Въведение.

Цяла зима се чудех дали отново ми се пътува надалеч и ако да – накъде. Нямаше го онзи добре познат порив, не усещах онази жажда за приключение, която англоговорящите обрисуват с думичката wanderlust. Отсъстваше дори потребността от поредна доза себедоказване. Сякаш бях в пълен мир със себе си.

От друга страна, пустинята Вади Рум ме привличаше отдавна. За съжаление обаче не успях да открия приемлив начин да стигна дотам по земя и вода, затова се замислих отново за Тунис – от години стоеше в списъка ми с желания. Основната причина за това беше броят фериботи, които трябваше да сменя, за да стигна дотам, а освен това и притесненията ми за безопасността и народопсихологията, особено след първото ми и последно до момента посещение в Африка.

И ето че докато умувах, пролетта почука на вратата!

За няколко уикенда приключих всички планувани интервенции по возилото и накрая, в рамките на буквално седмица, съставих плана за това приключение. Като резултат то се получи във формат на импровизация с елементи на маратонско каране. Принципно не бих се хвалил с последното, но в случая беше добре дошло. Набелязаните точки бяха малко, което предразполагаше към по-свободна програма със спокойно темпо, както и ниски очаквания, а те лесно могат да бъдат надхвърлени. Всъщност именно това се случи в последствие.

Пътуването накратко.

Варна – Македония – Албания – Италия – Тунис и обратно

12 денонощия, 5374 km, 287 литра бензин, 6 ферибота

Подробния маршрут можете да разгледате тук.

Пожелавам ви приятно четене :)

Събота, 27.04.2019.

Първата нощувка беше в покрайнините на столицата ни. Марински, благодаря отново за топлото посрещане в онази дъждовна и не по-малко мразовита априлска вечер. За мен беше чест да бъда твой гост.

 Неделя.

Времето беше все същото.

В компанията на тази прекрасна мъгла отпътувах към Дурас, Албания. Един от най-важните уроци, които научих по време на миналогодишното си пътуване до Мароко, беше, че на отиване трябва да минавам по най-бързия и кратък път. Затова изобщо не пестих от фериботи и се качих на първия по маршрута ми – този за Бари.

Понеделник.

След няколко часа каране в Италия стигнах до област Калабрия. От един момент нататък нещата се промениха до толкова, че трудно можех да повярвам, че съм в същата държава. Преминавайки през населените места, виждах обгорени сгради, олющени мазилки на неподдържани здания и все повече цветнокожи жители. Усетих как най-после бях изритан от зоната си на комфорт.

Близо час по-късно дойде време за втория ферибот – този от Вила Сан Джовани до Месина.

И така – Сицилия. Правило номер едно – по никакъв повод и за нищо на света не ставай свидетел на каквото и да било, случващо се тук. Че тях сякаш изобщо не ги толерират наоколо. Чувал съм дори, че наоколо нямало свидетели на Йехова по същата причина :)

Пристигнах в Палермо по тъмно. Но за да бъде удоволствието от дългия ден каране от Бари дотук още по-пълно, аварирах няколко километра преди самото пристанище. Знаех какъв е проблема, но отстраняването му щеше да ми отнеме време. Ами ако изтърва третия ферибот на финалната права!? Цялото каране дотук би се обезсмислило, тъй като следващият в това направление е след четири дни, а отпуската ми, уви, си има не само начало, но и край.

За щастие успях да закърпя ситуацията набързо и да продължа.

На пристанището започна същинската част на приключението – оказа се, че униформеният няма право да ме пусне отвъд портала, щом нямам закупен билет, а освен това не можело да паркирам там, в полезрението му, докато аз бягам напред-назад в търсене на точния офис, от който да си набавя билета. Е, малко по-късно, държейки скъпоценната хартийка в ръце, вече бях допуснат.

Малко след това се появиха Франческо и жена му – Дилайла – италианци, и по-точно сицилианци, тръгнали в същата посока като мен. Очакваха още двама свои приятели, които обаче закъснели, а офисите на транспортните компании били вече затворени, така че те се опитвали да си купят билети онлайн. Дадох си сметка, че явно цялото бързане днес си е струвало, щом успях да си набавя билет по традиционния, поне за мен, начин.

Близо час след това се появиха приятелите им, ананас ни оставаше само да минем граничната проверка и да се натоварим на ферибота.

Часове по-късно

Отплавахме.

Вторник, 30 април.
Тунис, ден първи.

Ранен следобед.

Все повече наближавахме Африка, а аз си давах сметка, че дори не бях допускал колко скоро ще я посетя отново. Усещането бе сюрреалистично , но вече нямах търпение да сляза от ферибота.

Около 15:30 българско време акостирахме в столицата. За протокола – италианците са с час назад спрямо нас, докато тунизийците, при все че са в една часова зона с Италия, са решили да бъдат още един час назад спрямо тях.

Преминаването на границата вървеше много добре, докато униформеният не запита Франческо, който представляваше скромната ни групичка от петима скитника на три мотоциклета, къде възнамеряват да отсядат. Той на свой ред отговори, че имат резервации в хотели и AirBnB. Докато обясняваше какво е последното, аз взех да се чудя какво точно ще опитам да излъжа и за какво въобще ми е тази палатка на кормилото. За моя радост Франческо по никакъв начин не се дистанцира от светлата ми личност, така че нямаше въпроси към мен.

Впоследствие научих, че подобен род откровено излишни въпроси могат да се избегнат чрез добавяне на дребна банкнота в паспорта, но кому е нужно това? В крайна сметка не правехме нищо неморално или нелегално.

Е, Тунис, здравей!

Първата ни работа беше да си набавим местна валута. Още с влизането си в офиса на банката в непосредствена близост до пристанището усетих полъха на натрапчиво безвремие. В него се бяха настанили тишина и спокойствие, които бавно, но безвъзвратно поглъщаха всичко наоколо. Именно тук обслужването на десетина човека, в това число и нас самите, отне близо ЧАС. Астрономически. Това сигурно беше най-бавната обмяна на пари в историята на бавните обмени на пари. Но нямахме избор.

Що се отнася до самата валута – тя е тунизийски динар (TND). Курсът към онзи момент беше 3,338 динара за 1€. По-любипитното е, че един динар се дели на 1000 милима, а най-често изпозлваните монети са с номинали 100 (0,1 TND), 200 (0,2 TND), ½ (0,5 TND), 1 и 5. Но пък е готино да се работи с 3 знака след запетая в ежедневието. Прецизно е някак, дава чувство за сигурност, стабилност и неимоверен просперитет :)

Втората ни планова спирка беше за обезвъздушаване на резервоарите. Явно не само аз бях решил да стигна дотук на изпарения, за да се възползвам максимално от значително по-евтиния бензин.

Една бърза снимка за спомен, след което се разделихме.

Те действително имаха резервация за хотел в столицата, а и се оказа, че маршрутът ни е много сходен, но предстои да пътуваме по него в противоположни посоки.

Направи ми впечатление интензивния трафик в Тунис (града). Затова пък нататък всичко беше плавно и лежерно. Разполагах с още няколко светли часа, за да стигна максимално на юг по набелязания маршрут.

На всеки 50 километра преминавах покрай военен пост, но никъде не ме спираха – просто ми махваха да продължавам, докато на четвъртия, вече на здрачаване, се случи и това.

В отговор на въпроса им къде отивам, отвърнах, че ще карам докъдето стигна, след което ще си търся място за нощуване. Липсата на достатъчна конкретика не им хареса и учтиво ме помолиха да се върна в Ел Кеф, където да спя на хотел, а на другия ден да продължа. Естествено попитах защо. Оказа се, че засиленото военно присъствие наоколо е заради опасността от терористи. Попитах дали мога да къмпингувам някъде около пътя, но това също не беше приемлив за тях вариант. Кратко, точно и ясно:

– Ел Кеф, на хотел.

Вече дори ми връчиха списък с двата работещи хотела в града, които всички местни знаят. Не се стърпях да попитам дали пък не мога да къмпингувам някъде около военното поделение. Отговорът, разбира се, беше предвидим:

– ЕЛ КЕФ, ХОТЕЛ!

Раздразнението на униформения, влязъл в ролята на лошото ченге, вече се четеше не само по тембъра му, но и по заруменелите бузи и изпъкнали по челото вени.

Окей, в крайна сметка го правеха за мое добро. На изпроводяк доброто ченге ми подаде две ябълки, а аз им благодарих за загрижеността и неохотно направих обратен завой. Явно нямах много други варианти, освен да се върна 8 km обратно до Ел Кеф, за да спя на хотел.

Е, поне дотук не ми се беше налагало да търся къде да спя. Това е едно от нещата, които ме натоварват психически привечер по време на пътуванията ми. От друга страна досега винаги съм измислял нещо, така че малко или много съм свикнал.

Карайки нататък, се чудех дали ще проверят в хотелите за моето пристигане и дали на другия ден не бих имал по-сериозни неприятности, ако получат отрицателен отговор.

Все пак спрях пред някакъв автосервиз и попитах дали биха имали нещо против да къмпингувам наоколо. Не бяха особено заинтригувани от идеята ми, така че продължих по пътя си.

Минути по-късно бях пред кафене. Но не си представяйте нещо лъскаво и шикозно, просто кафене. Извън града, представляващо широко помещение с висок таван, бар, няколко скромни масички и голям телевизор на стената. Ако трябва да съм честен, клиентите му не ми вдъхнаха особено доверие, но все пак попитах момчето зад бара дали бих могъл да бивакувам някъде наоколо. Противно на очакванията ми, той и предполагам, шефът му веднага откликнаха и ми показаха какво могат да ми предложат: а именно площадка с маса и столове, която не се вижда от пътя, но нямах как да закарам мотора дотам. Това не ме устройваше, затова пък следващото им предложение беше да спя в съседното помещение, достатъчно голямо, за да мога да вкарам мотора вътре. Просто перфектно, а и щеше да ми спести разпъването на палатката, така че приех на мига.

Малко по-късно хората започнаха да си тръгват и в кафенето останахме само аз, момчето, което първоначално беше зад бара и двама негови приятели. Чувствах се невероятно – на точното място и в точния момент. От дума на дума барманът ми обясни, че преди е работил в охранителния бизнес и затова познава много добре законите в тази сфера. Именно според тях той е длъжен да уведоми полицията, че приютява турист. Попита ме дали съм съгласен с това, а аз от своя страна не бях в позиция да се възпротивя. Все пак иначе той щеше да носи наказателна.

Около час по-късно полицията пристигна – патрулен автомобил и още един цивилен. Без много разправии ме помолиха да събера багажа си и да ги последвам, за да ме ескортират до хотел в града.

Е, все пак не ми се размина. Затова пък цивилният полицай предоговори цената за отсядането ми, преди да си тръгне.

Така малко след полунощ приключи първият ми ден в страната.

Сряда.

Събудих се отпочинал. Докато се приготвях за тръгване,
ситуацията много ми напомни за пътуването ми в Иран.

Домакинът ме изпрати:

Пропуснах да спомена, че хотелът изглеждаше по-скоро като крепост – тежките му железни врати
напълно оправдаваха липсата на прозорци по предната му фасада, а табела липсваше.

Когато видях този знак, за миг се притесних, но пък от друга страна
нямаше нищо друго смущаващо наоколо.

Впоследствие научих, че той указва наличието на противопожарна служба.

И ако предишната табела игнорирах с лека ръка, то тази вече успя да ме замисли.

А в действителност означава, че скоростта е опасна. Учете чужди езици, ей!

Така изглеждат най-често срещаните “бензиностанции“ наоколо.

За щастие не ми се наложи да използвам услугите им въпреки малкия си резервоар. По време на това пътуване тубите влязоха в употреба единствено за реализиране на финансови икономии в Европа.

Дотук зеленината преобладаваше, но 90 km преди Тозур нещата започнаха да си идват на мястото.

Тези французи бяха първите мото туристи, които срещнах наоколо:

А ето го и любимият ми пътен знак, малко по-натам по пътя:

На влизане в Тозур ме очакваше поредният военен пост,

а на излизане – тази порта:

Когато тези господа видяха, че снимам, дойдоха при мен и сами пожелаха да ми позират.

Малко по-късно пристигнах в Нефта. Това беше поредният удивителен пътен знак.

Но отново нямаше нищо плашещо – той просто забранява преминаването на автомобили, превозващи
взривоопасни материали. Докато правех горния кадър, бях заговорен от този човек:

Рядко се случваше някой наоколо да използва английски, затова бях приятно изненадан. Оказа се, че е местен гид. Поговорихме малко, успокои ме, че нямам причини за притеснения по тези места и не бих имал проблем с дивото къмпингуване, след което се сбогувахме.

Оставаха ми едва 18 km до Мос Еспа – забележителността, която назовавах
в отговор на въпроса накъде съм тръгнал.

Малко след като излязох от градчето, ландшафтът започна плавно да се променя.

Карах бавно. Но не защото не бързах час по-скоро да стигна до края му, а защото исках да попия всяка минута, прекарана тук, дълбоко в себе си. Исках да стигна, но не и този път да свършва. Той ми действаше като медитация. Даваше ми всичко, заради което копнеех отново да усетя пустиня.

Малко след като направих горния кадър, до мен паркира скутера си Ламин:

Местно момче, което караше храна за камилата си. Покани ме на снимачната площадка, на която работи в момента. Предложението му ме заинтригува, така че се разбрахме, че ще опитам да намеря мястото, след което той продължи с крайцерското си темпо към хоризонта.

Малко след това се озовах в компанията на тези миловидни същества:

В опита си да направя по-интересна снимка неусетно се бях отдалечил доста от пътя.

Продължих нататък.

« към пътеписите   |   към следващата част »

4 Responses to “Сахара. Завръщането. Част I”


  1. 1 Sedrie 11/12/2019 at 10:37

    Бор, все пак спа в хотел, а?!:)

    • 2 Borislav Kostov 11/12/2019 at 10:43

      Хаха, много смешно :) С риск да те скандализирам още повече – дори повторих упражнението в Родопите!

      • 3 Sedrie 13/12/2019 at 11:16

        Ти сега като свикнеш на хубавото, ще искаш и със самолет да пътуваш!!!
        Не, не и не! Ще спиш на палатка, ако ще ципа да не работи!

        • 4 Borislav Kostov 13/12/2019 at 11:29

          Късно, вече си набавих нова, с работещ цип. Не само заради случката от третата част на този пътепис, а и защото при разпъването ѝ в Италия, на прибиране, едната рейка най-после, след 13+ години експлоатация, се счупи :)


Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.





%d bloggers like this: