Ето ни вече от другата страна на тунела. Едно доста по-различно място. Вече сме в най-високата част на пътя – цели 2034 m надморска височина. Това прави прохода втори по височина асфалтиран път в Румъния след прохода Трансалпина (2145 m). Фъгърашките планини са най-високата част от Южните Карпати и най-високата планина в Румъния, а Трансфъгърашан, пресичайки я по направление север-юг, се намира между двата й най-високи върха – Moldoveanu (2544 m) на изток и втория по височина – Negoiu (2535 m) на запад. Поради тази причина проходът обикновено е отворен само от юни до септември. През останалото време пътят е покрит със сняг и обикновено е затворен. От тази страна на тунела има средно голям паркинг, а търговията е дори още по-силно развита.

А сега бих желал да представя на вашето внимание ледниковото езеро Бъля (Bâlea), сгушено в планинските върхове, които се отразяват в кристално чистата му вода.

Максималната му дълбочина е 11 метра. Тук през лятото могат да се карат лодки, а през зимата кънки, спортува се както хокей, така и най-майсторският и същевременно грациозен за мен спорт – кърлинг. Повярвахте ми, нали? Първият леден хотел в Европа е бил изграден именно тук през 2006-та година. Оттогава насам той се изгражда всяка година през декември с лед от замръзналото езеро и работи докато се разтопи, обикновено през април. Тъй като пътят е затворен през зимата, мястото е достъпно единствено чрез кабинковия лифт от разположената на север хижа Бъля Каскада. Мястото е невероятно красиво, атмосферата разваляха единствено останалите туристи, щъкащи като нас насам-натам :) Някак успях да щракна и един кадър без тях.

От друга страна, именно те направиха друг кадър още по-забавен :)

След като разгледахме езерото и околността, се спуснахме малко по-надолу по пътя, когато пред нас се откри тази пленителна гледка. Най-после. Това, заради което бяхме тръгнали – северната част на прохода. При ясно време оттук се вижда целият път надолу.

Ето ги и същите хора от онова хотелче, начело с прелестната Rune-а. Впоследствие се разминахме отново, когато те се връщаха обратно на юг.

На място като това бих могъл да прекарам не часове, а дни наред, дебнейки за красиви кадри. Жалко, че не разполагахме с толкова време и трябваше да продължаваме спускането си надолу.

При вида на такава колона мотористи нямаше как да не ги изчакам, за да пробвам някой по-раздвижен кадър.

И в миг разбрахме напълно защо някои наричат този проход  ”пътя на облаците”. Та ние сме сред тях! Никога не ми се беше случвало да съм буквално в облаците.

Неминуемо се стигна и до снимка на Сянката на фона на серпентините и пухкавите облачета в далечината. И да, естествено, че не беше само тази :)

Стелейки се неспирно край стръмните хребети, облаците променяха атмосферата и светлината тук за секунди.

Това е и кабинката на лифта, за който споменах по-горе.

Помолихме един минувач да ни снима за спомен и продължихме спускането си надолу.

Отдясно на нас трябваше да се пада водопадът Бъля. Въобще, тук всичко се казва Бъля :) Височината му е около 68 метра, като той е най-високият водопад от такъв тип в Румъния. Не успяхме да го идентифицираме така или иначе, явно наистина той може да бъде видян най-добре от кабинката на лифта. Очаквах тук да ни е студено, но се оказа, че по тениска и яке всъщност е добре.

А в далечината мъглата сякаш е погълнала пътя …

За построяването на тези участъци, както и тунела, са използвани над 6000 тона динамит и 290 000 кубически метра бетон за подпорните стени. Всичко това определено си е струвало!

Освен с многобройните си тунели, пътят се слави и като такъв с най-много виадукти и мостове – 27 на брой.

Отново поглед назад.

Стигайки все по-надолу, започнахме да навлизаме и в мъглите, които се виждаха отгоре.

А ето как се ловят кадри, докато се пътува на две колела. С фотоапарата на врата, разбира се :)

Мъглите ставаха все по-гъсти, което правеше и спирането за снимки по-рисковано.

И все пак някои места нямаше как да бъдат пропуснати.

След като преминахме през облака, стигнахме и до този завой, гледката към който бе поразителна. За съжаление нямам толкова широкоъгълен обектив, за да покажа докъде в низините се простираше скалата, която виждате, а панорамни снимки не правя.

Гледка към отсрещния склон:

Докато се спускахме надолу, скалите и широките поляни бяха измествани от плътни борови гори.

По едно време ни изпревари друг моторист.

И ето ни накрая на интересната част, след близо 800-те завоя, през които преминахме. Дължината на трансфъгърашкото шосе, или DN7C, между градовете Căpățânenii Ungureni и Cârțișoara, е приблизително 90 км. Същинската част обаче, поне за мен, е с дължина около 40 km и ни отне близо 3 часа и половина. Все пак тук има страшно много за гледане и снимане, а ние бяхме тръгнали именно за това. И без друго пътят, предвид настилката си, а и всичкият багаж, с който се бяхме натоварили, не ме предразполагаше към по-динамично каране. Бях чел, че през уикенда пътят бил твърде натоварен, но така или иначе бяхме планирали пътуването така, че да минем от тук в събота, рано сутринта. Може би затова и трафикът въобще не ми правеше впечатление, дори напротив – видя ми се слаб. Зачудих се какъв ли процент от хората минаваха от тук поради необходимост, а не от любопитство като нас. Битуват различни мнения за това, в коя посока е по-интересно да се мине проходът, но на мен в тази ми хареса твърде много. От началото до самия край, някъде около Cârțișoara, ставаше все по-красиво. Оттам ни оставаха броени километри до кръстовището, откъдето може да се продължи наляво за Сибиу или надясно за Брашов. Спряхме на близката бензиностанция за презареждане и след малко убеждения от моя страна тръгнахме за Сибиу. Нямах нещо конкретно предвид, просто исках да идем и дотам, тъй като бе на едва 40 km от основния ни маршрут. Лутайки се из тесните еднопосочни улички на градчето, случайно попаднахме на катедралата “Света Троица”. Тя представлява умалено копие на катедралата “Света София“ в Истанбул и изглежда изключително стилно и елегантно отвън.

Центърът на Сибиу е очарователен и се отличава с прекрасна класическа архитектура. Случайно попаднахме пред музея Брукентал, в който течеше изложба на произведения на Салвадор Дали, но за съжаление нямахме време да я разгледаме.

След това, също толкова случайно, минахме и покрай евангелистката църква, построена през 14-ти век. С височината си от 73 метра, кулата й е най-високата в Трансилвания.

След като повъртяхме из малките улички, питайки няколко човека намерихме отново пътя си към Бран. В едно от селцата на връщане – Сsoreiu – спряхме за почивка и освежаване със студена натурално газирана минерална вода, когато на отсрещната страна на пътя отби едно ендуро, BMW. Мъж и жена, украинци. Също тръгнали да покоряват прохода, но от север на юг. Така и не успели да намерят пътя за натам. Потеглиха с нас, за да им покажем посоката. Карайки натам се замислих за това, колко по-особена порода са ендуристите, каращи BMW-та. Те винаги са с екипи BMW, на които на всяко копче, вероятно и цип, пише BMW. По това могат много сериозно да конкурират дори феновете на Harley, които настояват на всяко болтче по моторите им да пише HD. Та, всички тези беемвисти, които срещнахме и продължавахме да срещаме, са ми някак излети по калъп, лишени от моторджийския стремеж за индивидуализъм във всяко едно отношение. Абсолютно сиви – в пряк и преносен смисъл. Това аз не го разбирам, но не е и необходимо.

Пристигайки отново на кръстовището, забелязваме, че действително липсва достатъчно говоряща тебела. И като цяло в Румъния табелите определено не изобилстват. Може би за това са виновни туристите, търсещи по-автентични сувенири? След като ги упътихме, ни изпратиха със “счастливой доро(г)хи” – с емблематичното хибридно “г”, с което те обогатяват всеки език, до който се докоснат. А ние се върнахме отново на същата бензиностанция, на която бяхме спрели и преди. Отново заредихме, а докато се приготвяхме да потегляме се появиха други колеги – момче и момиче с Honda CB500. Заприказвахме се и от дума на дума разбрахме, че и те са в почти същата посока, а и ни предложиха алтернативен път, така че тръгнахме заедно. Карахме лежерно, до към 100 кm/h, което малко ме притесняваше, предвид, че гонехме график.

Надявахме се в този ден да успеем да разгледаме замъка Бран и да продължим още малко на юг, преди да разпънем отново палатката. В едно село направихме кратко спиране за почивка и Раду ни каза, че няма да можем да разгледаме солната мина в Слъник, която бяхме планирали да посетим по пътя обратно, тъй като била затворена вследствие на авария с асансьор. Жалко, това беше забележителността, която очаквах да видя с най-голямо нетърпение и за която имах най-големи очаквания, ако не броим Трансфъгърашан. Все пак това е най-голямата солна мина в Европа и на снимките, които бях гледал, изглежда невероятно. Освен това ни информира, че билетите за Summer well са разпродадени, така че и за там не бе нужно да бързаме :) Карахме заедно до Zărnești, където се разделихме, ананас ни оставаха още няколко километра до дестинацията ни. Времето бе прекрасно, но слънцето бе на път да залезе.

След няколко километра пристигнахме в Бран. Замъкът се намира на много лесно място, но все пак спирахме по пътя, за да питаме. Първо огледахме сградата отвън, карайки по лъкатушещия покрай двора път, в търсене на официалния вход. Отначало не успяхме да го намерим, но пък видяхме, че в непосредствена близост върви и бирфест. Бърза снимка на моста, водещ към мястото на събитието, на фона на строяща се църква.

Снимахме имението на графа отдалеч и се втурнахме да търсим отново мястото, от което се купуват билети и се влиза в двора му.

Оказа се още в самото начало, но не на главния път, а зад множество павилиони и сергии с какви ли не сувенири. Проверихме за билети, но се оказа, че сме закъснели с десетина минути за последната възможност за посещение (удивително, че мястото затваря врати около 18:00 ч. въпреки, че по това време на годината още е светло), така че влизането ни се отложи за следващия ден. Разгледахме сувенирите набързо и се спуснахме отново към мястото на провеждане на бирфеста. Тук имаше котли с всевъзможни отвари и изпълнения на живо на (твърде) добре познати евъргрийн парчета.

Време беше да си търсим място за палатка, но преди това – нещо далеч по-важно – хранителен магазин. Вече се чувствах разбит от целия ден, но оставаше още малко. Умората по-скоро се дължеше на недоспиване, отколкото на нещо друго – все пак бяхме минали едва 300 km за целия ден. След като намерихме магазин и взехме всичко необходимо, поехме по един път на края на града, водещ според табелата до манастир, където се надявах да си намерим някое по-скатано местенце за бивакуване. Карахме няколко километра в нещо като вилна зона, докато накрая стигнахме до парк край едно поточе, където явно нямаше проблем да разпънем, тъй като видяхме и други хора, при това местни,сторили същото.

« към предишната част   |   към следващата част »

Advertisements

0 Responses to “Transfăgărășan – пътят на облаците – Част II”



  1. Leave a Comment

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s





%d bloggers like this: