Вторник.

София – Брестница – Тетевен – Рибарица – Кърнаре – Твърдица, 380 km

Тази сутрин, докато ние спим, астрономическата есен тихомълком настъпи.

Осем сутринта минава, а навън все още вали. Квартирата на Сен е толкова уютна, че въобще не ни се отпътува в дъжда. Крепи ни единствено надеждата за слънчево време няколко километра по-нататък.

Уви. На излизане от София дъждът продължаваше, но освен това се появи и силен страничен вятър. Общо взето това, което най ме плаши, когато карам мотоциклет. Още повече при такъв интензивен трафик. След няколко километра подминахме представителството на Harley Davidson, за да спрем на бензиностанцията непосредствено след него. Не беше моментът да разглеждаме лъскавите машини, които е приютило.

Предвид всичко това, се замислихме как да процедираме нататък, но в крайна сметка решихме да разгледаме пещерата ”Съева дупка” край с. Брестница, която бяхме планирали, след което отново да решаваме на момента какво да правим.

След половинчасовата чай пауза се екипирахме отново и излязохме при мотора. Докато Сен обличаше за пръв път дъждобрана си – да, тя най-после се съгласи, че е по-добре да прилича на барбарон, по нейни думи, отколкото да измръзва на задната седалка, аз с ужас установих, че двигателят е изстинал напълно. Явно е било наистина студено.

Малко преди Правец отново спряхме, за да хапнем и да се постоплим. Бяхме едва на половината път до пещерата, а всичко можеше да бъде далеч по-приятно, ако температурите не бяха такива:

Отново се чудехме как да действаме, при все, че нямаше смисъл да решаваме отсега. След закачките на полицаите на тема начина ни на придвижване, продължихме по пътя си.

Когато влязохме в с. Брестница, веднага видяхме табелата за пещерата, която толкова пъти ни е изкушавала. Пътят, към който сочи тя, се извиваше нагоре по склона на планината, докато не стигна до голям паркинг за автомобили. Там, освен водач, имаше и едно семейство, които чакаха, за да влязат. В пещерата не се допускат външни лица без придружител. През това време дойдоха още няколко човека, включително групичка испанци.

Моите очаквания за мащабите бяха малко по-други, но въпреки това вътре е много красиво. Впечатли ме фактът, че пещерата е на повече от 3 милиона години. А тъй като цялата група бяхме само послушковци, накрая на обиколката ни бе позволено да си направим по някоя и друга снимка за спомен, въпреки забраната за снимане.

Когато излязохме от underground-а, времето беше по-меко, така че поехме към следващите точки от плана си, начело с Тетевен. Още по пътя усетихме силната вероятност отново да ни вали.

Кристалната топка, която използваме в такива случаи, за да сме сигурни, така и остана неразопакована в багажа, точно като палатката и спалните чували.

По-нататък, на изхода на с. Гложене, Сен ми обърна внимание на този знак, който ни напомня да бъдем по-добри хора.

На влизане в Тетевен ни посрещна статуята на Петко Милев Страшникът.

До красотите на тетевенския балкан, за които ми беше разказвал един приятел, който е родом оттам, така и не успяхме да стигнем, понеже времето отново ни притискаше.

В Рибарица пък – следващата ни спирка – попаднахме на това.

Всеки има право да декорира оградата си по начина, който намира за стилен и изразяващ вътрешната му душевност, все пак :) Това всъщност се оказа антиквариат.

На разклона с табели за Троян наляво и Беклемето надясно, след малко убеждения от моя страна, поехме все пак надясно. Знаех, че вероятно ще съжаляваме, но пък това ще ни е последното дълго каране за годината.

Катери-чка… ? Тук има въжен парк, който мечтаем да посетим при по-хубаво време.

Този път дори не видяхме “Арката на свободата“, извисяваща се на 1565 метра н. м. на самия връх Горалтепе, тъй като всичко бе обгърнато от гъстата мъгла. Не, че това можеше да ни уплаши, особено след Трансалпина, но ни беше достатъчно студено, за да не кипим от желание да идем да я разгледаме отблизо.

Ето и поредното доказателство, че минаването оттук си струваше. Не всеки ден можеш да видиш нещо такова. Нещо, което да те очарова толкова, че да забравиш напълно за студа.

Поредното селфи и право надолу.

Всъщност – не. Не можеш просто така да оставиш фотоапарата и да обърнеш гръб на подобна гледка.

Въобще не ми се тръгваше. Имам чувството, че можех да стоя там с часове, съзерцавайки на пръв поглед хаотичните движения на облаците под диригентството на майката природа.

Когато заредихме гориво в Карлово, отново се чудехме какво да правим, но едно бе сигурно – продължавахме към потопената църква на яз. Жребчево, където исках да снимам залез. Това бе поредната надпревара с времето, но вече бях свикнал с постоянно скъсяващия се ден.

Докато минавахме трите обратни завоя край Калофер, тъкмо настъпваше най-благоприятното време за снимане. Изживяването бе завладяващо. Почти като карането по изгрев, което толкова обичам, но отдавна не ми се е случвало.

След като вече бяхме закъснели за снимане, което бе очаквано, нямаше закъде да бързаме толкова. Следващата ни спирка бе на друга бензиностанция, близо до язовира, за да попитам някого, как стои въпросът с достъпа до него и самата църква. Оказа се, че понякога църквата бива напълно потопена, а предвид валежите напоследък, това изглеждаше твърде вероятно. Освен това, пътят дотам включва и сериозен офроуд, по думите на човека, което ме отказа от търсенето й в този късен час.

Продължихме право към Твърдица, където вече бяхме решили да пренощуваме. След кратка обиколка на града намерихме място, където са готови да ни приютят, така че си зарязахме половината багаж там и отидохме да хапнем в единственото работещо заведение. За ужас на някои от читателите ми, там, освен един куп специалитети, включващи еленско, щраусово и дори крокодилско месо (*с предварителна заявка), в менюто присъстваха и свински уши. Не можах да устоя на това горещо есенно предложение.

Сряда.

Твърдица – Елена – Котел – Преслав – Карнобат – Сл. Бряг – Варна, 430 km

На сутринта времето беше чудесно – слънчево и топличко, без никаква следа от вчерашните облаци, запушили безнадеждно простора. Взехме си довиждане с гостоприемните ни домакини и тъй като вече се бяхме отказали от търсенето на потопената църква, се отправихме право към прохода.

До върха му пътят е добър, без да е нещо особено.

Освен типичните за подобни проходи красоти,

на места са останали и ръждиви следи от отминали епохи.

”Копаем въглища – строим социализъм” – много свеж и изключително мотивиращ лозунг, навярно.

Малко след това стигнахме и до най-високата част на прохода.

Дотук пътят беше същия, какъвто го помнех от предишното си идване през есента на 2008-ма. Тогава пътят на север бе просто трасиран с трошляк и изглеждаше така:

През 2012 г., обаче, проходът е бил окончателно довършен, с което е придобил този си вид.

На снимката не си личи много добре, но асфалтът бе осеян с дребни клонки, а на места ни дебнеха пясък и чакъл. Гледките обаче си струваха.

Още една снимка за спомен и право напред.

В края на прохода ни очакваше тази панорама.

Пристигнахме в Елена, откъдето хванахме пътя за Котел. До с. Майско настилката е перфектна! Още предишния път, когато бях минавал оттук, бях изненадан приятно.

Малко след с. Майско се отклонихме по пътя за Котел, при все, че с удоволствие бих минал и през прохода Вратник, но той не беше сред целите ни за този ден.

Там не сме спирали, а продължихме директно към Велики Преслав. Силно впечатление ни направиха огромните гъби, които местните хора бяха събрали в касетки. Признавам, приискаха ни се, но нямахме никакъв шанс да ги докараме до Варна непокътнати.

С приближаването към яз. Тича започнаха да се появяват много табели, гласящи, че зоната е вододайна и влизането е строго забранено. Въпреки това, когато видяхме бариерата на входа на обекта, решихме да спрем поне за малко и да разгледаме отвън.

Там ни посрещна много сладкодумен възрастен човек, който не само ни покани да влезем и разгледаме, а също така ни предложи бинокъл за целта.

Докато аз снимах, той ни разказа това-онова за местността, след което си казахме “чао“ и продължихме по пътя си, който, оказа се, в един участък е все още в процес на строеж.

След като заредихме във Велики Преслав, отново се замислихме дали да не се приберем диркетно през Шумен и магистралата, но все пак исках да изпълня своя план максимум, така че се спуснахме към Ришкия проход.

По същество той е приятен за каране, ако изключим натоварения трафик, включващ и тежкотоварни камиони. За снимки не сме спирали, нямаше нещо чак толкова интересно, което да оправдае упражнението. Това бе вторият проход за деня, след който отново се озовахме на подбалканския път.

От Каблешково взехме отбивката за Слънчев Бряг, където пътят също е в прекрасно състояние, докато трафикът – нищожен.

Предстоеше ни преминаването на третия проход за деня.

След него бяхме почти във Варна, но все пак не можехме да пропуснем обичайната си спирка на любимата беседка в Старо Оряхово. На смрачаване вече влизахме във Варна – така приключи голямото ни пътуване.

Резюме.

Това бе най-дългото ни пътуване за годината, а и по принцип. А и дефакто :) С него окончателно закрихме сезона на палатките и посрещнахме този на мъглите. Особено в планините. Ако разхвърляме тези 2415 км на шестте дни, се получават грубо по 400 км на ден, което според мен е доста добро темпо, предвид, че маршрутът ни бе осеян с доста неща за разглеждане.

Моята основната цел на пътуването бе преминаването на Трансалпина, а това, което преживяхме, бе една много по-различна Трансалпина от тази, която бяхме гледали по снимките в интернет. Отделни участъци от прохода са недовършени, но напълно проходими, докато други са изключително приятни за динамично каране и раздаване на газ по завоите. В общи линии, ако искате да гледате и снимате, избирате Трансфъгърашан, а ако искате да се наслаждавате на завои – Трансалпина. Не успяхме да зърнем красотите в най-високата част на прохода, така че със сигурност ще идваме тук отново. Дано тогава пътят е напълно достроен, евентуално и маркиран, в случай, че отново замръкнем тук.

За цялото пътуване дори веднъж не извадихме палатката и спалните чували от багажа си, което си личи по липсата на снимки с нея и мотора.

Този път разопаковахме картата на Румъния, но пък си купихме такава на Сърбия. Тя все още стои в опаковката си без да се знае кога ще бъде разгърната. Необходимост от GPS навигация въобще не усетихме, освен в случая, когато погрешка поехме към Букурещ. За сметка на това спазихме напълно предварително начертания маршрут.

През тези шест дни не засякохме много мотористи. Явно продължилите да карат, напук на понижаващите се температури, са взели пример от прелетните птици и са предпочели по-топлите страни. Мъдро от тяхна страна.

П.С. Каквото и да правите, не замръквайте на Трансалпина. През септември. При лошо време.

П.С. 2 Съвсем скоро разбрах, че край Трансалпина имало не само табели, предупреждаващи за мечки, а и самите мечки! Изводът е ясен, колкото по-малко знае човек, толкова по-добре живее :)

« към предишната част   |   към пътеписите »

Advertisements

0 Responses to “Transalpina и отвъд – Част III – България”



  1. Leave a Comment

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s





%d bloggers like this: