Или за румънски неговорящите, като мен – Трансфъгърашан. Всъщност до скоро и аз не знаех как точно се чете името на набедения за един от най-живописните и вълнуващи пътища не само в Европа, но и в света. Този, който свързва румънските области Трансилвания и Влахия, пресичайки най-високата планина в Румъния – Фъгърашката.

Всичко започна от идеята на Сен да се разходим до покрайнините на Букурещ за фестивала Summer Well, в който тази година хедлайнери бяха Placebo. Отдавна бях с нагласата за това пътуване, но не бяхме изпадали в излишни подробности, докато не дойде време да го осъществим. И така, чудейки се какво да правим в неделята между двете концертни вечери, се замислих колко ли далеч е този тъй известен проход. Оказа се толкова близо до Букурещ, че нямаше начин да не минем оттам. За по-кратко, разбира се :) Започна едно лудо гледане на карти, смятане на разстояния, време, разходи и въобще – планиране. Оказа се, че освен това в близост се намират и няколко доста известни замъка, които не можехме да пропуснем. Замислихме се и за прохода Трансалпина, за който до този момент дори не бях чувал, но всичко това не можеше да бъде вместено във времевата рамка, с която разполагахме. Постепенно фестивалният бюджет се трансформира в туристически такъв, тъй като сметнахме, че този нов план ще ни даде повече емоции, при това споделени.

Пътуването накратко.

Варна – Русе – Трансфъгърашан – Сибиу – Бран – Брашов – Синая – Буфтеа – Букурещ – Русе – Варна
Сумарно 1250 km по километраж, от които 850 в Румъния, два дни и половина

Петък.

Варна – Русе – яз. Видрару, 415 km

През нощта не можах да спя много. Дали от вълнението за предстоящото пътуване, или от притеснение да не се успя сутринта за работа – не знам. Работният ми ден мина почти неусетно и дойде време да тръгваме. След бързи приготовления успяхме да потеглим от Варна малко след 3 следобяд, като времето бе облачно, но това не ни притесняваше. До Русе имахме почти 200 km, които исках да минем по-бързо, защото пътят е хубав и добре познат, а оттатък границата не знаех какво ни очакваше. Освен това предпочитах да карам по-бързо в България и по светло, откокото в Румъния и по тъмно :) Още повече, че там трябваше и да се ориентирваме на момента накъде да караме, разполагайки само с няколко принтирани карти с маршрута. В един приятен момент, обаче, заваля. Започнах да намразвам магистралата за Шумен. За втори път започна да ни вали на едно и също място – отбивката за Н. Рилски. Дъждът бе допълнен от разтърсващи гръмотевици и светкавици, които силно допринасяха за драматизма на момента. Дотук с идеята да стигнем по-бързо до Русе. Спряхме под един от мостовете над магистралата, екипирахме се допълнително и продължихме напред. Сюблимният момент, както винаги, бе когато капка дъжд се плъзна без капка свян по лявата ми лингвинална гънка и нежно погали други части от анатомията ми. Дъждът ту спираше, за да ни даде възможност да изсъхнем в движение, ту отново допринасяше за хидратирането, най-вече на екипировката ни. Малко след 6 вечерта благополучно пристигнахме в Русе и след бързо зареждане на гориво и още по-бърза среща със стар приятел потеглихме към Дунав мост.

През КПП-то минаваме почти транзитно – поглеждат само личните ни карти и си пожелаваме приятна вечер с граничаря. Румънец с перфектен български, зарадва ни се, като му казахме накъде сме се запътили.

Такса за преминаването на моста за мотоциклети няма. А същият между другото е бил юбиляр през юни – цели 60 години!

Това ми бе третото влизане в Румъния с мотор, но предишните разходки бяха далеч по-скромни. Бях минавал границата само на Дуранкулак, така че по моста минавах за пръв път, ако не броим една екскурзия с автобус. А румънските пътища тук, за съжаление, далеч не са на нивото на тези, намиращи се на север от Дуранкулак. Няколко километра по-нататък отново ни заваля – неизбежна асоциация с riders on the storm. Но едно от многото хубави неща на дългите карания е това, че дори да те застигне дъжд или буря, рано или късно успяваш да се отскубнеш от хладната й прегръдка. В Румъния имат един много приятен навик – да поставят такива камъни покрай пътя, на които е обозначено разстоянието до някой от по-големите градове в тази посока.

В случая ни оставаха 4 km до Schitu и 91 km до населеното място с благозвучното име, напомнящо някак за бельо :) Малко след това пък попаднахме на този изоставен самолет.

Явно някога е бил използван за селскостопански цели, което личеше по бункера в туловището му. Въпреки, че носът и двигателят му липсваха, а и е горял от лявата страна, силно ме учуди, че е зарязан просто така насред полето. Продължихме напред до Vânătorii Mici, откъдето се излязохме на магистралата Букурещ – Питещ. Вече се беше стъмнило, но това не ни пречеше да караме с темпото на останалите шофьори. По-нататък спряхме отново да заредим на една бензиностанция OMV. Едва тук, след като станах от седалката и се разтъпках, осъзнах колко мокри са дрехите ми всъщност. Но бях сигурен, че съм бил тук и преди, именно онзи път, когато пътувах с група хора към Германия, за да докараме Сянката на връщане. Тук най-после си купихме и пътна карта на Румъния. Ор’гинална, бате! На румънски! Магистралата свършва малко след Питещ, откъдето лесно се ориентирахме до Curtea de Argeș – доста оживено градче с много активен нощен живот. Това е и една от старите столици на Влашко, а наоколо има над 20 църкви и манастири. Малко след това видяхме най-после нещо, което да ни напомни накъде сме тръгнали и да ни потвърди, че сме на прав път.

Скоро след този знак започна изкачването към язовир Видрару, което, предвид късния час, вече нямахме търпение да достигнем. Надявахме се тук някъде да видим замъка Поенари, който в много по-голяма степен може да сбъде наречен “замъкът на Дракула“ в сравнение със замъка Бран, но поради непрогледния мрак ни се размина само с табелата за него. За сметка на това пък видяхме ВЕЦ-а, захранван от язовира. Преминавайки през множество остри завои, няколко виадукта и 3 мини тунелчета сравнително бързо стигнахме до тунела, отвъд който се откри гледка към язовира. Там пътят се разделя на две: наляво започва друг тунел и съответно път нататък, а надясно – официалният път към прохода. Бяхме решили, че ще си търсим място за палаткуване някъде около левия път, защото искахме на сутринта да разгледаме язовира и язовирната стена. Не знаехме обаче, че ”път“ е комплимент за това, което следваше след тунела, предвид степента, в която е завършен. Така или иначе започнахме да се придвижваме бавно по него – кой би отказал офроуд каране с круйзър, натоварен догоре, по това време на денонощието и след толкова километри път!? Не и аз :) Оказа се, че нямаме голям избор и малко по-надолу опънахме палатката на нещо като уширение на ”пътя“, което по мое лично мнение, което Сен твърдо не споделяше, спокойно можеше да мине и за отбивка. В крайна сметка малко след полунощ палатката ни бе опъната и аз приключвах деня си със заслужена румънска бира.

Събота. Трансфъгърашан, приготви се!

яз. Видрару – Трансфъгърашан – Сибиу – Бран, 330 km

Поради ниските температури не успяхме да спим много, както и да тръгнем на сутринта по план. Бях чел, че за предпочитане е да се палаткува от южната страна на Фъгърашката планина, така че не ми се мислеше какво ли е положението от северната.

Събрахме багажа си по най-бързия начин и се отправихме  обратно по невероятния ”път” към язовирната стена на Видрару.

Затова пък в тунела е дори още по-забавно с дълбоките коловози, течещата на места вода и липсата на осветление.

След тази физзарядка за разсънване стигнахме отново до мястото, откъдето тръгват двата успоредни на езерото пътя.

По светло мястото е невероятно просторно. Язовирната стена е дълга близо 300 метра и висока 166 m. Не я измерихме лично, за да се убедим, но сме склонни да повярваме. Язовирът съдържа близо 465 милиона куб. м вода и, захранвайки ВЕЦ-а по-долу, генерира около 400 GWh електроенергия годишно. Без да звуча като македонец, но за сравнение нашият АЕЦ Козлодуй произвежда над 15 000 GWh годишно :)

Интересно е, че при създаването на язовира през 60-те години цяло село е останало на дъното му. Не успяхме да видим площадката за бънджи скокове, за която бях чувал, но пък на снимката по-долу в далечината се вижда статуята на Прометей със светкавици в ръцете, символизиращ електричеството.

След като разгледахме околността, дойде време да поемем по живописния път край езерото.

Покрай пътя видяхме много параклисчета. Явно по тези земи битува голям страх от вампири :)

В голямата си част пътят се вие покрай езерото, но боровете възпрепятстват гледката ни към него. Тук-там обаче има и “светли отвори“, през които се вижда отсрещният бряг.

А завоите само ни подканяха да продължаваме без да спираме.

Освен параклиси, наоколо има и един куп ручейчета.

И още много параклисчета къде ли не.

Започнахме все повече да наближаваме тъй очакваното изкачване.

Стигнахме до малко хотелче отляво на пътя, в което бяха отседнали група мотористи. Навярно чакаха асфалтът да се постопли, за да пришпорят конете нагоре. Там видях и най-изящно модифицираната Honda Rune, която някога бях виждал.

Малко след хотелчето започнахме да се изкачваме леко нагоре, където гората оредява и започват да се откриват красотите на това място. Поглеждайки зад себе си виждаме това:

Проходът е построен в началото на 70-те години на миналия век по време на управлението на Чаушеску като стратегически военен път. Според официалните данни загиналите при инциденти по време на стрежа са 40, но според очевидци действителният брой се измерва в стотици. Ето го и първият изпречил се на пътя ни ”тунел“.

След който завоите започнаха да се вият един след друг.

Това са едни от последните постройки от тази страна на прохода.

Над реката Argeș, която е един от притоците на Видрару,  преминава това живописно мостче.

И магията вече те обзема.

Поглеждайки назад:

И докато едни се занимаваха със снимане, други вече се наслаждаваха пълноценно на пътя.

Някои снимки изглеждат странно заради сянката, която хвърлят непрестанно движещите се над нас облаци.

А това е 40-метровият водопад Capra, намиращ се на 1690 m надморска височина.

Малко преди тунела, свързващ южната и северната част на прохода, търговията процъфтява. Тук можете да си купите какви ли не шунки, пушени сирена, наденички, но най-важното – свинска кожа. Не бях ял такава от малък, така че не устоях на изкушението да грабна един “свитък”.

С изкачването нагоре гледките стават все по-епични.

И всичко придобива по-различен вид. Въпрос на преспектива, разбира се.

Учудващо, но на места има дори мантинели.

 

Малко след този завой се намираше и тунелът Бъля.

Това, между другото, е пътят в Румъния с най-много тунели – общо 5.

Един бърз поглед назад.

И това вече е тунелът Бъля, явяващ се преграда между тучните зелени долини, които току-що бяхме прекосили от юг, и типично планинският пейзаж, който ни очакваше на север, където обикновено е и малко по-хладно. С дължината си от близо 900 метра това е най-дългият пътен тунел в Румъния. Отвътре е осветен, а вентилацията му се осъществява по естествен път.

При преминаването на тунела трябва да се внимава, защото без значение от пътната обстановка отвън, пътят в тунела винаги е мокър. Въпреки, че вътре има еднометрова зона за пешеходци, нямах никакво желание да създавам излишни предпоставки за шПТП, затова и не съм правил опити за снимане.

« към пътеписите   |   към следващата част »

8 Responses to “Transfăgărășan – пътят на облаците – Част I”


  1. 1 Sedrie 20/08/2014 at 08:57

    Ядеш свинска кожа от някакъв баир без хладилник и санитарен контрол!!!
    Сравняваш АЕЦ с ВЕЦ /уран с вода/!!!

    Е, Бор, не мога да си кривя душата, че и аз искам да направя снимка на завойчестия път :)

    • 2 Borislav Kostov 20/08/2014 at 09:23

      Хайде де, какво чакаш? Ей къде е. Само си планирай времето така, че да имаш време първо да си набележиш ракурсите, а после да се възползваш от поне един изгрев, или залез ;)

  2. 3 Нончо 20/08/2014 at 09:58

    Яко пътуване :)
    Аз бях там миналата седмица с малко повече мъгла и облаци.
    Освен свинската кожа и кашкавала/сиренето са яки, не трябва да се пропускат и цилиндричните кухи козунаци и едни кръгли питки с царевично брашно и сирене отвътре, които се топлят на скарите. Така и не им научиш румънските имена :)
    Пушеното и сушено месо там също изглежда добре, но не съм пробвал.

    Там времето е толкова променливо, че наистина може просто да останеш поне една седмица и да се любуваш на пейзажа.

    • 4 Borislav Kostov 20/08/2014 at 10:14

      Сиренето също го пробвахме и останахме очаровани, до месата и ние не стигнахме. Аз се надявах да снимаме прохода по изгрев, но явно и това ще остане за някой друг път :)

  3. 5 crazy 31/10/2014 at 17:40

    Кухите козунаци курти-колач
    Привет и от мен


  1. 1 Transfăgărășan – пътят на облаците | Borislav Kostov - photography and design Trackback on 20/08/2014 at 00:02
  2. 2 Transalpina и отвъд | Borislav Kostov - photography and design Trackback on 06/10/2014 at 00:11
  3. 3 Честита нова 2015-та година! | Borislav Kostov - photography and design Trackback on 03/01/2015 at 15:44

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s





%d bloggers like this: