Iran, here I come – Част II

Понеделник.
Базарган – Рамсар, 820 km

На сутринта станах по график към 7, оправих си багажа и по най-бързия начин изхвърчах отново на главната улица. Най-после времето бе слънчево, топло и приятно. Първата ми работа за деня беше да си набавя местна валута, а именно ирански риали (IRR).

Лошото бе, че обменните бюра и банките отваряха врати доста по-късно, а аз нямах търпение да продължа по пътя си. Затова и приех предложението на човек от улицата да обменим пари. И за да не звуча чак толкова наивно, ще допълня, че за тази цел все пак влязохме в офиса му в една от близките сгради, където започнахме да се пазарим. На третия път вече стигнахме до оферта, която ме устройваше, и така срещу моите долари получих няколко милиона ирански риала. Така най-после станах милионер! Без да губя и секунда време се запътих обратно към хотела.

Набързо платих нощувката си, проверих маслото на двигателя и тъй като колегата от снощи още не се беше появил, потеглих.

Най-напред исках да разбера каква е допустимата скорост за мен извън населените места. За тази цел мислех да заговоря първите полицаи, които срещна. Ако не ме лъже паметта, това се случи в следващото градче – Маку. Историята накратко – полицаите не ме разбраха, предложиха ми да вляза в управлението с тях, колегите им също не ме разбраха, изкараха някакъв пандизчия, който говореше руски и ми каза, че ограничението е 95.

Малко след това думите му се потвърдиха частично и от тази табела:

Остана висящ единствено въпросът дали ограничението за двуколесни е същото, тъй като обикновено не е. Така или иначе нямах намерение да се движа много по-бавно от това извън населените места, доколкото инфраструктурата го позволява. А тя, повярвайте, позволяваше дори доста повече, особено ако вземем предвид и ниския трафик.

Бях си набелязал конкретен маршрут, по който да стигна до Чалус, откъдето започва един изключително красив проход към Техеран през планината Алборз.

В покрайнините на Табриз за пръв път се качих на магистрала в Иран. Истинска, гордо зовяща се “Motorway”, не просто “Highway”. Те са безплатни за мотоциклети, но някои са и забранени за такива. Така или иначе не мисля, че за нас, мото туристите от чужди държави, това би било проблем. Явно затова и на пунктовете за таксуване ми махваха с усмивка, правейки ми знак да продължавам без дори да спирам.

След Мианех пътят започна да приема следния вид:

Така де, отново се прояви нюхът ми към намирането на кофти пътища. За сметка на това пред мен започнаха да се разкриват гледки, които ме караха напълно да се абстрахирам от качеството на настилката. Доколкото поне я имаше.

При поредното спиране за снимка изгасих двигателя, а когато опитах да запаля, не пожънах успех. Не и по тривиалния начин. Помислих си, че може да е от старт бутона, тъй като стартерът въобще не завърташе. Да, но пък имах пад на напрежение с половин волт при натискането му, така че свалих подозренията си от него. Както и да е, направих обратен завой, спуснах се леко надолу, за да запаля по инерция, и продължих по пътя си все едно нищо не се е случило.

Единствената карта за навигацията на английски, която бях намерил, явно бе доста стара, тъй като ме докара до това място.

Е, с питане на местните хора в близкото село бързо намерих правилния път.

Сенчестите склонове, намиращи се на 2100 м.н.в., изглеждаха така:

Пътят отново бе асфалтиран, а удоволствието от преминаването по него – огромно.

Това всъщност е първият от трите пътя, които горещо бих препоръчал на всеки, дръзнал да прекоси иранската граница.

Представете си път в Родопите, който небрежно криволичи, докато през това време нетърпеливо се изкачва и спуска по склоновете на планината. Е, току-що придобихте бегла представа за релефа, който се опитвам да опиша, но не и за мащабите му.

От един момент нататък успоредно на пътя започна да се движи приказно поточе, но не видях “своя кадър”, който да ме накара да спра и сляза от мотора, затова продължих просто да се наслаждавам на момента.

И така докато не бях изпреварен от двама абдали без каски, огледала и мигачи на мотоциклета си, каращи като бесни. Вие ли, бе? Понечих да последвам темпото им, но много скоро се отказах засрамен. Нито познавах пътя така, както те, нито карах 100-килограмова моторетка, повратлива и лека като тяхната.

На някои места между пътя и поточето имаше хора, излезли на пикник. Замислих се дали да не бивакувам някъде наоколо, но все пак прецених, че мога да покарам още малко, преди да разпъна палатката.

Малко по-късно станах свидетел на този приказен залез над оризищата край пътя.

Спрях пред една пекарна за хляб, където бях посрещнат повече от добре. Комуникацията ни бе ограничена заради липсата на общ език в лингвистичния смисъл на думата, но това не попречи да разбера, че единият пекар ме покани да му гостувам. Аз обаче все още исках да продължа напред, така че ме изпратиха с усмивки, но не и преди да ми дадат една питка, която категорично отказаха да платя.

Когато започна да се здрачава, взех да се оглеждам за отбивка от главния път, за да си потърся място за лагер. Така попаднах пред обширния паркинг на компресорна станция или нещо от сорта. Опитах да поговоря с охранителите там и да ги попитам дали мога да пренощувам някъде в околността. Отначало уж ми позволиха, но след това (по)казаха, че не може, така че продължих да карам още 5-10 минути, след което се шмугнах в запустяла портокалова градинка, която ми се стори достатъчно закътана. Така около 23 ч. вече дописвах записките си преди да се отдам на съня.

Днешните ми впечатления, след като прекарах един цял един ден в тази страна и се отърсих от първоначалния си шок, са доста по-ясни и обективни. И все позитивни. Тук всички хора са усмихнати, по пътищата постоянно ми махаха с ръка, когато се разминавахме или ме изпреварваха. Когато излязох извън Базарган, силно впечатление ми направиха най-напред огромните камиони, неспирно кръстосващи главните пътища. Най-вече стари американски Mack-ове, Mercedes-и и някое и друго Volvo за цвят. А автомобилите, които виждах най-често, бяха сини пикапи, марка Zamyad, пригаждани за какво ли не. Със закрита каросерия, с открита такава, за транспортиране на бутилки газ и т.н. Марката е иранска и се произвежда още от началото на 70-те. Имат ясно изразена американска визия, но ще ви ги покажа по-нататък.

Неприятното е, че доста често ме изненадваха неозначени легнали полицаи из населените места, чиято маркировка отдавна се е изтрила. Такива, при това доста високи и стръмни, има и от двете страни на всички полицейски пунктове. Не че нещо, но съм с круйзър, все пак. Не е приятно :)

Интересно за мен бе как тук уж е арабски свят и никой за нищо не бърза, но в следващия момент всеки пори трафика така, сякаш е на последна обиколка на рали. Ако някого го е страх от шофиране в Истанбул или Грузия, то въобще да не си и помисля за Иран. В един момент просто ми писна да ме изпреварват постоянно, от двете страни, на по една боя разстояние. Автомобили, мотоциклети, само колоездачи дето не го правеха. А най-много ме е яд на мотористите. Чудя се колко ли смъртни случаи уплътняват черната статистика тук годишно, предвид че почти никой не слага каска.

Днес вече стигнах до 2300 м.н.в. Ако не греша, не се бях качвал на такава височина никога през живота си.

Вторник.
Рамсар – Maranjab Desert Camp, 567 km

Иран, ден втори.

Сега вече можех да огледам малко по-добре къде точно се бях настанил неканен предишната вечер. Малко след като събрах лагера и се върнах обратно на пътя най-после видях и Каспийско море:

Това, което бях чел, че всички парцели покрай морето са оградени, уви, не бе лъжа.

Посоката ми, както вече бях казал, бе към градчето Чалус, откъдето започва пътят към столицата, често сочен за един от най-живописните в страната.

Очакванията ми бяха напълно оправдани! Нямам много снимки от тук, но пътят действително е уникално красив и приятно дълъг.

Все пак Иран си е Иран и мащабите тук са коренно различни от всичко, с което съм свикнал. Това е вторият маршрут, който Ви съветвам да следвате, ако дойдете насам.

Колкото по-близо бях до Техеран, толкова по-често започнах да виждам отстрани на пътя хора, държащи огромни табели или просто разрязана диня. Своеобразна реклама на това, което можете да си купите малко по-нататък по пътя. Всичко щеше да бъде наред, ако тези хора не носеха медицински маски, а някои дори кръгли очила, закрили напълно лицата им. Някои използваха и парчета плат, с които бяха увили напълно лицата си. Именно те изглеждаха като прескочили от някоя алтернативна дистопична реалност, в която не съм убеден, че бих желал дори да надниквам, колкото и да ми допада Wasteland вселената на Mad Max.

След като заобиколих отдалеч столицата, продължих към Кум. Изкуших се да спра до тази сергия, за да видя какво продават наоколо и на какви цени. Тъкмо когато слязох от мотора, изпод една сянка встрани от пътя се появиха и стопаните ѝ – за щастие неизглеждащи толкова страшно, колкото субектите, които опитах да опиша по-горе.

Запасих се с пакетче шамфъстъци и продължих към следващата си дестинация, а именно стария пазар в Кашан.

При едно спиране край пътя за почивка се оказа, че отново не мога да стартирам по нормалния начин. Няма значение, казах си, сваляйки страничния капак, прикриващ акумулатора. Окъсих стартерното реле, използвайки отвертката от оригиналния комплект с инструменти, съпътствал мотоциклета, който ми бе надлежно предаден от предишния му собственик. Стар трик, който бях научил при едно злополучно пътешествие из Турция преди няколко години. Докато се занимавах с това, един автомобилист дори спря, за да се увери, че всичко е наред и не съм изпаднал в патова ситуация. Приятно, дори не си спомням кога за последно някой, още повече пък шофьор на автомобил, е правил нещо подобно за мен.

Пристигнах пред пазара в Кашан в късния следобед, само за да разбера, че по това време на деня почти няма отворена сергия там. За сметка на това хапнах един сладолед, заприказвах се с момче и момиче, туристи от Аржентина и съответно Франция, а когато се приготвих за потегляне, при мен дойде Хюсеин.

Разказа ми, че също кара мотори и че често ходел с приятелите си в пустинята, за да се радват на звездите. За това ще ви разкажа повече малко по-нататък. Хюсеин ме успокои, казвайки ми, че пазарът ставал много по-оживен, но чак привечер, когато температурите приемали по-поносими стойности. Имах конкретни идеи за снимки тук, но не ми се чакаше толкова време, още повече че бях толкова близо до пустинята. Все пак това бе една от основните причини да тръгна насам. Освен това предпочитах да карам до мястото по светло, все пак не знаех какво ме очаква там.

Преди пустинята обаче бях планирал да мина набързо покрай този параклис, намиращ се в градчето Аран ва Бидгол.

Колкото повече излизах от града, толкова по-малко търпение имах. Най-после щях да видя истинска пустиня! От плът и кръв! Или поне от пясък и… пясък…

Почти неусетно минах последните 7 km по асфалт, за да стигна до това място, където късат билетчетата за нейно величество, Пустинята. Да, именно! Късат билетчетата :) За Пустинята :) За да минете по този път и да стигнете до самия лагер.

Оттам всъщност в тази посока тръгваха два успоредни пътя. След като спрях и се замислих по кой от тях трябва да тръгна, този човек ми даде знак, че трябва да ида при него, след което да продължа по пътя, който зорко е завардил.

По негови думи ми оставаха 40 километра до лагера. Без да се бавя излишно запрепусках напред по трошляка. Плавно увеличих скоростта до 70 km/h, която ми бе комфортна, и наум сметнах, че разстоянието би ми отнело около половин час. Да, ама не. Малко след това трошлякът се изгуби и скоростта ми намаля драстично. Нищо де, “яваш-яваш” все щях да стигна.

По-нататък, след доста спускания и изкачвания, играта загрубя, тук-там се появяваше пясък по иначе трамбования път, както и някоя и друга по-голяма локва, запречваща пътя, с прясна кал покрай нея, но най-много ме притесняваха коловозите. Дори не знам колко пъти щях да падна, влизайки в тях, но когато видях тези камили, се почувствах като малко дете в сладкарница. Или зоопарк, само че без зоопарка, клетките и досадните надписи какво да не се прави с животните.

Продължавайки по пътя, настигнах и заобиколих машината, която също се движеше в посока лагера, за да разчиства и заравнява пътя.

След около 25 километра забавления стигнах до това място:

А именно следващият пункт, на който само проверяваха билетчетата. Вече наистина не можех да карам повече по този път. Не и този мотоциклет, не и с този “идиотски ъгъл на предницата“, както го нарича на майтап същия Светльо, който ме изпроводи на тръгване. След като ми провериха билетчето, казаха, че ми остават 15 километра до самия лагер, но освен че вече бях доста изморен и времето беше напреднало, си давах ясна сметка, че ако не днес, дори утре да продължа нататък, после би се наложило да се върна обратно по същия път, което силно ме демотивираше.

Затова просто попитах хората дали би представлявало някакъв проблем да пренощувам някъде наоколо в палатката си. На първо време идеята ми не срещна особен ентусиазъм, предвид че били оставали само 15 километра до лагера, но в крайна сметка все пак се съгласиха.

Доволен паркирах мотора малко по-встрани, за да не преча на “интензивния” трафик, заключих всичко възможно по него, грабнах статива и чантата от резервоара и със сетни сили се втурнах като млада кобилка по пясъчните дюни, за да опитам да уловя последните слънчеви лъчи в обектива си.

Там горе имаше и други туристи. Неволно станах слушател на разказа на една девойка относно остров Кешм, който смятах да посетя след няколко дни.

Докато ги слушах, без да губя и секунда време разпънах статива, смених обектива на фотоапарата и закрепих неутралните градиентни филтри пред него. Като видяха всичко това, не пропуснаха да ме подканят допълнително, защото съм щял да закъснея за залеза.

Това е тя. Dasht-e Kavir, или в буквален превод – “Ниските равнини”. По-голямата от двете пустини в Иран, както и 23-та по големина в Света. Тук валежи падат само през пролетта и правят териториите ѝ непроходими. Явно все пак съм имал някакъв късмет, за да успея да стигна дотук.

Малко по-късно по двойки и поединично всички се разотидаха и там останахме само аз и една жена. Тя ми разказа, че е от Мексико и се занимава със скулптура. Решила, че иска да види Иран отблизо.

След като Слънцето се скри зад хоризонта, тя също тръгна, понеже приятелите ѝ я чакали за вечеря.

Останах сам. С цялата тази прелест пред себе си. Най-после можех да се насладя истински на това, заради което бях започнал цялото това пътуване. Едва когато всички наоколо си тръгнаха, усетих колко тиха всъщност е Пустинята. Философите в древността неслучайно са търсели уединение именно по такива места. Красиви, спокойни.

Бързането, за да изпратя залеза тук, си заслужаваше напълно и въобще не съжалих за пазара в Кашан.

Докато съзерцавах всичко това, в главата ми се прокрадна тази композиция на Irfan:

Щях да ви казвам за звездите. Тук светлинното замърсяване е много ниско. Ако навлезете навътре в пустинята е дори незначително. Такива места в Европа няма, както можете лесно да се убедите, хвърляйки бърз поглед на тази карта:

От нея можете да научите много и за просперитета, в най-общ смисъл, на човечеството по географски райони.

За съжаление въпреки всичко това за нощни снимки нямаше как да се впиша, предвид че оставаха само два дни до пълнолунието.

И все пак опитах да направя няколко кадъра преди да тръгна обратно към изходната си точка.

Челник въобще не се бях сетил да си взема от наличните в багажа три, затова пък видях добрата страна на това, че е почти пълнолуние. Когато се върнах при моите нови приятели, бях инструктиран да преместя мотора малко по-встрани и към контейнера, който бе оборудван за живеене. През това време единият от тях извади одеяло и го постла върху бетонната плоча. Аз от своя страна свалих палатката си от мотора, извадих я от калъфа и аха-аха да я разстеля, а той с равен, да не кажа отегчен, тон отсече:

– Later.

Кога лейтър бе, аркадаш!? Аз се напивам и си лягам, а основното правило на къмпингуването, научено още по времената, в които посещавах мото събори, гласи, че палатките се разпъват преди да се започне с пиенето. Опа, размечтах се. И все пак една запотена халба, изпълнена до ръба с приятно охладена пенлива течност щеше да ми се отрази мнооого добре. Докато тези мисли кръстосваха стремглаво из съзнанието ми, върху одеялото бяха сложени питки хляб, от онези с вид на огромни палачинки, две бучки сирене и няколко краставици. Аз от своя страна добавих няколко домата и по една нашенска консерва риба. В следващия момент по-младото момче се зае да мие чиниите на мивката, намираща се на една ръка разстояние от одеялото. Добре де – замислих се – защо ги мие сега? Нима не са били измити след последното им използване? Както и да е, абстрахирах се някак от това.

След като похапнахме, дойде време за първото ми досега сервизиране на машината, ако не броим проверките на двигателното масло. Нивото на електролита в акумулатора не беше мръднало, но днес вентилаторът на охладителната система се включваше доста често, което никак не ми се нравеше. Затова се заех да изчистя старателно радиатора с вода и игла от всичката кал, която бе поел геройски, докато прекосявах дъждовна Турция. Тогава си дадох сметка, че тези дъждове от друга страна поне способстваха да стигна до тук с по-чист и от момина сълза въздушен филтър. Проблемът със стартерното реле отново се проявяваше няколко пъти, но при все че не бе приятно да паля с отвертка, не беше и чак такава болка за умиране. Пък и събирах погледите на всички свидетели около мен, хаха :)

Малко по-късно все пак стана време за сън. Предложиха ми да спя върху бетонната плоча на малката барачка, изградена сякаш само за да подслонява генератора, който допреди малко захранваше осветлението на пункта. Приех на драго сърце поканата, най-малкото защото това щеше да ми спести разпъване на палатката, а и кога друг път щях да спя в пустиня директно под звездите?

Това бе вторият ми ден в страната. И все още недоумявах как шофират тези хора и как все още не съм станал свидетел на нито една “зверска катастрофа“, както наричат нашите журналисти всеки случай на два одраскани автомобила. Освен това, тук карат малки мотоциклети. Има-няма 200-300 ccm. Ако им дадат правото да карат големи, т.е. нормални, сигурен съм, ще се заличат сами от лицето на земята. Ако знаех, че ситуацията с трафика тук е такава, със сигурност щях да се замисля доста повече. Преди все пак да потегля.

Полицаите, които виждах извън населените места, обикновено стояха отстрани на пътя до автомобилите си, засичайки скоростта на автомобилите с радар, монтиран на триножник. За щастие не ме спираха, но пък и аз карах с не повече от 100 km/h.

« към предишната част   |   към следващата част »