Неделя.

Памуккале – Анталия – Мерсин – Адана – Газянтеп, 1040 km

Алармата ме събуди в 5:00 ч. Малко по-късно вече избутвах мотора си към изхода, за да не будя останалите.

По това време, естествено, нямаше как да вляза и да разгледам Памуккале, а предишния ден не бях в състояние за това, така че остана за някой следващ път.

Започнах да променям стила си, карайки от тъмно до светло.

Затова реших да се възползвам и да опитам да измина максимално голямо разстояние за един ден, но без да се напрягам излишно.

При вида на първите слънчеви лъчи, проправящи си път иззад планината, спирането за снимка, макар и импровизирана – подпирайки апарата върху ръкавицата си, на асфалта – бе задължителна.

Тази сутрин плейлистът ми започна с Imaginary Bars на Great Lake Swimmers.

Очертаваше се скучен ден, изпълнен предимно с отмятане на километри.

Замислих се, че ако не биваш изпреварван, значи караш бързо. Ако биваш изпреварван – бавно. Но ако не се случва нито едно от двете!? Значи или всички сте в невероятен синхрон, или караш по ебаси пустия път. И едва ли е първото :)

А чрез дългото солово каране оставаш насаме с мислите си. Обогатяваш се духовно, интерферирайки пълноценно с всичко и всички по пътя си. Но най-вече СЕ СКЪСВАШ от яздене, човек!!! :)

Така започнах да оценявам свободата в мислите – когато никой не им пречи, ангажирайки излишно вниманието ти с дреболии.

По време на това пътуване целенасочено бях преустановил всичките си контакти с хората от моя свят. Не ползвах дори социални мрежи, когато се случеше на някоя бензиностанция случайно да има wi-fi интернет.

Това бе и един психологически експеримент, който бях решил да проведа. Отдавна ми беше интересно, как издържат другите соло пътешественици на това уединение със себе си.

На входа на Анталия ме очакваше ликът на Ататюрк.

Следващата забележителност, чиито координати си бях отбелязал в навигацията, бе Адриановата порта. Тя е била издигната специално за посещението на града от римския инмператор Адриан през 130-та година.

Стоейки пред нея, се чувстваш все едно си влязъл в ролята на Индиана Джоунс и си попаднал в някоя дива джунгла. Добре де, може да си и Лара Крофт, ако си жена :)

Но и в двата случая няма как да не се захласнеш по всички детайли, с които е изпъстрена тази арка. А как се успели да просъществуват и до днес, противопоставяйки се на природните стихии – не знам.

Следващата дестинация, добавена в последния момент, бе Аспендос, и по-специално античният театър, който датира от древни времена и е единственият със запазена сцена.

Бърза снимка пред внушителното му сдание и обратно на седлото.

Продължих на юг, докато не стигнах до Средиземно море и това място, където плажът бе буквално на 20 метра от пътя.

Веднага след снимката сложих банския си по най-дискретния възможен начин и влязох да се изкъпя. Водата бе много приятна, което не може да се каже за дъното, осеяно с всички тези скали, но явно затова и тук нямаше много летовници.

Карайки в тази част на Турция, се замислих, какво изкуство е да превърнеш междуградското каране в градско с всички тези светофари, разположени през няколко километра по главния път. Та, турците това изкуство са го овладяли много добре.

Именно покрай тези безбройни спирания и изчаквания на светофари осъзнах, че всъщност съществуват три типа жега. Първият е, когато спреш на светофар и започнеш да усещаш как слънчевите лъчи минават през теб. Вторият – когато започнеш да ги усещаш и в движение, а третият – когато спреш, за да си облечеш якето.

В края на краищата, пътищата и най-вече светофарите, пътят започна да се изкачва плавно и почти неусетно нагоре.

Пред мен започнаха да се разкриват невероятни гледки към Средиземно море.

Ако знаех, че всичко ще бъде по план и ще ми остане толкова време в края на пътуването, вероятно щях да остана някъде тук поне един ден.

Докато не спрях, за да направя тази снимка, не си давах сметка колко уронва имиджа ми на лош рокер бялата кърпа, простряна да съхне на задната седалка.

Тук се запознахме и с Шамил и приятелката му – колеги на мотор, които спряха при мен. Малко по-рано ги бях мернал покрай пътя, докато се наслаждаваха на пейзажите.

Не закъсня и днешната доза офроуд адвенчър :)

С Шамил се разбрахме, че ще караме заедно към Адана – накъдето пътуваха те, но и че не смятам да се съобразявам с тяхното темпо и спирки, както не очаквам и те да го правят за мен. В крайна сметка, обаче, те спираха с мен всеки път, когато го правех за снимка, дори и през 10 минути, което беше много мило.

Докато карахме по един досадно прав участък, ни настигнаха два мотора. В огледалото ми изглеждаха като големи спортни машини, на звук също го докарваха, докато не ни приближиха. Оказаха се 4 келеша на 2 дребногабаритни мотора, всеки от които залегнал на макс. Кой върху резервоар, кой върху друг келеш. А шумът през всичките тези 5 минути, докато ни изпреварваха, бе невъобразим.

След това им омръзна и се кротнаха, но след като ги изпреварихме отново, се наеха преди да се изгубят в далечината.

А красивите гледки не спираха да се редят около нас.

И ето ни на поредната спирка.

Спрях, за да възстановя запасите си от вода на една крайпътна чешма. Малко по-надолу от нея пък имаше малка сергийка, където един човек и негови близки продаваха тези плодове.

Оказаха се кудрет наръ (с ударения на последните срички). Или в пряк превод – нар на силата. Вероятно най-джедайската храна, която може да се срещне по тези географски ширини. Майтапа настрана, българското му название е горчив пъпеш, но не е зелен, защото е узрял. Човекът каза, че ще издържи няколко дни транспортиране, така че взех няколко с идеята да ги прекарам през границата.

Не можех да спра да спирам, за да запечатвам спомени от този ден. В такива моменти наистина оценяваш огромното предимство на мотоциклета – а именно, че можеш да паркираш почти навсякъде, без да затрудняваш особено движението. Е, може би получаваш някой гласен или негласен упрек от време на време, но това е всичко.

Малко след това отново спрях покрай една чешма, за да се освежа. Шамил продължи напред, но знаех, че ще се намерим по-нататък по пътя. На чешмата переше жена, а покрай нея си играеше дете. Не изглеждаха местни – оказаха се руско семейство, и те като мен пътуващи наоколо на нещо като почивка. Сякаш някои хора имаме странен начин да си почиваме :)

Както и очаквах, отново се намерихме с компанията ми.

Поредната ни спирка бе в околността на тази крепост. Срещу нея в морето се намира замъкът Къзкалеси, който съвсем е убягнал от полезрението ми.

Това бе и последната снимка за деня.

Скоро след нея влязохме в ужасно задръстване, точещо се от преди Мерсин до след Адана. В началото успявахме да запазим визуален контакт, провирайки се между колите, но моята маневреност в такъв трафик с дисагите на мотора не може да се мери с тази на кросарката на Шамил, така че след около 300 km групово каране се изгубихме. Цялото това упражнение тук много ме събори физически, а и изминаването на тези сравнително малко километри отне твърде много време.

Някъде тук поведението на хидравликата на съединителя се промени и предавките влизаха по-трудно. Преди да тръгна бях обезвъздушил системата за всеки случай, но може би това не е било достатъчно.

И след като най-после се измъкнах от задръстването, за пръв, но далеч не и последен път на това пътуване, ме спряха органите на реда. Попитаха накъде съм тръгнал, но като видяха дисплея на телефона, светещ върху чантата на резервоара, ми казаха да продължавам. Дори не ми поискаха документи.

Вече бавно, но сигурно, навлизах в кюрдската част на Турция.

На една от бензиностанциите заредих и купих спирачна течност, за да сменя тази на съединителя на следващия ден.

За да не ми е скучно, по-нататък навлязох в ситен дъждец, затова спрях на една бензиностанция. Там пък ме посрещнаха други пичове, които настояваха да ме почерпят кафе, но след като няколко пъти им отказах, тъй като не пия кафе по принцип, ми извадиха една ледена вода от хладилника и изрично отказаха да им я платя. Поприказвахме малко, възползвах се набързо от интернета, навлякох дъждобрана и продължих нататък. Естествено,  оказа се, че нататък дъжд няма, но нищо – по-приятно ми е да карам със сух дъждобран, отколкото с мокри дрехи :)

На следващата бензиностанция пък, в Газянтеп, където пристигнах след полунощ, ме почерпиха с чай. Навсякъде срещах някаква добронамереност и гостоприемство, което не бях усещал в никоя друга държава.

След като заредих, продължих по пътя си, вече оглеждайки се за място за палатка. Малко след като излязох от града се случи и това – перфектният черен път, водещ към горичка, малко по-нависоко от пътя.

Погледнах си километража и какво да видя – 1040 km за последните 20 часа, йей! И дори можех да продължа да карам, но нямаше да ги докарам до 1600 за останалите 4 часа, за да завърша saddlesore 1600k предизвикателството, с което да стана Iron butt поне за пред себе си, пък и си намерих перфектното място за палатка, така че в 1:40 приключих карането за деня.

За пръв път ми се случи да ми изтръпне десният палец. И все още ме държи, докато пиша тези редове :)

Не ми оставаше нищо друго, освен да разпъна палатката, да се насладя на убиването на десетина комара, успели ловко да се шмугнат вътре преди мен, и да се отдам на заслужена почивка.

Дали ме боля задникът – не. Психиката – също. Просто карането по тези двулентови, на всичкото отгоре пусти, пътища не е изморително. Отегчаващо на моменти – да, но не и изморително.

« към предишната част   |   към следващата част »



%d bloggers like this: