Започвам да пиша с уговорката, че този пътепис вероятно не ще бъде като предишните, тъй като форматът на пътуването бе коренно различен.

Отдавна исках да направя това пътуване поради безброй причини, но все нещо не се подреждаше както трябва, за да може то да се случи. На всичкото отгоре отново се бях сблъскал с проблем по ел. системата на мотоциклета преди няколко седмици, вследствие на който бях изгубил известно количество доверие в машината. След като го намерих и отстраних сам, обаче, изпитах онази свръх доза удовлетворение, която ми даде необходимата увереност да потегля. Така почти в края на сезона звездите най-после се подредиха в правилната последователност и бях напълно готов за следващото си пътуване.

В избора на този маршрут ми помогна Жоро Нешев, с когото се запознахме в Грузия. От една страна пътят не включва прекосяване на Приднестровието, което би ме забавило допълнително, а от друга – състоянието на пътищата се очакваше да бъде достатъчно добро. По принцип всячески избягвам махалообразни маршрути, но в случая бе неизбежно – нито имах намерение да правя обиколка на Черно море, за да се прибера вкъщи, нито имах времето дори да мина през Кишинев на връщане, където също бих искал да се видя с разни приятели.

Пътуването накратко.

Варна – Херсон – Варна 1900 km, 3 дни

Петък.

Варна – Оанча – Маяки – Херсон, 935 km

През нощта от вълнение не можах да спя много, затова и не бях добре отпочинал, но все пак се събудих в 4 без малко и в 4:00 вече бях изкарал мотора пред гаража и се приготвях да сложа за пръв път новата си каска. Тъкмо тогава се появи някакъв младеж с велосипед. Спря при мен, изгледа ме от главата до петите и с огромна доза учуда в погледа ме запита:

– Ехе, толкова късно ли ве, брат?

В миг ситуацията се промени коренно и вече аз бях по-учуденят от двама ни.

– Как късно ве, брат, аз тъкмо тръгвам!? В колко трябваше да тръгна!?
– Аа, аз мислех, че пристигаш :)

Пичага. Оказа се, че също има някакъв Shadow под ръка и по-важното – пориви за далечни пътувания, така че си разменихме телефоните и се разбрахме да се чуем някой ден по-нататък.

И така, потеглих. Както вече бях казал в предишните си пътеписи – тази година се научавам да избягвам нощните карания. А какъв по-добър начин да го направя и този път, от това да тръгна в 4 сутринта, в края на септември, когато зазоряването е малко след 6, а изгревът – малко преди 7? :)

Едва след като излязох от града видях, че Луната е пълна. Майтапа настрана, но някои хора, целенасочено правещи безумно дълги преходи, отчитат дори този фактор. Това действително ме улесняваше много, за разлика от шибания студ, който се стелеше ниско над земята и нахлуваше дори в мислите. Трябваше просто да спра и да си облека поне горнището на дъждобрана, но нито ми се губеше време, нито ми се занимаваше да го вадя от багажа.

Малко след 5 вече бях на първата за деня граница, която преминах най-бързо, както се и очакваше. Първото ми спиране в Румъния бе, за да направя този кадър,

а второто – за да допълня резервоара.

Така без да се бавя излишно стигнах до втория граничен пункт – този край Оанча, където също минах относително бързо и ето, че вече бях в Молдова. Незнайно защо, когато влязох в първия град, Кахул, навигацията, в лицето на любимото ми iGo, започна да се чуди къде под ягодите попаднахме. Очаквах след малко да проговори с човешки глас и да ми каже, че не знае какво се случва и е по-добре да се връщаме обратно. Освен това точно тук рязко усетих меланхоличния полъх на есента в лицето си. Това не бяха само изсъхналите листа по пътя, които автомобилите увличаха в шеметен танц, преминавайки небрежно покрай тях. Това бе също и спускащото се вече слънце, това бяха и безлюдните паркове наоколо. Не обичам този сезон. Единственото му хубаво нещо е, че все още става за каране и дори можеш да се екипираш добре без това да причинява рязко изпотяване в мига, в който спреш на светофар и не си съумял достатъчно бързо да се разхвърляш. Но да се върнем обратно в Молдова.

Планът ми бе да карам в посока Комрат и с едно питане на местен човек успях да тръгна натам. Съумях и да успокоя iGo-то, че от двама ни поне аз знам къде сме, защо сме и накъде отиваме. В началото всичко бе прекрасно, докато у мен не започна да се надига едно консистентно “дейба вю“, защото много от фрагментите от този път ми бяха дяволски познати.

Следващата ми спирка бе в Буджак.

Вече бях абсолютно сигурен, че съм минавал оттук по време на пътуването си до Кишинев миналат година. Започнах силно да се надявам да не попадна в Приднестровието, тъй като то отсъстваше като перо в бюджета и време в план-графика ми.

Малко след като направих горната снимка, се натъкнах и на неопровержимото доказателство, че молдовските rat байкъри в никакъв случай не са за подценяване:

По-нататък, в село Паланка, ме очакваше именно един от онези паркове, които визирах малко по-горе.

Където нямаше никой и времето бе почти спряло хода си.

Границата с Україна, естествено, ми отне най-много време, а след като я преминах, се озовах пред тази табела:

вече бях на ръба на нервна криза, защото бях напълно убеден, че съм бил тук с Лили по време на миналогодишната ни разходка до Одеса. Вече само се надявах да не съм объркал пътя и да не попадна в Измаил или Рени. Успокояваше ме единствено фактът, че следвах стриктно маршрута, който бях задал, и разстоянието до дестинацията ми прогресивно намаляваше.

И така, близо час по-късно и 50 километра по-нататък вече бях на входа на любимата си Одеса.

Олекна ми. За протокола – ако решите да идвате тук – това е вашия маршрут! Многократно по-добър избор от иначе по-краткия с 40 km път през онези, същите, Измаил и Рени.

От Одеса към Херсон пътят също се оказа добър като цяло. Редува се еднолентов с двулентов, има и доста коловози и неравности, поне няколко дупки, които спокойно могат да са ви последни, но както казах – като цяло е доста добре, особено предвид това, за което имах психологическата нагласа. Сигурно затова и се бях унесъл и продължавах да прелитам ниско със 110-120 km/h, изпреварвайки всичко по пътя си, докато в един такъв слънчев миг, на края на едно селце, изпреварих (напълно безопасно) поредната колона автомобили, пресичайки двойна непрекъсната линия. Но нещеш ли, в края на спускането, зад едни храсти, се спотайваше не какво да е, а именно патрулка. Дори видях как униформеният притича, само и само да ме спре. Нищо добро не се четеше по устрема, с който го направи. Мамка му, не отново! Не тук и не точно сега! Само се чудех маркировката ли щеше да бъде темата ни на разговор, или скоростта, защото не ми се вярваше да имат радари по пътя преди това както турските си колеги. Е, познах. Първото беше. Попитаха ме защо съм го направил, поискаха ми талона, книжката… Разгледаха ги обстойно и… Ми ги върнаха!? Просто така, сякаш това бе най-нормалото, което бяха длъжни да направят, изпълнявайки служебния си дълг. Абсолютни пичове! Ей това е отношение към туристи за пример! Оставаха ми няколко стотин километра до Херсон. Да де, ще речете, че така бе и в началото на деня, когато потеглях от Варна, и ще бъдете прави, но все пак :) Неприятното тук бе вятърът, който се изви насред голите полета, а на всичкото отгоре пътувах почти без багаж, който да ме кара да тежа на мястото си. Дори щях да съм махнал стойките за дисаги, ако се бях усетил навреме.

В Миколаїв бях посрещнат от тази реликва от войната,

а не след дълго паркирах и пред този “монумент”.

Около 18 ч. пристигнах на входа на самия град и продължих към дома на Алина, приятелка от couchsurfing-а, с която се запознахме през лятото и която щеше да ме подслони тук.

Ориентирането се оказа достатъчно лесно, тъй като тя вече ми бе показала снимка на блока си (в Україна няма street view), който пък се намира на достатъчно централно място. След кратко лутане се шмугнах в задния паркинг на огромния ѝ блок, форсирах двигателя, огледах се нагоре към терасите и я видях с усмивка до ушите да ми маха с две ръце, сякаш ми показва към коя писта на палубата на самолетоносача да се насоча.

Така приключи карането ми за ден първи – за последните 14 часа бях отметнал 935 километра, прекосявайки три граници. Това означава, че средната ми скорост е била 65 km/h, което не бе никак зле. Според Google maps трябваше да покрия разстоянието за 13 часа, а според iGo-то – за 15, но те едва ли отчитат висенето по гранични пунктове. Освен това ме забави и спирането за обяд, тъй като организмът ми не бе превключил в режим “пътешествие”, но пък от друга страна почти не бях спирал за снимки.

Събота.

Един ден без грам моторджийство. Нещо тъй непривично за мен, което същевременно се оказа и толкова приятно, колкото едва ли можех и да си представя. Да, цял един ден, в който зърнах мотора си само веднъж, в края на вечерта, колкото да се успокоя, че е все още на платения паркинг, където го бях оставил. Цял един ден, в който и за миг не бързах за каквото и да било и само се наслаждавах на околността в приятна компания. Просто чудесно. Имам чувството, че никога не бях правил това – чиста форма на почивка, включваща пренощуването на едно и също място два пъти подред.

Денят започна с няколко импровизирани портрета на домакинята ми с малката ѝ зеленокрила приятелка на име Майта, докато за фон в ума ми звучеше In your room на DM.

Като цяло рядко снимам портрети, но случаят бе по-специален и наистина исках да направя тези кадри, дори и само за спомен. След като хоствах най-различни хора през лятото, едва сега за пръв път аз влязох в ролята на сърфиста. И въпреки че това не бе чистата форма на каучсърфинг, тъй като с девойката, макар и бегло, вече се познавахме, за мен всичко това беше безкрайно интересно – да надзърна в света на местните хора, да видя как живеят, къде излизат, как прекарват свободното си време и т.н. По този начин човек може много по-истински да усети дадено място – посещавайки не само обичайните туристически забележителности, а и кътчета, много по-малко познати, които обикновено остават в сянка. Защото именно контактът с хората създава много по-плътно и автентично усещане за дадено място.

Разходката ни започна с разглеждане на по-старите сгради в централната част на града. Снимките ми не впечатляват особено, затова продължаваме нататък – все пак не всеки ден можете да видите статуята на Потёмкин в подобно амплоа:

Но днес бе празникът на града, което явно бе достатъчна причина това да се случи.

Любопитен факт относно Херсон е, че той е побратимен с наш Шумен.

След като видяхме поредния танк, започнах да се чудя колко ли такива има накацали из цялата страна.

Продължихме към Парка на славата, в дъното на който бе издигната сцената за предстоящия вечерта концерт на небезизвестната украинска банда “Океан Ельзи“.

Докато ние се любувахме на Днепр, а други правеха саундчек, наоколо зазвуча It’s Probably Me на Sting. Знаете, има песни, от които чуеш ли фрагмент, ти се приисква да изслушаш докрая, затова просто седнахме безмълвно на стъпалата. Както вече казах, не бързахме за никъде. Почти :)

Всъщност единствената ни твърда уговорка бе тази с Евгени, Маша и Настя, с които трябваше да се намерим на речния бряг в ранния следобед. Преди това, обаче, ми бяха обещани 15 минути в Клетката! Атракцион в малкия детски кът, какъвто не бях виждал досега. Нещото представлява буквално клетка с размери, грубо, метър на два, в която има място за двама човека. Тя е окачена на ос на височина поне 5 метра от земята и се движи с чиста транслация. Засилването става само с телата на двамата участници, а целта е да направите цял оборот! Може да звучи лесно, но всъщност далеч не е така. Признавам, в сюблимния момент, когато бяхме толкова близо да я превъртим, се бях изморил до такава степен, че едвам се задържах прав при движение нагоре, така че не ни се получи номерът. Затова пък имам още една причина да се върна отново тук, след като се отдам на усилени тренировки :)

Пропуснах да кажа, но първите два символа от регистрационните табели на возилата в Україна показват областта, в която е регистрирано МПС-то и тъй като за Херсон това са неособено логичните “ВТ“, се чувствах толкова у дома си.

Програмата ни продължи с разходка с лодка по реката.

Не оставайте с грешни впечатления, не сме карали на платна, за разлика от всички други ентусиасти на следващата снимка.

А забавления тук не липсваха дори за децата.

След като приключихме круиза си, можех да разгледам отблизо паметника на първите корабостроители в града.

Предварително се бяхме разбрали с Алина, че държа да посетим някоя рибна борса, откъдето мога да си набавя известно количество сушена риба за вкъщи.

И едва ли имаше по-добро място за целта от това, намиращо се на 15 минути шофиране извън града.

След това се върнахме отново в централната част на града, където джаз концертът вече огласяше околността.

След кратка разходка в парка решихме да се прибираме, пропускайки концерта на хедлайнърите. Все пак денят бе дълъг и приятно изморителен, а някои трябваше да стават рано на следващата сутрин.

Дякую, за чудову компанiю!

Е, Океан Ельзи все пак не ни се разминаха, слушахме ги на по бира от терасата на временното ми жилище.

Неделя.

Херсон – Маяки – Оанча – Варна, 965 km

Какво да кажа за този ден? Очакваха ме същият път и същите три граници, само че в обратна посока и последователност.

Нямам намерение да пиша за прозаични неща, като това колко пъти карах на резерва, без съответните за държавата финикийски знаци, молейки се да стигна до бензиноколонка по общоприетия за целта начин, колко пъти обличах и събличах дъждобрана, колко пъти (не) се храних или пък колко неприятно може да бъде ужилването от оса по главата, в движение. За изгубената нейде лъскава ламаринка, част от дясната ми стъпенка, също няма да отварям дума.

Предишната вечер бях легнал да спя нейде след полунощ. Въпреки това малко след 4 станах и се приготвих набързо. Наистина не ми се потегляше. В никакъв случай. Не ми се връщаше в познатия ми свят поради безброй причини. Ако въпреки това трябваше наистина да тръгвам нанякъде и имах какъвто и да било избор, то бих се отправил в диаметрално противоположна посока, например Киев, където живеят доста хора, с които много бих се радвал да се видя отново и които знам, че също биха ме приютили. За съжаление все още нямах правото на този избор, така че трябваше да потегля към добрата стара Варна, пристанище на Шумен.

И така в 5 вече бях на паркинга, напълно екипиран и готов да стартирам двигателя на Сянката. В слушалките ми зазвуча един от любимите ми албуми на Chris Rea, а именно Auberge, от далечната 91-ва, в която съм бил на не повече от 5. Това едва ли бе най-добрият избор в случая, но пък композициите тъй добре пасваха на настроението ми. На всичкото отгоре плейърът бе решил да промени последователността на песните, затова първа тръгна And you my love. Отправих се към изхода на града – там, откъдето бях дошъл. В главата ми се блъскаха какви ли не екзистенциални мисли. За моменти, емоции, хора, за това, което съм, и това, което не съм, мога и да не бъда.

Час и половина по-късно Слънцето започна да се подава през плътните облаци иззад гърба ми.

Изгревът беше невероятен. Всичко наоколо бе окъпано в нереално розова светлина, затова и не се сдържах да не спра, за да направя горния кадър. Признавам, отново ме домързя да извадя статива от калъфа му, затова пък ръкавиците ми и този път го отмениха.

Следващата ми спирка бе в Одеса, където имах уговорка да се видя с Валя – друга каучсърфистка, която хоствах вкъщи заедно с приятеля ѝ няколко месеца по-рано, по време на тяхното вело-пътуване от Одеса до Грузия.

Странстването им продължи цели 53 дни, за които те изминаха над 3000 km. Поне на прибиране използваха ферибота от Батуми до Одеса. Няма какво да добавя, както и преди вероятно съм казвал, тези хора, велосипедистите, за мен са най-големите откачалки, използващи пътната мрежа. Оставяйки настрана всички рискове, които поемат, движейки се с присъщите им скорости по пътищата, не искам и да си помислям колко изморително и натоварващо физиката и психиката може да бъде едно подобно начинание.

Първата граница за деня отново ми отне най-много време, до известна степен защото граничарят явно не бе в настроение и ме остави да “подождя“ ей така, без особена причина, преди да ми даде талона, с който да обиколя гишетата, след което да продължа по пътя си.

И така, Молдова. Най-интересно тук бе запознанството ми с Георги на една бензиностанция. Това бе възрастен мъж, който прояви любопитство какъв съм, откъде идвам и накъде отивам и който бе изключително приятно изненадан, когато му казах, че съм българин. Защото той също е българин, но роден и прекарал живота си именно там.

В околоността на Кахул, преди да изляза от страната, отново попаднах в онзи “молдовски триъгълник“. Явно това не е било временно явление, но това вече не ме интересуваше особено.

Малко преди да стъпя на родна земя, след 15 часа каране, си дадох сметка колко съм изморен, когато осъзнах, че вместо да превключвам между къси и дълги светлини при разминаване, всъщност включвах и изключвах фара изцяло. Замисли ме за това не нещо друго, а лошата ергономия, за която нямах спомен – просто throttle lock-а винаги ми е пречел да боравя с ключа за фара, докато ключът за превключване между къси и дълги е на лявата конзола и си е все така удобен за ползване. Да не говорим, че въпреки спусналият се вече мрак, поздравих нашите граничари с „Добър ден“. Сякаш бе време да сменя отново езиците и да използвам пълния потенциал на нашенския.

България. Добре дошли отново, чувствайте се като у дома си по нашите любими пътища без грам маркировка. Малко след Добрич се закачих за стоповете на някакъв джип, който ме закара до Варна, улеснявайки ме значително. Паркирах пред вкъщи в 21:30 и за мое огромно учудване бях посрещнат от същия велосипедист, Алекс, който ме изпрати в петък сутрин.

За последните 16 часа и половина бях изминал 965 километра. Малко повече от тези на отиване, но все пак няколко пъти обърках пътя за кратко, освен това влизах и в самата Одеса, където ми се искаше да остана поне до следващото утро, но уви, нямах времето, за да си позволя този лукс. Предполагам, фактът, че бях спал едва 3-4 часа преди да тръгна, частично обяснява това, че вече не бях много наясно къде се намирам. Вероятно наистина е време да приключа с тези маратони, вслушвайки се в съвета на не един и двама приятели, но обстоятелствата, т.е. липсата на време, просто го налагат. Пък и да си кажа право, исках да направя точно това и се радвах, че разстоянието бе такова.

Резюме.

След тези изпълнения с каране на резерва се замислих за смяна на резервоара с такъв от наследника на моя Shadow, а именно Spirit 1100, чиято вместимост от 15.8 ℓ е с 2 литра по-голяма. Това, обаче, идва с цената на твърде неестетични и откровено грозни за моя вкус форма и пропорции, а подобен компромис с външния вид на мотоциклета си не съм склонен да направя. Алтернативно мога просто да монтирам допълнителен резервоар на мястото на задната седалка или за още по-лесно – да си направя най-после стойки за тубите за гориво, които си набавих още през зимата. За протокола – в продължение на тези 1900 km Сянката изпи 92 литра гориво, което означава разход от 4.84 ℓ/100. Бях повече от доволен, но всичко това са подробности.

Най-значимото, което ми се случи по време на това странстване бе, че открих един изцяло нов за мен формат на пътуване – а именно прекосяване на едно сериозно разстояние за малко време, след което пълно потапяне в местната атмосфера. После – наобратно. Да, може да бъде изморително и натоварващо, но си струва. Винаги съм обичал да карам мотоциклета си, но не е редно пътуването да бъде просто отмятане на километри покрай менящия се като на кино лента фон. Преживяванията встрани от карането могат да бъдат не по-малко интересни, обогатяващи и струващи времето си. Особено ако има кой да те отведе от другата страна и да ти покаже не само тривиалните туристически забелжителности.

Осъзнах дори, че може би толкова години съм правил нещата не “както трябва“. И не, че не са ми го казвали и преди, но в живота има много уроци, които трябва сам да научиш. Прозрения, до които сам да достигнеш. И колкото и да ти говорят приятелите, е коренно различно, когато се убедиш лично в думите им. В случая на тема пътуване. Изкуството да пътуваш. Дали просто да яздиш насам-натам, само “одрасквайки повърхността“ на местата, покрай които минаваш, или да си позволиш наистина да се отдаваш на моментите, жертвайки от най-ценният си ресурс – времето. Защото колкото и да обичаш да яздиш, все пак трябва да се търси балансът между двете. Не е оправдано да бъдеш на далечни места, които не е ясно нито кога, нито дали отново ще посетиш, но въпреки това просто да преминаваш през тях мимоходом, без да ги усещаш истински.

« към пътеписите

1 Response to “До Херсон и обратно”


  1. 1 Sedrie 05/10/2016 at 16:36

    Като видях пак колко локуми си разтегнал, реших, че този път НЯМА да чета всичко! И после, пусто любопитство, реших да намеря из текста името на… домакинята ти и… И сега трябва да прочета целия текст. Трябва да си поддържам нивото.


Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s




Last post

Enter your email address to subscribe to this blog and receive notifications of new posts.


%d bloggers like this: