Събота.

Ардино – Смолян – Триград – Гоце Делчев – Елешница – Якоруда – яз. Белмекен, 325 km

Утрото дойде неусетно, а в срещуположната на моста посока се стелеше невероятна мъгла.

Най-после можехме да разгледаме величествената осанка на моста на дневна светлина. Както вече казах, на живо изглежда доста по-внушителен и впечатляващ, отколкото на снимка.


Историческите данни ще спестя. За моста можете да почерпите много информация в нета, а интересен факт е, че тук именно е снимана финалната сцена от филма “Време разделно”. Несъмнено обаче мястото ще бъде много по-красиво и фотогенично, когато есента го обагри в краските си, или зимата спусне бялата си пелена.

След като пихме по един топъл чай (да, дори не предполагах, че носим туристически газов котлон :) събрахме палатката и останалия багаж отново на мотора и се запътихме обратно към Ардино. По пътя отново не скучахме.


В центъра на Ардино седнахме за по едно бързо кафе, когато ми направи впечатление, че градската чешма е умален модел на Моста. Предишната вечер въобще не бях обърнал внимание. Но пък и не бях виждал моста на живо.


След бърз преглед на пътната карта решихме, че ще ходим в Гърция. Не толкова заради нещо друго, колкото заради принципа. Преди това обаче трябваше да минем задължително през Триградското ждрело. Затова поехме по пътя към Смолян. По пътища като тези или се очупваш да караш мотор, или се пречукваш. На много места мантинели няма, което обаче е много приятно – нищо не възпрепятства разглеждането на ландшафта.

Това, което най-силно се запечата в паметта ми от Смолян, бе огромната скала северно от града, наречена Невястата.

Съществуват, разбира се, различни версии за произхода на името й. Продължавайки изкачването си към село Стойките, не можех да се нагледам на красотите, простиращи се вдясно от пътя. В такива моменти обикновено ми се приисква аз да съм този, който седи на задната седалка и се наслаждава на красотите на природата без да мисли за пътя, трафика и всичко останало.

По пътя за Широка Лъка пък се натъкнахме на това прелестно мостче.


Спокойно, не е част от пътната мрежа, дори не разбрахме на къде води пътят след него. Така неусетно лъкатушейки по пътя стигнахме и до Широка Лъка. Селото е обявено за архитектурен и фолклорен резерват и определено има защо. Не сме се разхождали много, но още с влизането се усеща онази българска атмосфера.


За съжаление, нямаме много снимки от тук. При все, че наближавахме все повече Триградското ждрело, гладът у нас каза тежката си дума и се принудихме да спрем за презареждане на батериите в центъра на девинския квартал Настан. Там бяха най-вкусните картофки соте, които съм хапвал от много време насам. Още на изхода му пред нас се откри тази гледка.

И ето, че вече наближавахме ждрелото.

Снимките не успяват да предадат достатъчно добре атмосферата, а поради следващия знак пък не беше добра идея да спираме често за снимане.

Без да бързаме много стигнахме до края на живописния път и направихме обратен завой без дори да влизаме в самото село Триград. Въпреки че навсякъде беше много красиво, бях леко разочарован. Може би очаквах пътят да бъде малко по-дълъг. Вече трябваше да тръгваме към Гоце Делчев, за да влезем в Гърция. Знам, че вече се повтарям, но пътят дотам също е невероятно красив и приятен за каране. Като пристигнахме на кръговото в града и видяхме черното небе на юг, пронизвано от светкавици, започнахме да се разубеждаваме. Не, че малко дъжд щеше да ни стопи, но все пак предпочетохме да не си го причиняваме. Не ми беше чак толкова важно да влизаме на гръцка територия. Това би изяло още частичка от времето ни, което прогресивно накъсяваше, а трябваше да мислим и за това, къде ще опъваме палатката тази вечер. И така, Гоце Делчев се оказа най-крайната точка от пътуването ни. Затова седнахме в близката бензиностанция и разгърнахме отново картата. След кратко чудене решихме да спим някъде около язовир Белмекен. Освен това северно от него имаше път към село Сестримо, по който запланувахме да продължим на следващия ден.

Пътят до Яко-Руда не е тъй интересен, затова пък е бърз, което бе добре дошло в нашия случай. От отбивката за Елешница обаче нещата взеха друг обрат.


А как само се зарадвах на тази гледка.


Отдавна не бях виждал на живо мотоциклет с кош, още повече пък в движение. Скоро след това стигнахме и до табелата на Якоруда.


Бях наистина щастлив, че наближаваме все повече крайната си дестинация за деня, защото умората бе започнала да казва думата си. Изминатият път не беше много, но все пак родопските километри не са като другите. Градчето не ми направи впечатление с нещо друго, освен многото MZ-тки. Или си бяха направили скромен събор, или тук е меката им. И всяко бе старателно къстъмизирано според нуждите на собственика си – един вози метална туба за гориво на багажник зад задната седалка, друг пък натоварил безалкохолни напитки на рамка отстрани на задната гума… А за капак – мото магазинът им е на пъпа на града! Черешката на тортата обаче бе триколка на базата на стар спортен мотоциклет, който беше вграден в адската конструкция чак до врата на рамата си. В общи линии изглеждаше като мотор, блъснал се в предницата на леко бъги, или в най-добрия случай – разсъблечен Smart. За съжаление, не успях да го снимам. *

Преди да продължим нататък, обаче, имахме друга важна задача – да си изберем диня от някоя от сергиите, и да я унищожим на място. Защото така. Лято е, все пак. Признавам, опъна ни се накрая, така че хапнахме колкото можахме и се качихме отново на мотора. Оставаха ни още около 40 km, но разбира се никой от нас не знаеше това с точност. Сравнително бързо стигнахме до Юндола, откъдето тръгва пътят към язовира.


С изкачването все по-нависоко природата отново показа другото си лице.

При такава красота нямаше как да не ме хване яд, че не носех DSLR-а си, но така или иначе все още не бях си набавил друг обектив, след като предишният намери гибелта си около Белоградчишките скали. След още няколко километра стигнахме и до крайната си точка.


Язовирът се намира на 1923 m надморска височина, като той е най-високият язовир с насипна язовирна стена на Балканския полуостров. След кратко чудене какво да правим оттук нататък, решихме да попитаме най-близката компания палаткуващи къде наоколо можем да се настаним и т.н. Оказаха се хора от близкото село Костенец, които не само ни поканиха на трапезата си, но и се погрижиха да имаме всички необходими удобства – както ров за палатката, в случай, че завали, така и камъни, служещи за табуретки, на които да стоим край огъня :)


Много благи и добронамерени хора. А какъв вкусен боб на гърне ни гощаваха… Да не говорим за конските кюфтета и овчето сиренце. Последните две дори не бях опитвал през живота си. По техни думи обаче не всички костенчани са толкова гостопримени. Извод – внимавайте на какви костенчани попадате :) Покрай всичко, което говорихме, ни препоръчаха да не си правим експерименти с пътя към Сестримо. Настилката била в лошо състояние, а част от пътя в ремонт, което бе достатчно, за да ни разубеди.

Неделя.

Белмекен – Велинград – Батак – Пещера – Пловдив – Калофер – Каблешково – Слънчев Бряг – Варна, 560 km

Дъждът през нощта явно ни се размина, а утрото бе тъй красиво.

Този път чаят беше от свежо набрани билки и борови връхчета. След като направихме някоя и друга снимка, си казхме “чао” с домакините си и поехме по пътя към “вкъщи”.


Не, че на някого му се искаше, но се налагаше. Мен ме мотивираха най-вече завоите, които знаех, че ни чакат зад ъгъла. Оказах се прав – слизането от язовира до Юндола бе по-приятно от изкачването предната вечер, но пътят до Велинград е още по-приятен – широк, маркиран и без пясък… Следващата ни дестинация беше Пловдив. Минахме през Батак, където пък най-малко очаквах да видя самолет.


Малко преди да се качим на подбалканския път спряхме на една бензиностанция за по един бърз сладолед, където пък се натъкнахме на това бижу.


Красавец със завидна ергономия, но както Ина каза, е просто мотор. А сянката – философия. По пътя към морето нямаше нищо интересно. Само вятър и още вятър, за да авансираме малко времето, с което разполагаме. Все пак предпочитах да се прибера във Варна по светло. Този път обаче не минахме през Бургас, за да тръгнем към Варна, а се отделихме от главния път, минавайки през Каблешково, а оттам по пътя за Тънково в посока Слънчев Бряг. Не само, че избегнахме тежкия трафик от и към Бургас в неделя следобяд, а и минахме по нов и непознат за мен път, който в по-голямата си част бе в отлично състояние. Някъде там мернахме и поредното чудо на българската инженерна мисъл.


Задната гума е от камион, а двигателят, ако не греша, от Wartburg. На мен ми напомни най-вече за мотоциклета на главния герой от Full Throttle – компютърна игра от детските ми години. Минавайки през с. Баня, седнахме в една от кръчмите, за да презаредим батериите, а някои да си вземат и провизии, най-вече под формата на пенливи течности, за Иракли. Завидях много, но понякога е така. Не всички имаме право на отпуски : ) Като приключихме с тараторите си, се запътихме към Иракли, където се разделихме с приятната ми компания. С малко повече ръчкане и изпреварване по завоите на прохода действително успях да се прибера във Варна по светло. А винаги съм мразел този преход – от продължително бързо извънградско каране към каране в голям град с всичкия му трафик, дори и като за неделя вечер.

Резюме.
Това беше най-голямото ми пътуване досега. Не само за годината, а и по принцип. Всичките 1515 km бяха изпъстрени с безброй завои (с висок коефициент на кеф), емоции и усмивки.

Всичко започна няколко дни по-рано, когато между другото споделих на Ина идеята си. При това тя не се замисли и за миг и започнахме да обсъждаме местата, които да посетим, кой какво ще носи и т.н. Все пак пространството ни за багаж е твърде ограничено. Маршрутът бе обрисуван набързо, но не и уточнен. Всичко се решаваше на момента. Не обичам да гоня графици – нали затова съм тръгнал на път – за да си почина и да се забавлявам, а не да се натоварвам допълнително.

Може би очаквах нещо различно от Родопите, нещо не толкова просторно. Но това, което видях и преживях, ми хареса много. За да се усети истински духът на планината, обаче, трябва да се прекара много повече време там. В бързината дори пропуснахме да посетим намиращите се в непосредствена близост до маршрута ни пещери – Ягодинска и Дяволското гърло, както и много други природни забележителности. Да, в случая повече ми се караше, отколкото ми се разглеждаше. А и в противен случай нямаше да стигнем доникъде за толкова малко време. А Родопите и без това са наситени с участъци, правещи всички предавки над 2-ра напълно излишни.

Едно от хубавите неща, които ми се случиха по време на това пътуване, беше разрешаването на дилемата ми на тема художествена фотография. Всичко се свежда до това, че снимането на качествени пейзажи трудно се комбинира с пътуването по такъв начин. Все пак, за да направиш добър пейзаж, трябва да си на точното място в точното време, а не по кое да е време на деня. А именно този кратък промеждутък време обикновено е половин час в утринта и още толкова на свечеряване. Затова и се чудех дали да качвам тук подобни репортажни и недотам художествени кадри. В крайна сметка реших, че такива кадри и пътеписи ще качвам, а в обозримо бъдеще ми се иска да се завърна към пейзажната фотография. Минаваха ми през ум дори мисли за замяна на DSLR-а с high end сапунерка, но след това пътешествие напълно се отказах от тази идея. Както показа опитът ми: далеч от визьора – далеч от фотографията. Дори обмислям начини да транспортирам и статива си с тази Сянка, тъй като още не съм го правил.

Голяма част от снимките в пътеписа са дело на Ина, на която съм безкрайно благодарен за цялото това приключение.

* Снимка на триколката от следващото ми минаване през Якоруда.

« към първата част   |   към пътеписите »

0 Responses to “В полите на Родопа планина – Част II”



  1. Leave a Comment

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s





%d bloggers like this: