Историята на това пътуване е дълга. По това време бях планирал да посетя фестивал в Родопите, от който впоследствие се отказах. От новите ми приятели, членове на Türk Chopper MC, научих за Custom Cruiser Chopper (CCC) фестивала в близост до Денизли, а след като редовната ми спътница отмени резервацията си, реших, че мога да направя дори още по-голямо пътуване, включващо освен всичко, планирано дотук, дори и планината Немрут, която отдавна исках да усетя.

Пътуването накратко.

Варна – Памуккале – Немрут – Кападокия – Истанбул – Варна
4770 км, 7 дни

Встъпление, част втора.

За мен това пътуване започна още в сряда, когато по време на опити да burnout-на задната си гума съединителят ми се предаде. Така де, нищо моторджийско не ми е чуждо – гумата и без това предстоеше да бъде сменена преди тръгване и смятам, че е редно да бъде изпратена с почести след дългата си служба. Все пак 25 000 km не са никак малко.

Що се отнася до съединителя – по-добре е, че това се случи тук и сега, отколкото след няколко дни, когато съм далеч от дома. Дори да не бях успял да тръгна, това пак щеше да е по-добър сценарий. А така, освен всичко друго, знам и кога съм монтирал нов съединител на мотоциклета си.

И така, разполагах с последните светли часове от срядата и един четвъртък след края на работния си ден, за да сменя съединителя, задната гума и да приключа с всички приготовления преди тръгване. До последно не знаех дали ще успея, най-вече заради специфичния ключ, който ми бе нужен, за да демонтирам съединителя.

Тук е моментът да изразя благодарността си към Пламен Дългия и Гената, без които това пътуване нямаше да започне, или поне не и по график. Благодаря ви, пичове!

Четвъртък – фрикционните дискове за съединителя намерих лесно, но не и ключа, който ми трябваше. В крайна сметка се наложи да си направя такъв, изрязвайки с флекс излишното от камък от гедоре. Не бе най-елегантното или красиво решение, но все пак свърши работа. В 10 вечерта вече бях монтирал капака на двигателя, разчитайки само на силикон за уплътнение, тъй като нямах време за направата на гарнитура, и вече наливах новото масло. Да, знам, че не е добра идея да се правят куп такива интервенции точно преди дълъг път, но нямах голям избор, ако исках въобще да потегля.

Няколко часа по-късно вече бях наредил всички багажи, купил турски лири и общо взето задраскал всички позиции в множеството списъци със задачи. Не ми оставаше нищо друго, освен да поспя в оставащите няколко часа преди утрото.

Пожелавам Ви приятно четене, а за музикален фон предлагам избрани фрагменти от саундтрака на един много любим филм.

Петък.

Варна – Малко Търново – Алчитепе, 560 km

Преди обяд изненадващо ми звъннаха Ицо и Роси – приятели моторджии, обиколили Европата с Transalp-а си. Били наоколо, та се присетили за мен. Естествено, че щяхме да се видим, пък било то и за 15 минути.

Приключих работния ден и се отправих към крайпътната кръчма, за която вече се бяхме уговорили с тях. В главата ми вече звучеше The Great Escape на Patrick Watson. Изненада ме силният страничен вятър с пориви, но вярвах, че малко по- на юг няма да го има.

Планът ми, особено във вид на разпечатка от google maps, им се видя доста оптимистичен, но и интересен, особено в частта с Немрут. Пожелаха ми успех, след което потеглих, оставяйки ги да похапват сладко-сладко.

Пътят от Бургас до Малко Търново отново бе истинска наслада за сетивата. Големи плавни завои, гарнирани с прекрасен асфалт и нулев трафик, случващи се в горите на Странджа планина. Какво повече, нали :)

И ето ме вече в Турция, броени метри след граничния пункт.

В Бабаески имах уговорка да се срещна със Сезай от Türk Chopper MC, с когото да продължим заедно към Чанаккале. От няколко часа ме чакаше със своя приятел от клуба – Танджу. Единственото ми оправдание за закъснението бе трафикът по поморийския проход.

След чаша невероятна домашна лимонада дойде време да потегляме. Отначало карахме бавно, но след това нещата си дойдоха на мястото. Много отдавна не ми се беше случвало да се чувствам комфортно, карайки с още някого.

На една от спирките Сезай ми каза, че в Турция присветването с фарове е форма на предупреждение, а не отстъпване на предимство. Като че ли е по-важно той да знае смисъла на това в България, отколкото аз този в Турция :)

Когато наближихме Дарданелите, вече се бе стъмнило напълно, а така исках поне този път да мина оттук по светло.

Скоро след това дойде време да се разделим – Сезай отиваше към Чанаккале, а аз към Алчитепе, където имах уговорка да се видя с друг приятел от Türk Chopper – Енгин.

Пристигнах малко преди полунощ, което въобще не е в стила ми, особено за първи ден от пътуването. В местната служба Пожарна охрана ме посрещнаха Енгин и колегата му, каращи нощна смяна. Уговорката ми бе да опъна палатка в двора, затова и не очаквах да бъда настанен на легло, макар и само до 4 часа сутринта, когато приключва смяната им. Отново нямах много време, така че трябваше да спя по-бързо.

Събота.

Алчитепе – Измир – Памуккале, 650 km

Събудих се малко преди 4, изпреварвайки алармата си. Беше ми трети пореден ден с по-малко от 4 часа сън, но това вече спря да ми прави впечатление.

Песен на деня – A Million Dollars на Joel Plaskett.

Приготвихме се набързо и потеглихме всички към Ечеабат, за да вземем ферибота до Чанаккале. Карал съм зад какви ли не автомобили, само не и зад пожарна кола.

Докато се возехме на ферибота, Енгин ме посъветва да си избера някоя верига бензиностанции и да зареждам само от тях. Според него различните вериги ползват различни добавки към горивата си и така било по-добре. Опитах да се вслушам в съвета му, доколкото това бе възможно.

Друга тема, която обсъдихме, бяха международните паспорти и колко трябва да се радваме ние, българите, че ги имаме. На турците им е нужна виза, за да пътуват в страните от ЕС, включително и България. За сметка на това могат спокойно да ходят в Иран, Ирак, Сирия, но кому е нужно точно това точно сега!?

Първата ми работа след слизането от ферибота, разбира се, бе снимка с Троянския кон.

Експонатът е участвал във филма “Троя“ от 2004-та, след което е бил подарен на града. Оттогава той е една от най-големите, в пряк и преносен смисъл, атракции за туристите.

Разделихме се с гостоприемния ми домакин и продължих по маршрута си, когато започна да се развиделява.

Любимото ми време за каране от денонощието, макар и това да не личи особено от историите ми.

Може би сега бе моментът да ида и разгледам Троя, но не исках да губя няколко часа от деня, нито да се разхождам пеша толкова време под лъчите на жаркото слънце. Просто тези месеци далеч не са най-подходящите за туризъм в Турция. Много добре знаех това, но все пак CCC фестивалът е с фиксирана дата.

Малко по-късно вече се любувах на Егейско море.

А ето на какво се натъкнах малко по-нататък.

Явно тукашните джихадисти си мислят, че като намърдат някоя и друга маслинка в абревиатурата си, ще станат супер незабележими :)

Първата ми дестинация за деня бяха останките от древния гръцки град Пергамон, намиращи се в близост до град Бергама. Добавих я малко преди да тръгна, след като я мернах в един списък с интересни неща за разглеждане в Турция и видях колко близо е до планирания маршрут. Затова и не знаех какво точно да очаквам.

Още с влизането си в Бергама видях в далечината това, за което бях тръгнал.

По уличките на града опитах да давам път на пешеходците, но бях набързо отсвирен. Явно да се правиш на европеец в Азия не върви.

Малко след това, следвайки ценните напътствия на навигацията, се оказах из тесните, но силно денивелирани, улички на края на градчето, по които трябваше да се боря с всичките килограми на Сянката.

Гледките нататък, обаче, си струваха усилията!

Пътят продължаваше да се вие плавно нагоре.

Докато не стигна до върха на хълма.

Там, освен обичайните сергии с всевъзможни сувенири, дебнеха и словоохотливи гидове.

Направих няколко снимки и се запътих към мотора,

когато един от гидовете ме заприказва на английски. От бързия му урок по турски не запомних много, освен “гюле-гюле“, което трябваше да значи “чао“. Значението му е по-скоро на “всичко добро“. Така или иначе навсякъде ме изпращаха с усмивка, когато го изпозлвах :)

Надявах се да мина по друг маршрут на връщане, но навигацията започна да ме прекарва по същия, а не ми се експериментираше излишно.

Ето го и асфалтът, за който бях чувал само легенди колко агресивно се отнасял към мотоциклетните гуми, особено през лятото, когато е силно нагорещен.

Докато минавах през Измир, вниманието ми бе привлечено от тази крепост.

Впоследствие се оказа, че това е Кадифекале, която датира от 4-ти век.

По-натам покрай пътя попаднах на нещо, което не бях виждал досега. Около няколко бензиностанции имаше големи тръби, оформящи буквата Г, от които се изливаше силна струя вода, а под нея паркираха автомобили, че дори се образуваха и опашки зад тях. Съвременни методи за охлаждане явно. В един момент и на мен ми се прииска да заема някое такова паркомясто…

Друга пътна емоция, на която станах свидетел, бе девойка, която не само показваше средни пръсти на автомобила зад този, в който се возеше, но и се показваше от прозореца, за да го плюе. В един момент се притесних да не вземе да хвърли и някоя резервна гума по него, че…

И така след близо 9 часа каране в непоносимите жеги пристигнах на кръстовището, което бе отбелязано в страницата на мероприятието като място на събитието. Естествено, там нямаше нито хотел, нито фестивал, ни дявол. Нито минаваха каквито и да било мотори дори!

Така или иначе ми предстоеше поредното зареждане (не е смешно, резервоарът ми е едва 12-13 литра), така че опитах да попитам хората там за информация. В общи линии ме отпратиха на майната си, или по друг начин казано – към Памуккале, където и без друго исках да ида, независимо от фестивала.

Малко по-късно пристигнах в околността на Памуккале.

Популярна туристическа дестинация, така че тълпите от хора, щъкащи наляво-надясно в браунови движения, бяха съвсем в реда на нещата.

Питайки в един от комплексите наоколо, разбрах, че наближавам мястото на срещата, както и името на хотела, който търся.

Вече нямах търпение да паркирам мотора някъде и да приключа карането за деня. Тези температури наистина не ми се отразяваха добре.

Най-после някаква индикация, че съм на прав път!

След близо 12-часово каране на тези 650 km най-после пристигнах на CCC.

През този ден не срещнах мотористи по пътищата, освен групичката от 3 мотора в Бергама.

Вече не знаех къде се намирам, главата ми прегря и бе готова да се изключи всеки момент, точно както правеше и смартфонът, който ползвах за навигация, когато му станеше горещо в джоба на чантата на резервоара.

Това е паркингът, на който ме настани Ибрахим – човекът, знаещ английски и който явно бе назначен да се грижи за добруването на гостите на събитието след тяхното пристигане.

Всяка година един от над 30-те чаптъра на мото клуб Türk Chopper се заема с организацията на фестивала, като това е седмото му поредно издание.

Първият човек, с когото побърза да ме запознае домакинът ми, бе Алеш от Словения, който случайно разбрал за фестивала, докато минавал наблизо.

Е няма такива тромби на мотор!!! А ако знаете само как прозвучаха, когато ги включи за секунда…

Оттук нататък следва поредица от снимки, която биха оценили само други болни по темата.

Особено този чопър на базата на Ява, направен с толкова много старание и всеотдайност,

които личат във всеки един микродетайл по него.

Пред щанда на Honda блестяха вече не толкова новите модели F6C и F6B.

Добре де, ”блестяха” може би не е точната дума, предвид всичкия мат по тях, но сияеха със сигурост, поне в очите на други като мен, радващи се на големи кораби.

Ето го, разбира се, и набеденият за ”крал” на мотоциклетите.

Както и единственият чопър на събитието, в онзи, американски смисъл на думата.

Карането на мотоциклети с подобна геометрия и ергономия винаги съм асоциирал с яхването на някоя статуя, например. Да, това возило е истинско произведение на изкуството във всеки един аспект – от заварките през красотата на формите до невероятната аерография, но това все пак си остава show bike, чието предназначение е основно да радва окото.

На щанда на Индиън също имаше какво да се види.

И още един представител на кралската фамилия.

Една друга не особено популярна у нас марка.

Чопър от старата школа – правен наистина с рязане и заваряване, включително по рамата.

И явно не само собствениците на Goldwing, а и на други боксери имат проблеми с прегряването на краката си :)

Както вече стана ясно, на събитието имаше гости и от други класове мотоциклети.

След като направих горната снимка, вече се усетих откъде съм тръгнал, къде съм дошъл и ме досрамя от себе си. Все още няма да си призная, че на моменти заглеждам мотоциклетите, които са проектирани именно за дълги преходи, включващи не само хасфалтирани пътища.

Не знаех, че традицията с gremlin bells е стигнала и до Турция.

Вярва се, че малките гремлинчета живеят на мотоциклета и предизвикват какви ли не повреди, но кухината на камбанката ги привлича, а постоянното й звънтене ги влудява и те изпадат по пътя. Как, мислите, се получават дупките по пътищата!? :) Освен това ефектът на камбанката е двойно по-голям, ако тя ви е подарък.

Малко по-късно се появиха Октар и Баки от чаптъра в Кютахия, с които се запознахме по време на предишната разходка в Турция и от които всъщност разбрах за това мероприятие.

Неусетно дойде време и за концертната програма на фестивала.

Малко по малко взе да ми се доспива, а и планирах да потегля възможно най-рано на следващия ден. Събитието дефакто се провеждаше в двора на хотел, чийто ремонт тепърва започваше. Вероятно затова и вратите на коридорите и стаите бяха не само отключени, но и широко разтворени. Първоначално се замислих дали ми се правят подобни глупости, но все пак си взех най-ценното от багажа и пристъпих напред. Не толкова заради спането на легло, колкото заради нежеланието ми да разгъвам и сгъвам палатка и всичко останало, но най-вече за да се шумоизолирам и наспя добре за следващия ден.

Впоследствие разбрах, че фестивалът е бил посетен от над 1000 човека. Честно казано, не повярвах на тази цифра. На мен по-скоро ми се видя с размерите на средно голям мото събор в България, но с ясно изразена круйзър насоченост. Очаквах доста по-силно присъствие и програма, но не съм и разочарован.

« към пътеписите   |   към следващата част »

7 Responses to “Пътят до Немрут – част I”


  1. 1 Нончо 02/09/2015 at 14:10

    Луда работа, голямо каране е паднало :)

    Само за Иран не съм съгласен, има много интересни неща там и в момента няма размирици като другите държави в района.

    • 2 Borislav Kostov 02/09/2015 at 14:22

      Така е, именно затова и тръгнах :) Прав си за Иран, но въпреки това доста хора не тръгват натам.

  2. 3 Нончо 02/09/2015 at 18:38

    Аз бях готов, но други, по-важни неща изскочиха :)

  3. 5 Adilhan 22/10/2015 at 22:45

    nice trip


  1. 1 Пътят до Немрут | Borislav Kostov - photography and design Trackback on 31/08/2015 at 00:03

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s




Last post

Enter your email address to subscribe to this blog and receive notifications of new posts.


%d bloggers like this: