Време беше да разходим коня отново из ширните карпатски пасища, но този път прекосявайки прохода Трансалпина. Това бе и най-логичното, след като минахме небезизвестния Трансфъгърашан няколко месеца по-рано. Есента вече чукаше на вратата, а денят стремоглаво се скъсяваше. Знаехме, че това ще бъде последната ни по-голяма разходка за сезона и въпреки наличието на ”р” в името на месецa, решихме, че можем да я направим, при това с нощуване на палатка. И ето ни отново на път.

Пътуването накратко.

Варна – Ръмнику Вълча – Турну Северин – Ниш – София – Твърдица – Варна, 2415 km, 5 дни и половина

Петък.

Варна – Русе – Букурещ – Ръмнику Вълча, 460 km

Багажът беше нареден на мотора от предната вечер, но поради чисто организационни причини тръгнахме цял час по-късно от планираното – около 16 ч. Бях спал едва няколко часа, но се чувствах зареден с енергия за нови подвизи. Според моя свръхоптимистичен план, трябваше да пристигнем някъде около язовир Брадишор по светло, където да опънем палатката. Затова и още с излизането на магистралата за Шумен започна една луда надпревара със Слънцето, което обаче не играеше никак честно, светейки право в очите ми. Залезът наближаваше, когато минахме границата и Дунав мост.

Този път решихме да използваме главния път от Джурджу до Букурещ, откъдето да се качим на магистралата за Питещ, за да спестим време и лутане по селските пътища.

Успяхме да заобиколим Букурещ, карайки по околовръстното, като през цялото време си мислех, че този тесен път с ужасен трафик и дълбоки коловози не може да е пътят, който бях набелязал предварително на картата. Е, грешах :) Малко по-нататък, поради липса на табела, все пак влязохме в покрайнините на града, но с помощта на един услужлив човек с навигация успяхме да намерим отново пътя си към магистралата за Питещ. И този път не пропуснахме спирката на вече любимото OMV.

Вече се беше стъмнило, така че бързането отпадна. Заредихме гориво, освежихме се и продължихме по магистралата. През Питещ минахме транзитно и вече се чудехме къде да спрем, за да пием нещо топло. За мой късмет попаднахме на крайпътно заведение, в което освен топли напитки се предлагаха и какви ли не вкусотии за хапване. Пикантната боб чорба със свинско бе невероятна, докато за чая на Сен не мога да кажа нищо. Чай като чай, предполагам.

На тръгване оттам осъзнахме, че планът ни да спим на палатка тази нощ няма да сработи поради ниските температури, така че започнахме да се оглеждаме за мотел с денонощна рецепция.

По фасадата на първия, пред който спряхме, имаше зловещо обърнати фенери, а във фоайето, освен рецепциониста, ни посрещнаха препарирана мечка с оголени зъби и една птица, разперила огромните си крилe. Не успяхме да спазарим приемлива цена, a и предвид интериора, напомнящ силно филм на Спилбърг, не горяхме от желание да спим точно там. Продължихме, докато не стигнахме до Ръмнику Вълча.

Там, на входа на града, се бе сгушил малък семеен хотел. Посрещна ни собственикът и след кратко пазарене (новото ми туристическо забавление) се запътихме към стаята си. По принцип нямам навика да зарязвам така Сянката, още повече накичена с всичкия багаж по нея, но ме увериха, че мога да разчитам на видеонаблюдението пред сградата. И без това нямахме голям избор, така че, малко след полунощ приключихме пътуването си за деня.

Събота.

Ръмнику Вълча – Себеш – Хунедоара – Новачи – Турну Северин, 580 km

Признавам, отсядането в хотел има своите предимства. Горещият душ и спането на меко отмиват напълно стреса и умората, така че на другия ден можеш да продължиш трупането на километри и емоции с нови сили.

Ръмнику Вълча е най-големият град в окръг Вълча, както и негов окръжен център. Тръгвайки от хотелчето, направихме едно бързо кръгче в града, преди да продължим по маршрута си. В Кълимънещи спряхме за една бърза снимка.

Няколко завоя по-нататък отдясно се откри прекрасна гледка към река Олт, която минава също така и през Ръмнику Вълча.

А пътят напред изглеждаше толкова подканващо…

На входа на Брезой стоеше дългоочакваната табела за прохода.

Раду, с когото се запознахме на едно от предишните ни пътувания в Румъния, ме беше предупредил, че пътят е затворен, но това не означава, че достъпът е забранен. Просто държавата не носи отговорност за това, какво се случва там. Продължавайки нататък, почти неусетно стигнахме и до язовирната стена на Брадишор.

Това е и самият язовир, трети по ред, разположен по реката Лотру, която пък е приток на река Олт. Тук бях запланувал да спим предишната вечер, за да снимам изгрев.

ВЕЦ-ът на Брадишор е подземен и е част от комплекса от три ВЕЦ-а, разположени по реката.

Освен това в него има и ферма за пъстърва.

По-нагоре по реката се намира и езерото Малая, което е с надземен ВЕЦ.

И гледка на изток към язовирната му стена. Мога само да си представям как изглежда това място, озарено от първите лъчи на слънцето рано сутрин.

А докато едни снимаха, други използваха времето, за да си водят подробни записки. Или тасклисти, по-вероятно :)

След Войнеаса започна спускане надолу, малко преди края на което спряхме отново за почивка.

На 20 метра по-надолу се виждаше брегът на езерото Видра. С площта си от 12.4 km², то е едно от най-големите изкуствени езера в Румъния.

На него е разположен първият ВЕЦ от комплекса, който е втори по големина ВЕЦ в Румъния след Железни врата. На мястото, където се включихме в прохода, пропуснах да снимам, но пътят не бе в особено добро състояние. Докато катерехме бавно прохода, започна леко да ръми, а няколко километра по-нататък пред нас се разкри езерото Оаша, обгърнато в мъгла.

Скоро след това се натъкнахме и на активно свлачище. При все, че ремонтните дейности на пътя са започнали още през 2007-ма, все още има участъци в окаяно състояние.

От някои места се виждаха къщурките, накацали по хълмчетата в далечината.

В северния край на селцето Шугаг най-после успяхме да заредим. Бях започнал да се притеснявам за това. Едно от малкото неща, които не харесвам в мотоциклета си, е малкият резервоар. А това е дъждобранът, с който се бях обзавел вечерта преди да тръгнем.

След тази снимка продължихме право към Себеш. Теренът нататък е сравнително равнинен, а завоите толкова завладяващи, че неусетно се потапяш в атмосферата и се чувстваш точно така. За пръв път дори остъргах степенка в асфалта! Да, може би някаква пътна неравност спомогна леко за това, но все пак :) За съжаление, това продължи само до Лаз – оттам пътят до Себеш е досадно прав. В крайна сметка северната страна на прохода не ни впечатли толкова с панорамни гледки, колкото с готините си завойчета.

От Себеш хванахме магистралата до Симериа. Оттам до Хунедоара пътят също е бърз и вече търсехме табелите за замъка Корвин, към който се бяхме запътили. Колко странно, че те не бяха в изобилие, но пък не бе толкова труден за откриване.

Това вероятно е най-красивият замък в Румъния, поради което беше и основна част от програмата ни. Личното ми мнение е малко по-различно, но няма да ви ангажирам с него.

Построен през 14-ти век в готически стил, но с много ренесансови елементи в архитектурата си, той и до ден днешен изглежда впечатляващо.

Умората бе започнала да казва думата си, така че не ми беше до разглеждане и изчаках Сен отвън. На сайта на замъка бяхме чели, че се отдава под наем за сватбени церемонии. По време на краткия ни престой пред очите ни минаха участниците в две такива. След като Сен приключи обиколката си, поехме отново към прохода. В Петрошан обаче видяхме това –

Което ни коства още време, прекарано в снимки и хапване. Малко по-натам вече усетихме какво ни предстои отново.

Виждали ли сте Триградското ждрело? Е, това е почти същото – път, обграден от отвесни скали и рекичка, криволичеща покрай него.

Разликата е, че този участък бе с доста по-голяма дължина и всъщност е точно това, което очаквах аз от Триградското ждрело, когато го минавах по-рано тази година. А освен това есента тук вече се подаваше зад ъгъла, придавайки още по-магично усещане. След като се включихме отново в прохода, започнахме да се изкачваме по серпентините нагоре. От някои завои можехме да видим как облаците нежно галят планинските склонове.

Вече се смрачаваше и хладният дъх на планината ставаше все по-осезаем. Светлината бе оскъдна, както и времето ни, затова не ни беше много до снимки, предвид, че трябваше да се ползва и статив за целта.

Въпреки това, при вида на някои картини не можех да се въздържа и да отмина с лека ръка (на ръчката за газта).

При вида на това реших, че преживяването няма да е пълно, ако нямам снимка от там.

Малко след тази снимка рязко се стъмни, а едновременно с това навлязохме в облак. Фарът ми не вършеше абсолютно никаква работа – дори включен само на габарит, той създаваше едно сияние, което само ми пречеше, затова се принудихме да караме на ”нощна“ светлина. Чувството е невероятно – пътна маркировка, която да ни направлява, липсва, от дясната ни страна зее бездънната пропаст, а отляво – канавка и хълм. А би било доста по-лесно, ако бяха разположени обратно на това :) Така преминахме най-високата част на прохода – Urdele Pass, където надморската височина е 2145 m. Това обяснява и защо проходът обикновено е затворен през зимните месеци на годината. Трафик нямаше никакъв – явно бяхме единствените, решили се на подобно геройство, или по-скоро откровена глупост. Мислех, че това ще е най-неприятната част от пътуването ни, но уви – грешах. За щастие, след цяла вечност време ни задмина лек автомобил. Без много да му мислим се залепихме за стоповете му, докато пътищата ни не се разделиха в Рънка – един сравнително нов курорт, намиращ се на южната страна на прохода.

Подминавайки още едно сватбено тържество, стигнахме до крайпътно заведение в Новачи, където пихме по един чай и продължихме устремено на юг в търсене на място за нощуване, тъй като отново не бяхме настроени за палатки. Тук не се срещаха толкова много кътчета, готови да приютят среднощни пътници. На следващото място, където потърсихме подслон, ни посрещна единствено кучешки лай. Малко по-нататък видяхме TIR паркинг, до който между тировете се беше сгушило нещо, което имаше потенциала да се окаже малко мотелче. Приближихме с надеждата най-после да поспим, когато забелязахме, щастливо танцуваща, поредната за деня булка. Без да спираме продължихме нататък.

По едно време отново заваля лек дъждец, а по пътя се издигаше ефирна мъгла на отделни слоеве. Минавайки през тях, имах чувството, че минавам през духовете на хора, които отдавна не са сред нас. Ако бях още малко по-изморен, вероятно щях да виждам и лицата им. Малко след това моторът започна опити рязко да променя траекторията си ту наляво, ту надясно. Сякаш самодиви го бяха хванали от двете страни и го блъскаха с все сила. Спрях на средата на пътя, за да проверя гумите, но всичко беше наред, така че продължихме нататък. Явно по пътя е имало коловози, които не съм успял да видя в оскъдната светлината на фара. През Търгу Жиу минахме транзитно и още на влизане в Мотру отдясно видяхме хотел. Въпреки закачливото си име – Intim, напомнящо на долнопробен бардак, бяхме готови да му дадем шанс, ако пред него не се виеше хоро по повод… познахте, сватба. Друх хотел, оказа се, в града няма, така че отминахме.

Въпреки желанието ни час по-скоро да си намерим убежище за нощта, в търсене на такова стигнахме чак до Турну Северин – последният град по маршрута ни преди границата със Сърбия. Там, след като обиколихме повечето налични хотели, си избрахме последния и вече можехме да си отдъхнем под топлите завивки.

Това се оказа най-тежкият ден от цялото пътуване, в който изминахме цели 580 km, преди да си легнем в 2 през нощта – плод на изцяло нереалистичното планиране от моя страна. За сметка на това подобрихме рекорда си за най-дълъг пробег в един ден. Не най-приятното изживяване за нас, но смятам, че такъв живот трябва да води всеки нормален мотоциклет!

« към пътеписите   |   към следващата част »

4 Responses to “Transalpina и отвъд – Част I – Румъния”


  1. 1 Нончо 06/10/2014 at 19:53

    Ждрелото изглежда много хубаво, Трансалпина явно си е мъка която мога да пропусна обаче :)

    А какво не му хареса на замъка?
    Аз му че чудех, но ми беше много на запад от другите места тази година.

    • 2 Borislav Kostov 06/10/2014 at 22:02

      Аз пък не само не бих пропуснал Трансалпина, а догодина мисля да я прекося още поне веднъж. Надявам се при по-благоприятно за разглеждане и снимане време на деня и годината :)

      Корвин е красив, но на мен, все пак, ми изглежда като многократно дострояван с единствената цел да изглежда по-интересен.


  1. 1 Transalpina и отвъд | Borislav Kostov - photography and design Trackback on 06/10/2014 at 00:09
  2. 2 Честита нова 2015-та година! | Borislav Kostov - photography and design Trackback on 03/01/2015 at 15:44

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s





%d bloggers like this: