожен е от турците през 14 век.

Не по-малко интересни от разкопките за мен бяха и съвременните обитатели на местността, най-вече в лицето на няколко вида гущери, които изскачаха от пукнатини в камъните на всяка крачка, влачейки безкрайните си синьо-зелени опашки по пътечките, сякаш за да ги покажат на целия свят. Дори погалихме един особено дружелюбен екземпляр.

След тази сутрешна разходка трябваше да потегляме към Варна. Чувството да карам сутринта към дома ми напомни за неделно прибиране от мото събор. Хубавото бе, че ни чакаше доста път.

Последните километри преди Варна ми бяха най-досадни. Не само, защото ги познавах толкова добре, но и защото дойде моментът това пътуване да приключи.

Резюме.

Както наскоро ми каза една приятелка, всяко пътуване е едно малко умиране. Някак безвкусно ми се виждаше всичко, когато потеглих от Варна, дори и живописните извивки на пътя вече не ме впечатляваха, но това бързо се промени, когато прекосихме границата на Албания – отново изследвах нови места и се запознавах с култура, различна от всичко познато. Завърнах се с нови и ярки впечатления и заряд за още приключения на нови територии.

« към първата част   |   към пътеписите »

2 Responses to “Нови територии – Част II”


  1. 1 Sedrie 02/06/2015 at 14:30

    Как може да пипаш гущер изобщо?!…Ауууу, че ужасно:)))


Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s




Last post

Enter your email address to subscribe to this blog and receive notifications of new posts.


%d bloggers like this: