Понеделник.
Исфахан – Азна, 300 km
Когато се събудих на сутринта, мистър Мехди още спеше, така че аз се възползвах от възможността да си направя записки за всичко, което бях преживял тези дни. Всъщност така и не ви казах защо го наричам така. Отговорът е много прост – когато се запознавахме, аз се представих като Бо, за по-лесно, а той започна да се обръща към мен с “мистър Бо”. Как само звучи, а? :)
Та, малко след това се събуди и мистър Мехди. Беше много щастлив, защото предишната вечер беше намерил преводач на телефона си. Вече щяхме да общуваме много по-спокойно, или поне така си мислехме.
Здравей, машинен превод! Само ти можеш да споменеш думата ”капитализъм“, когато иде реч за закуска ;) Докато се усетя, домакинът ми вече се бе развихрил в кухнята – 5 минути по-късно хапвахме чуден омлет с подправки и айрян. Който там наричат “дуук”. Това, което ме учуди, бе цветът на черупките на яйцата – снежно бели. Да бе, на иранците яйцата са по-бели от нашите!?
Тъкмо хапнахме, когато при нас дойдоха сестра му и малката му дъщеричка:
След като си направихме няколко снимки, аз и мистър Мехди тръгнахме към паркинга. Предишната вечер се бяхме разбрали, че днес ще ми покаже забележителностите на града.
Когато стигнахме там, видях, че моторът беше завит с някакъв чаршаф. Оказа се, че той бил помолил брат си да направи това предишната вечер, минавайки оттук на път за вкъщи. Нямаше как да не оценя жеста!
И така, първата забележителност, която ни беше по път, беше мостът Алаверди Хан, познат повече като Си-о-се-пол. Той е най-дългият от единадесетте моста в Исфахан и има цели 33 арки.
Г-н Мехди имаше набито око за детайлите и интересните ракурси, а когато искаше да ме снима някъде, казваше: “Stop… Shutter!”.
Така и не разбрах откъде знаеше втората дума. Ако въобще знаеше значението ѝ в сферата на фотографията.
Преди да продължим разходката си, трябваше да пробваме следното питие:
Беше нещо като подсладена вода на вкус, с всички тези черни семчици, изглеждащи като мухлясали. Приятно и освежаващо, без да е нещо особено.
Следващата ни спирка бе край моста Хаджу, който вече ви бях показал.
Тук имаше доста ученици, които се занимаваха с какво ли не.
Мостът, между другото, разполага и с покрити площи, които помещават кафенета, книжарница и т.н.
Мехди силно настояваше да ме снима до това или онова, а аз нямах нищо против. Все пак в противен случай надали щях да имам снимка с този величествен лъв:
Оттук нататък продължихме към ”Наш-е-Джахан“, известен също така като Имамския площад. За целта отново се лепнах зад стоповете на Мехди, докато не стигнахме до един платен паркинг на гърба на сграда в централната част на града. Там оставихме возилата и взехме по един велосипед под наем. Колкото и недобра да ми се виждаше идеята да поверя паспорта си в ръцете на човека зад гишето.
Първата ни спирка беше в базара до площада.
След това разгледахме отвътре двореца Али Капу, откъдето нямам снимки. За сметка на това пък ще ви покажа как изглежда южната част на площада, погледната от терасата на двореца.
Това е един от най-големите и внушителни площади в света. Той е построен през 16-ти век, а размерите му са 560 метра в посока север-юг и 165 – в посока изток-запад. В дъното на снимката е входът към шахската джамия, който можете да разгледате по-подробно на следващите снимки.
Вратичката отляво води към тази търговска уличка:
Но да се върнем към входа на джамията.
Най-после застанах пред всички тези сини плочки, които бях гледал само в далечен план на снимките на един куп мото пътешественици, минавали оттук. Замислих се само колко труд е погълнало изграждането на всичко това.
Чувството за мен бе наистина спиращо дъха. Не само заради изяществото на архитектурата пред мен, а и защото бях сбъднал една своя мечта.
Продължихме със сините си велосипеди към много уютно вътрешно пространство.
В единия му ъгъл стояха 5-6 жени с хиджаби. Много ми се прииска да ги снимам, но не се престраших да насоча обектива си към тях, а и трябваше да се приближа прекалено близо, което би привлякло вниманието им, и дори да нямаха нищо против да ги снимам, нямаше да получа кадъра, който си представях. Явно след като си набавих широкоъглен обектив, без който нямаше да бъде възможен горният кадър, трябва да продължа и с някакво дългофокусно стъкло именно за такива случаи.
Продължихме разходката си отново към търговските площи, откъдето се сдобих подаръчета за близките си. Тук магнити почти нямаше – не и такива, каквито бихте си представили, след като вече видяхте горните снимки.
След като свършихме и тази работа, отидохме в нещо като заведение за бързо хранене. С риск да прозвуча грубо, там хигиената не беше издигната в култ, но все пак се доверих на избора на своя домакин, а и имаше доста други посетители. Менюто ни бе питки хляб, върху които мажехме някакъв, сякаш яйчен, сос с много странна консистенция. Така или иначе, не мога да си изкривя душата – беше вкусно.
Така неусетно дойде време да се разделим с моя домакин – мистър Мехди искаше да гледа речта на президента, която предстоеше да бъде изнесена по-късно на имамския площад, а аз от своя страна трябваше да продължавам по пътя си. Затова върнахме велосипедите и отидохме отново до паркинга.
След като приключи най-приятната обиколка на Исфахан, за която можех да мечтая, дойде време да отпътувам от града. Разглеждането на двореца Чехел Сутун, гранд базара и джамията Джаме останаха за следващия път.
Предвид че 16 ч. минаваше, беше ясно, че отсега нататък няма да измина кой знае какво разстояние, но все пак трябваше да продължа напред.
Бях решил, че ще пропусна разглеждането на комплекса Чога Занбил и един от най-древните градове в света – Суза, затова се насочих към Бисотун. Това щеше да ми спести близо 460 km. Знам колко глупаво звучи това само по себе си, но ако някога сте пътували сами за по-дълго време, навярно сте усетили какво е чувството да ви залипсва домът. Пък и се бях преситил вече с разглеждането на забележителности, трябваше да остане нещо и за следващия път.
Още щом напуснах пределите на града, пътят започна плавно да се изкачва нагоре. Така на здрачаване вече бях на повече от 2000 м.н.в., за което отново се оказах неподготвен.
Пътят продължаваше да се вие плавно, а аз вече се чудех къде ли ще нощувам този път. Това, което ме изумяваше, бе упорството на шофьорите. Въпреки че мракът вече ни бе приклещил в хладната си прегръдка, никой не включваше проклетите си фарове. Ще речеш, че не иранци, а чистокръвни габровци шофираха тук, пестящи я от ток, я от ресурс на лампите!?
На изхода на едно градче реших да спра за един бърз чай, който да ме тонизира. Докато си налея чая, вече бях обграден от местни апапи. Това, случващо се в мрака, разцепен само от лампите на уличното осветление, не ме караше да се чувствам особено спокоен, дори напротив. Единият от тях говореше бегъл английски и ми обясни, че хората искат да ме подслонят, но идеята не ми се виждаше никак добра, затова приключих чая си по-бързо от планираното и продължих нататък. Искаха да изцедя предавките на тръгване, но това естествено нямаше как да се случи, най-малкото защото не бях в настроение за това.
По традиция се лепнах зад един автобус, чието темпо можех спокойно да поддържам. В миг обаче забелязах, че оставащото ми разстояние до следващата точка на навигацията се промени от 260 на 320 km. Ясен признак, че по мнението на Navitel съм объркал пътя. Бях в околността на градчето Азна, така че се върнах до изхода му, където пътят бе добре осветен от уличните лампи. Изгасих двигателя и започнах да гледам ту хартиената разпечатка на маршрута си, ту дисплея на “навигацията”.
Тъкмо бях решил какво да правя, когато при мен на велосипед се появи Али. Познанията му по английски бяха ограничени, но това не му попречи да ме покани у дома си. Съгласих се, запалих отново двигателя и тръгнах след него. Три минути по-късно вече бях в двора на къща, намираща се много близо до този път. Там се бяха събрали негови роднини и приятели.
Докато паркирах мотора и свалих екипировката си, ми бе връчен голям резен диня :)
Едно от момичетата там знаеше английски, което бе огромно облекчение за мен. Най-после щях да общувам с някого като нормален човек – без да жестикулирам като разярен италианец след футболен двубой. Тя ми разказа, че е от Техеран и е тук на гости. След като отговори на повечето ми тъпи въпроси (включително и за иранските яйца – каза, че имат и нормални, с кремав цвят), сподели и колко трудно за иранците е получаването на виза за напускане на страната, дори временно. Обърнато ми бе специално внимание и за това, че хората по тези земи са Лури. Разпределението на населението по етнически признак можете да видите на следната карта:
След като хапнахме, по традиция върху черга, постелена на бетонната плоча пред къщата, дойде време да тръгваме. Все още нямах никаква идея какъв точно е планът. Всъщност отидохме в един закрит басейн на 5 минути от къщата, където домакинът ми и още куп негови приятели играха водна топка. Поканиха и мен да се включа, но не изгарях от желание, а и вече бях доста изморен, все пак минаваше 11, а аз по това време вече трябваше да съм заспал.
След като приключи физзарядката, се отправихме към дома на Али, където дойдоха също така и 3-ма от приятелите му. Всички се занимаваха активно със спортове – кой с плуване, кой с катерене, кой с колоездене. Никой от тях не харесваше президента на страната и го наричаха “хосаш мен”, каквото и да означава това. Докато хапвахме охладен ананас, обсъдихме маршрута ми оттук нататък, дадоха ми и разни допълнителни идеи, но те останаха по-скоро за някое бъдещо мое пътуване, понеже вече следвах стриктно маршрута си към дома.
Минаваше 1 ч., когато се отправих към леглото си в другата стая, а те останаха да си говорят.
Вторник.
Азна – Уч Тапех, 751 km
Бях си нагласил алармата на телефона за 6 ч., но се събудих малко преди това, когато слънчевите лъчи вече озаряваха стаята, проправяйки си път през ефирните пердета. Започнах да се приготвям за тръгване, опитвайки се да бъда максимално тих. Не че нямах намерение да събудя домакина си, но все пак. След като бях почти готов, той също стана и макар и силно недоспал, дойде да ме изпрати.
Бях безкрайно благодарен на Али за подслона, предвид че надморската височина тук бе 1900 метра и щях да мръзна много, ако бях спал в палатката си.
Днес ми предстоеше отново да навляза в кюрдската част на страната, но това по принцип не ме притесняваше особено.
Както си карах безгрижно, видях насреща си друг мотоциклетист. Оле! Разминавайки се, си дадохме знак, че ще спрем да си кажем две приказки. Оказа се швейцарец, който също скитосваше наоколо сам. И той вече нямал търпение да се прибере, но не и преди да направи бързата си обиколка на Иран. Докато си говорехме, се появиха тези хора и след като ни снимаха, се наредиха като аптекарски шишета, за да ги увековеча и аз.
Въпреки че минах много близо до релефите край Бисотун и тези край Так-е Бостан, дори не си направих труда да спра, за да ги разгледам. Както вече казах, бях се преситил с разглеждането на подобен род забележителности.
В градчето Равансар ме очакваше този красив парк:
От Шамшир, намиращ се на 1800 мн.в., започна спускането ми до околността на Хирви (700 м.н.в.), което продължи около 35 километра.
Тук вече през 10 минути се разминавах с военни джипове с картечница отгоре. Войниците обикновено се усмихваха като ме видят, след което си махвахме за поздрав.
Пътят не спираше да ме смайва с живописните си гледки, накъдето и да се обърнех.
От околността на Хирви пътят тръгна да се изкачва нагоре. Следващата ми спирка бе пред бензиноколонката в Новсуд. Разстоянието оттук до границата с Ирак е само 6 километра. След като заредих гориво и се освежих с ледено студена вода, започнах да се изкачвам по прохода Далани, за който бях чел в Dangerousroads.org. Не се плашете, снимките там не отговарят на действителността. Проходът е асфалтиран по цялата си дължина и няма нищо чак толкова притеснително в това отношение.
Малко по-късно пред мен започнаха да се разкриват същинските красоти на прохода.
Както вече казах, нямах никаква причина да се оплача от състоянието на настилката, а температурите започнаха да се понижават обратнопропорционално на надморската височина.
По-нататък стигнах и до най-високата точка на прохода. За последните два часа и половина бях изминал 40 километра, които ме отведоха от 700 до тези 2542 м.н.в. Оттам започнах отново да се спускам към низините по прелестните завои на превала. В моменти като този дори съжалявам, че не мога да отдам цялото си внимание на природните красоти около мен.
Пътят, разстелил плавните си криви надолу по склона, изглеждаше като шедьовър, излязъл изпод ръцете на умел художник. И всяка плавна дъга беше точно на мястото си. Нямаше нищо излишно, но и нищо не липсваше. Абе в общи линии пътища и жени без извивки хич не ми ги хвалете.
Започнах да се спускам смело надолу. Както си следвах вътрешната траектория на първия от поредицата обратни завои, видях точно насреща си засилен бял джип, който рязко се отклони надясно само и единствено за да избегне сблъсъка си с мен. В следващия миг чух свистене на гуми по асфалта, след което и върху трошляка. В огледалото си видях как джипът беше излязъл от пътя, тъй като не е можел да направи толкова рязък завой с вече намаления радиус. По грубата ми преценка метър-два го деляха от челен удар в скалата пред него. Въпреки това, без да губи и секунда време, водачът му включи на задна предавка, изтегли се и продължи със същия устрем нагоре. Някой от предишните дни бях видял как човек транспортираше кирката си на мотора, като я беше закрепил перпендикулярно на пътя. Добре че аз не бях закрепил своята така, че иначе някой щеше да прави предница… Майтапа настрана, оттук нататък започнах да виждам много такива бели джипове, натоварени с кашони, раздаващи газ до ламарината.
За да придобиете малко по-ясна представа за последните три часа, през които пътят ме отведе от Шамшир (1800 м.н.в.) през Хирви (700 м.н.в.) и най-високата точка на прохода (2542 м.н.в.) до тук (1200 м.н.в.), можете да хвърлите едно око на картата в близък план:
Смятам, че всички тези завои, комбинирани с денивелацията и липсата на мантинели, обясняват напълно защо в един момент усетих рязко страха си от височини. Това за пръв път ми се случва, докато карам мотоциклет.
Това е третият маршрут, който горещо бих ви препоръчал.
По-нататък пътят ми преминаваше през градчето Мариван. Трафикът по традиция беше ужасен, затова на излизане от него се изкуших да ускоря малко повече по баира нагоре, за да изпреваря автомобил, пресичайки непрекъснатата линия на пътната маркировка. Секунди по-късно униформен служител, станал неволен свидетел на прегрешението ми, изрази с отривисто движение на ръката си своето непреодолимо желание да поговорим. Изкарах голям късмет с това, че той знаеше английски и след като ме попита дали съм турист, ми каза да продължавам, с пожелание за лек път. Чак ми беше трудно да повярвам, че ме пусна просто така, спестявайки ми куп неприятности, в това число и финансови. Бях му повече от благодарен, затова поради липса на по-добри идеи, му показах маршрута си и му оставих една картичка с адреса на блога ми.
По-натам маршрутът ми премина през някакво малко селце. Тук вече ясно си личеше, че съм не къде да е, а именно в Ирански Кюрдистан.
Това не ме притесняваше особено до момента, в който не видях автомат в ръцете на цивилен, също с шалвари, който спореше с друг човек на средата на пътя. Тогава вече мигом си дадох сметката, че не ми е точно тук мястото. Наскоро бях гледал повторно The bang bang club, който разказва историята на четирима фотографи, запечатвали последните дни на расовата сегрегация в Южна Африка през далечната ‘94-та. Филмът за пореден път ме накара да се замисля над това, какво ли е да бъдеш фотожурналист от горещи точки. Е, това окончателно прокуди подобни бъдещи мисли от съзнанието ми.
Малко по-нататък асфалтът просто свърши и бе заместен от трошляк. Единственото, на което се надявах, бе асфалтът да се завърне триумфално на хоризонта. Докато карах, вече с по-ниска скорост, иззад гърба ми се появи конвой бели джипове, движещ се с безумна скорост. Отбих встрани, за да не се пречкам излишно. Докато извадя фотоапарата, от тях бе останал само вдигнатият във въздуха прахоляк.
Тъкмо тръгвах, когато срещу мен се зададе същата картинка – бели джипове, каращи един до друг, като на последна обиколка на рали. Този път дори не опитах да ги снимам, за да не подлагам техниката на всичкия този прахоляк. Едва след това осъзнах, че може би и по-добре направих, че въобще не опитах.
След още няколко километра попаднах в малко селце, простиращо се от двете страни на пътя. От дясната страна имаше голям плац, на който бяха паркирани десетки такива джипове, а шофьорите им чевръсто укрепваха товарите си – кашони с надписи “Air conditioner”, “Dishwasher” и т.н. Да бе, да. Само по скоростта и старанието, с което опъваха коланите за пристягане, си личеше, че не работеха на държавна работа.
Направих се, че не съм видял, а за снимане този път дори не си и помислих.
Вече бе започнало да се смрачава, а аз въобще не исках да оставам да спя наоколо. Нещеш ли, иззад следващия завой се показаха ярките светлини на голям град.
Тази гледка ми вдъхна огромнa доза успокоение. Вече наистина бях започнал да се притеснявам. Градът се оказа Сакез. Малко след като влязох в пределите му, минах покрай полицейски пункт, намиращ се точно пред военно поделение. Гледките по-горе в планината явно още ми държаха влага, защото реших да попитам униформените там къде мога да нощувам, с идеята да ме поканят оттатък високия бетонен зид на поделението. Е, нямах чак такъв късмет, пратиха ме на майната си. Така де, към градския парк. Знаех, че в Иран спането на палатка в градски паркове е напълно в реда на нещата и се практикува редовно, но далеч не бях в настроение за това. Продължих да карам през града, в посока изхода му, с идеята малко след него вече да си търся своето място. В централната част, през която ме прекара навигацията, протичаха мини концерти през 20 метра. Просто така, с малка сцена и певец или певица. Всичко това несъмнено имаше много общо с предстоящите избори. Да се зачуди човек как така се случваха подобни мероприятия без да се леят промишлени количества алкохол. Някак стерилно изглеждаше всичко това в моите очи. Докато изляза от града, вече се беше стъмнило, което правеше откриването на подходящо място за бивакуване още по-трудно.
Карах още около 40 km след като излязох от Сакез, докато не видях табела за бензиностанция, която бе достатъчно встрани от пътя и чиито светлини мъждукаха. Реших да пробвам късмета си там, затова тръгнах по този път. От двете му страни имаше ниски дръвчета, а 20 метра по-навътре видях и черен път, отклоняващ се надясно. Естествено, че поех по него. Така се озовах доста встрани от главния път, до малка едноетажна постройка. Чуваше се шумът на някакви помпи, вероятно за напояване, но реших, че ще се адаптирам към него и ще успея да поспя.
Така малко преди 22 ч. вече бях разпънал лагера на 1340 м.н.в. и разрязвах поредния пъпеш, когато на метри от мен спря автомобил. От него излязоха трима човека, които бяха дори по-изненадани и от мен самия от неочакваната ни среща. Обясних им какви ги върша, а през това време единият влезе в постройката и спря помпите. Пожелаха ми приятна вечер и изчезнаха в сумрака също така, както се и появиха.
Иран в тази си част се усеща много по-различен. Вече бе започнало много да ми дотяга от асоциализацията, липсата на комуникация с моя си свят и всичкото това нетърсено от мен внимание, което получавах. Освен това ми омръзна и онова чувство, което ме спохождаше всеки път, щом започнеше да се свечерява и трябваше отново и отново да си търся място за пренощуване. Мислех си, че този близък изток ще ми държи влага доста време. Давах си сметка, че все още имам много за разглеждане в Европа, а Памир може спокойно да почака още няколко години.
Borislav Kostov - photography and design 
0 Responses to “Iran, here I come – Част VI”