Ето че точно година след пътуването ми до Иран дойде време отново да разкъсам нишката с рутината на ежедневието поне за няколко седмици. Да напусна още веднъж зоната си на комфорт, оставяйки всичко и всички зад себе си. Да се пусна по течението на неизбежната промяна и вечното движение. Защото, както казваше един преподавател в университета, когато няма движение, се получава блато.

Някои пътувания започват от тръгването към нечие посолство с цел кандидатстване за виза. След това вълнението започва да ви завладява все повече и повече. Срамежливо иззад гърба му, естествено, път си проправя и едно неизменно притеснение, което с лека ръка неглижирате. Неусетно идва ред на трескавото писане на списъци с нещата, които трябва да бъдат свършени, с вещите, които трябва да бъдат приготвени, с уговорките, които трябва да бъдат направени. И така, докато накрая не започнете нервно да отброявате оставащите до потеглянето дни от календара.

Е, това пътуване не започна така. Въобще даже. За Мароко не е нужен нито карнет, нито дори виза. Днес решавате и още утре потегляте. Какво по-хубаво от това? Сигурно заради това ”импровизация“ се превърна в думата, която най-добре обрисува не само подготовката, а и цялото ми пътуване. Та аз дори не бях убеден, че това е моето пътуване.

Всъщност защо Мароко? Защото Сахара, разбира се! Или поне малката част от нея, до която успях да се докосна.

Пътуването накратко.

Варна – Сърбия – Хърватска – Словения – Италия – Франция – Испания – Мароко –
– Испания – Италия – Албания – Македония – Варна

15 дни, 10273 km по земя, 564 литра бензин, 328 снимки

* Това са часове по лятното часово време в България (UTC +2),
докато локалното в Мароко е с два часа назад (UTC 0).

Този път снимките са в малко по-висока резолюция,
но изискват един клик повече.

Е, можем да потегляме!

Събота, 05.05.2018. Ден първи. 930 km

Потеглих малко преди 5 сутринта, когато термометърът показваше едва 14°C. Малко след като излязох от града, температурата падна до 10°, което въобще не ми се понрави. Това обаче не важеше за двигателя на Сянката. Двигателите обичат хладния въздух.

Няколко часа по-късно бях на входа на столицата, където се срещнахме с Марин, друг мото авантюрист, с когото продължихме заедно към Сърбия.

Границата минахме доста експедитивно, а следващата ни спирка по традиция бе насред Сичевската клисура:

И като казахме Сърбия – едва ли някъде другаде бихте видели ремарке, теглено от автомобил, качен на платформа, теглена от друг автомобил… И цялата тази автокомпозиция – насред магистрала.

Целта ми за деня бе да измина максимално разстояние, но без да се натоварвам излишно. Знаех предварително, че малко преди Хърватската граница се провежда мото събор, така че пристигайки на мястото към 17 ч., след 930 km за деня от моя страна, решихме, че ще приключим с карането именно тук.

Е – на събор като на събор. Ако мислите, че тамошните сбирки са много по-различни от нашите, то вие сте в голяма грешка. Поне ще ми държи влага за идните десетилетия.

06.05.2018, Неделя. 602 km

Който спал – спал. Който не е – да е. Седем часът минаваше, така че бе време да потеглям. Оттук нататък продължавах соло.

Марински, благодаря ти за приятната компания. Беше ми приятно да се запознаем на живо и да прекосим една Сърбия разстояние, макар и предимно по магистрали.

Хърватска. Единственото, което видях от нея, бе магистралата. Но затова пък се сдобих с поредната пътна карта за колекцията. Интересно е как някои държави от дестинации се превръщат в транзитни, а други директно преминават във втората категория. Или поне на първо време.

Словения. Ако идвате насам, то имайте предвид, че още на първата бензиностанция сте длъжни да си закупите винетка и да я залепите на возилото си, дори и двуколесно. Тя важи за цялата пътна мрежа на страната. Основният ми маршрут тук отново бе по магистрала. Затова и нямах грам търпение да сляза от нея, за да се насладя пълноценно на всички завои, с радиуси, неклонящи асимптотично към безкрайност, водещи до T‘рново.

И ето, че 3 години по-късно отново се срещнахме с Алеш. Да, същия готин тип, с когото се запознахме на CCC феста в Турция.

И за да бъде удоволствието пълно, днес освен мой домакин, той бе също така и всеобщ рожденик.

Докато чакахме гостите му да пристигнат, се възползвах от възможността и направих първата смяна на двигателно масло. Оттам нататък беше ясно, учуди ме само названието, което ползват словенците за техните кебапчета – а именно ”чевабчичи“ :)

А, щях да пропусна – редом с всички останали части от какви ли не машини, Алеш бе намерил в двора си място и за това микробче, надписът на чиято врата предизвика у мен усмивка до ушите.

Но за политика тук не ще говорим, сакън.

07.05.2018, Понеделник. 1263 km

Идеята за днес отново бе да измина максимално разстояние, затова и потеглих още по тъмно, за да мога да използвам всички светли часове на деня.

– Ти българче ли си, бе? – въпрос към мен от страна на Ники, друго българче с мотоциклет, което срещнах на последната словенска бензиностанция, малко преди да напусна страната. Малък свят, малък. А ние сме на всеки километър.

Нещо, което не знаех – от Словения нататък гранични пунктове между държавите няма. Затова и почти неусетно прекосих Италия и Франция, за да стигна до Испания. Като се замисля – да, през този ден съм бил в 4 държави една след друга.

Още нещо, което не знаех – бензиностанциите по магистралите наоколо са организирани по малко по-различен начин. Няколко километра преди тях има огромен пътен знак, указващ наличието им, а когато ги наближите, се отделяте от главния път, защото самата бензиностанция, често цял комплекс с паркинг, мини паркче и магазин, е на няколко километра встрани от трафика. Да, не е особено удобно, но пък е малко по-приятно и много по-безопасно.

Немалко дъжд ме валя, но какво пък, чудо голямо. Веднъж не се е случило да ме намокри и да не изсъхна… Лошото бе, че малко преди да вляза в Испания наводних (отново) телефона, служещ за навигация. След като не успях да го удавя на път за Иран, бях длъжен да повторя опита си, все пак! Мислех, че се е разминало, но за това ще пиша по-натам.

Мястото за нощувка, което си набелязах, бе в парка на една голяма бензиностанция. След като попитах персонала, последва скоростно опъване на бивака. Снимки за деня няма – както казах, цял ден съм карал само по магистрали.

08.05.2018, Вторник. 904 km

Снощи мислех, че проблемите с телефона са се разминали. Уви, грешах. Но все пак е по-добре да имам проблеми с телефона, отколкото такива с мотоциклета, нали така!?

Първата ми работа за деня бе да стигна до Барселона, където да потърся помощ в това отношение. Задачата се оказа не толкова трудна, тъй като към дълбините на града първо ме поведе колежка със скутерче, след което последвах друг колега моторист, който ме заведе до сервиз за телефони. Там бях добре посрещнат от местни… индийци. След малко разправии, придружени с не-малко финикийски знаци, няколко часа по-късно можех да продължа по пътя си. През цялото това време, докато ги чаках, се чувствах като в бардак с вързани очи. Знаейки, че всички прелести на този невероятен мегаполис са ми на една ръка разстояние, но не и накъде точно да се протегна, за да ги сграбча.

В края на деня бях изминал едва 900 km, но все пак “ремонтът“ на навигацията ми глътна доста време. Харесах си следващата по ред бензиностанция и след кратък разговор с момчето на касата вече разпъвах палатката зад сградата. А в далечината пробляскаха светкавици. Прелестно и незабравимо.

09.05.2018, Сряда. 790 km

Температурата сутринта бе около 13°C, но в палатката ми не беше студено. По-неприятното тепърва предстоеше, изразявайки се най-вече в мъгла и силен вятър, комбинирани с температури, рядко надхвърлящи 14-15°C. Поне не и докато не наближих Алхесирас в ранния следобед.

Следващата спирка бе пред офиса на фирмата, от която бях решил да си набавя двупосочен билет за ферибота до южния континент.

След като приключихме с формалностите, се запътих директно към пристанището. Малко по-късно мотоциклетът вече бе на палубата на ферибота, имобилизиран досущ като главен герой в немска порно драма.

Дотук бях минал 4103 km за последните 4 дни и половина. Всички тези скучновати магистрали бяха породили у мен такава невъобразима досада, че чак се питах дали всичко това си заслужава.

Какво бях видял от Европа дотук? Слънце, дъжд, вятър, мъгла и говорещи бензиноколонки. Не се шегувам за последното. Смислен диалог не успяхме да завържем, вероятно поради моето незнание на местните езици.

От друга страна така наречените европейци всъщност са още по-неуки. Рядко знаят английски, още по-рядко руски, а за Български и дума не може да става.

Така или иначе, вече отплавахме.

Чао-чао, Европа!

Африка, здравей!

P.S. Сянка на три континента.

Almost there, yey!

Плаването продължи малко над час. Акостирайки в Сеута, или както мароканците я наричат – Себта, първата ми работа бе да намеря банка, за да си набавя местна валута. След като първите две банки, които си бях отбелязал на навигацията, не работеха, спрях пред третата, която също бе затворена. Почти обезсърчен, реших все пак да попитам едно момиче, което тъкмо използва банкомата. Бе дребничка, с луничаво лице и безкрайна усмивка. Далеч от моите критерии за женска красота, но пък толкова чаровна по свой си, собствен начин. С нея говорехме различни езици, но се разбирахме прекрасно. Тя ми обясни, че банките тук работят едва до два, а в Мароко – чак до четири. Аз на свой ред ѝ отвърнах с неподправена възхита от това, колко напреднала е тяхната цивилизация в това отношение спрямо тази, от която идвах аз.

Четири минаваше, пари явно нямаше да купя, така че поех смело и безотговорно към граничния пункт.

Финалната права изглеждаше така:

Но за щастие самата граница минах относително бързо, дори без особени познания по испански или френски. Всъщност един местен дори се опита да ми бъде полезен, нападайки ме със следната реплика:

– Friend, quick enter?
– How much? One euro? – викам аз, еврейската, а той докарва поглед, по-празен и от училище в неделя.
– One euro? – питам аз повторно, а той вече се цупи, като че ли очаквам той да ми плати за услугата. Е като не щеш, ако щеш, бе. Колко пък сложно би било да се попълнят две бланки, при това преведени и на английски? Добре де, за втората малко ми помогна момчето на гишето, но все пак.

Е, Мароко, ето ме и мен.

Първото нещо, което ме посрещна тук, докато следвах пътя, виещ се все по-нависоко в планината, бе силният вятър с пориви. На моменти ми се налагаше да намалявам драстично скоростта, само и само да бъда спокоен, че няма да връхлетя върху някой от насрещните автомобили.

От другата страна на планината нещата бяха съвсем различни. А още по-забавното бе, че тук дори имат пътен знак, изразяващ изключително добре начина, по който се чувствах през повечето време, докато прекосявах Европа.

Въпреки че все още не разполагах с правилните финикийски знаци, реших да проверя как стоят нещата на следващата бензиностанция. Там с голям ентусиазъм ми обмениха евро по курс 10:1. Официалният курс е 11 дирхама (MAD) за 1 евро, но към момента това ме устройваше напълно. В последствие се оказа, че на всяка бензиностанция може да се завърти подобна “далавера“.

Първите ми впечатления дотук – все още се чувствах така, все едно съм в Европа. Полицаите карат големи джипове и мотоциклети BMW, тук-там се мяркат бензиностанции Shell, магазини Carrefour, клонове на банки, които имаме и в родината. Магистралните такси също бяха досущ като европейските. Изобщо – пълно еднообразие.

Или поне така си мислех, докато малко по-нататък не се озовах пред това внушително творение на инженерното изкуство:

Мостът се намира в непосредствена близост до столицата, Рабат, и е кръстен на текущия крал на Мароко – Мохамед VI. Колоните му са високи над 200 метра и колкото повече го приближавах, толкова повече и интересни ракурси към пленителната му осанка се разкриваха пред мен. Да не говорим, че тези плътни облаци бяха страшно подходящи за експерименти с дълги експонации, но вече бях твърде изморен и просто търсех място, където да пренощувам.

Малко по-късно заредих гориво на една бензиностанция, където парашутът ми се отвори. Човекът, който го играеше охрана, дори ми даде точни наставления къде да позиционирам палатката си така, че да съм му под око. Малко след ”разговора“ с него си дадох сметка, че далеч по-важно е хората да разбират мен, отколкото аз тях.

10.05.2018, Четвъртък. 646 km

Ето къде всъщност ме бяха настанили:

Не че успях да спя кой знае колко, предвид всичкия тежкотоварен трафик, който се изниза покрай мен, но все пак.

Първата ми дестинация за деня бе джамията Хасан II в Казабланка. Преди да стигна до нея, обаче, трябваше да мина през бойното си кръщене – а именно трафика в града. Тук скутеристите спират на червен светофар, но в последствие тръгват по свое усмотрение. Ако трафикът им пречи, карат по тро.. торто.. абе, при хората. Всеки ползва клаксона си за здравей-здрасти, а също така и за индикация на първата милисекунда, в която светофарът е светнал в зелено, а ти дори не си включил на скорост.

Ето я и самата джамия в цялата ѝ прелест:

Тя е най-голямата в Африка и пета в световен мащаб. Нейното минаре, обаче, не отстъпва пред никое друго с впечатляващата си височина от 210 метра. Човек би предположил, че тя е много древна, но истината е, че строежът ѝ е завършен едва през 1993 г.

Ръчно изработените орнаменти по стените също заслужават внимание:

Пропуснах да спомена, че храмът се намира на брега на Северния атлантически океан.

Това бе първият и единствен път, когато го зърнах, при все, че имах малко по-различни планове. По-интересна от горния кадър всъщност е историята зад него. За да го направя, трябваше да се примоля на един пазач да ме пусне зад бутафорното ограждение. Предвид ситуацията, не исках да се бавя, за да ползвам фото филтри, затова просто направих снимката от статив и побързах да напусна ограждението. Пазачът на свой ред веднага започна да ми иска пари, задето ме беше пуснал. В тази държава каквото и да ви говорят, става дума за пари. Е, този точно не беше познал човека.

Не си бях набелязал други забележителности за разглеждане наоколо, но затова пък ще ви покажа част от уличното изкуство, на което се натъкнах съвсем случайно.

Тук имаше подобни произведения буквално зад всеки ъгъл.

Но, разбира се, нямах шанс да заснема всички.

Един от моментите, които силно ме впечатлиха, но дори да исках, нямах възможност да заснема, бе именно тук. Докато стоях в задръстването, пред мен се включи скутер, каран от жена на средна възраст. Зад нея се возеше дъщеря ѝ, предполагам, с ученическата си чанта на гръб. Това дете на 6-7 години бе плътно долепило до гърба на майка си не само тялото, а и главата си, гледайки встрани. То бе толкова потънало в мислите си, сякаш от него зависеха съдбите на милиони хора по целия свят, и това, над което именно размишляваше, не му даваше и миг спокойствие. И въобще не я интересуваше ужасния трафик, в който майка ѝ си чевръсто си проправяше път. Такива гледки трудно могат да те оставят безразличен.

Като цяло градът ми се стори мизерен… А може би просто бях попаднал в грешните квартали, а и надвисналите облаци сездаваха на свой ред едно минорно настроение у мен.

Нещо, за което допреди това не си давах сметка – името на града в буквален превод означава “Бяла къща“.

И така, след като се измъкнах от трафика, продължих бодро към Маракеш.

Той е нещо напълно различно. Първата ми спирка бе пред джамията Кутубия.

Тя е построена през XII век, а 69-метровото ѝ минаре е послужило за прототип на доста други, включително и на това на джамията Хасан II в Казабланка. Всъщност това е и емблематичното минаре, което неведнъж сте виждали на повечето вечерни фотоси от околността.

След като поприказвах с трима военни, с чието позволение паркирах на тротоара, за да направя горния кадър, продължих към медината – старата част на града.

Тук има история зад всеки ъгъл.

Въпреки притеснението си, извадих фотоапарата от чантата и се престраших да направя някой-друг уж случаен кадър.

Естествено, нямаше как да остана незабелязан и да се слея с тълпата, след като току-що съм паркирал 300+ kg желязо и съм провесил фотоапарата през врата си,

но нищо не пречеше поне да се разходя наоколо.

Напук на всяка логика някои хора дори се радваха да позират пред обектива.

Както в последствие се оказа – за пари. В тази държава каквото и да ви говорят, става дума за пари.

Преди да продължа нататък, паркирах и за един кадър пред входа на медината:

Въпреки че прекарах в Маракеш едва час, градът успя да ме въвлече напълно в атмосферата си.

Продължавайки към Атласките планини, имах чувството, че пътуването ми едва сега започва.

Най-после дойде ред да се потопя в природата на Мароко.

Някои места силно ми напомняха за кътчета от родината,

в случая за Стобските пирамиди, но в други мащаби, докато други ме препращаха директно към Турция и нейните красиви и пусти места, на които неведнъж съм се възхищавал:

Тук за пръв път срещнах други мото туристи, с които се поздравихме в движение.

И така, след всички тези красиви гледки за последните близо 650 km, на здрачаване вече бях доволно изморен. Спрях на поредната бензиностанция, изпречила се на пътя ми, която не впечатляваше с размерите си. Още преди да попитам някой от служителите дали ще мога да къмпингувам в околността, ме заговориха група хора, пиещи чай в двора отстрани на малката сграда. И така започна веселата част…

От дума на дума, след като добре разбраха целите ми, един от тях ме покани да му гостувам. В началото не мислех, че идеята е особено добра, но пък човекът, на средна възраст, добре изглеждащ, поназнайващ малко английски и малко повече френски, ми предлагаше “saloon”, в който да ме настани. Всички си допиха чайовете, а аз, макар и неохотно, все пак приех поканата, така че потеглихме с него към дома му. Той силно се надяваше да го возя дотам, но това бе изключително невъзможно, тъй като задната седалка бе заета с багаж.

Когато приближихме неговия двор, отпред стоеше жена му с малко дете в ръце. Без да се замисли, домакинът ми взе детето и го сложи пред мен върху чантата на резервоара, ухилен до ушите. Детето гледаше и не знаеше какво се случва, а жена му пък от своя страна без да губи и секунда време го грабна отново и се усмихна плахо, навярно учудена от мъжа си.

Минута по-късно вече вкарвахме мотора в оградения с висок тухлен зид двор, където ни посрещнаха още няколко деца. Първата работа тук бе да ми покаже т.нар. “saloon”, в който смяташе да ме настани. Това всъщност бе барака, построена на покрива на едноетажната къща. До нея се стигаше чрез метална стълба, която започваше да се клатушка във всички направления в мига, в който се хванете за нея и стъпите на първото ѝ стъпало. Качихме се горе, казахме си две приказки, а третата бе да ме попита дали нося някаква храна, по възможност консерви риба. Отговорих утвърдително и слязох отново до мотора. Той вече загряваше мазнината в тигана и миеше домати, както и няколко вида подправки, като ми даваше да помириша всяка от тях, преди да я запрати към тигана.

Действително гозбата му се получи много вкусна, а на въпроса ми дали няма да направи нещо и за жена си и децата, отговори отрицателно. Остатъците пък зарадваха кучето, което стоеше кротко на другия край на бетонната плоча.

След като хапнахме, вече се беше стъмнило, а той помоли да го последвам, оставяйки у мен впечатление, че отиваме до магазинчето, през няколко двора от неговия. Затова и не взех нищо със себе си. Нито пари, нито документи, колкото и глуповато да бе това от моя страна. Отидохме до това магазинче, но след кратък разговор с продавача, се отправихме в друга посока. След няколко минути вече излизахме от това село и влизахме в следващото. Ако трябва да съм честен, вече бях започнал леко да се притеснявам. Е, стигнахме до аналог на клек шоп, но в случая – обикновен прозорец на нормално ниво от земята. Поиска ми пари за цигари, но аз нямах дирхами, затова му дадох монетата от 1 €, която бе единствената, останала в джоба ми. Отиде, казаха си две приказки, върна се при мен и с разочарование сподели, че не пожелали да му дадат цигари, затова и ми върна монетата. По пътя обратно срещнахме негови приятели, той взе цигари от тях и се прибрахме.

Първоначално домакинът ми настояваше да вкараме мотора в къщата за през нощта, но това нямаше как да се случи, не и без да сваля поне едната дисага. Нито ми се занимаваше с това, нито бях склонен да зарежа байка вътре, докато аз спя отвън, затова му предложих да си разпъна палатката в двора, до мотора. Така или иначе нямаше особен смисъл да спя в “saloon“-а – неговото своеобразно убежище от всички и всичко, на “горния етаж“, а и високият зид и заключващата се пътна врата ми вдъхваха предостатъчно доверие. Природата ми е такава, че много често поглеждам лековерно, едва ли не наивно, на много неща. Чудя се кога ли точно този ми подход и светоусещане, базирано на вярата в доброто у хората, ще ми изиграе лоша шега.

Така приключи и този ден. Вече бях натрупал доста впечатления за живота тук.

Първоначално останах с убеждението, че Мароко има твърде европейска атмосфера, но от другата страна на Атлас нещата са доста различни.

« към пътеписите   |   към следващата част »

0 Responses to “Дългият път до Сахара – Част I”



  1. Leave a Comment

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.





%d bloggers like this: