Iran, here I come – Част VII

Сряда.
Уч Тапех – Муратбаги, 874 km

Настроението ми вече бе в стила на:

Turnin’ brick walls into doors, I’m…

Ужасна сутрин. Събудих се малко след 4, поради простата причина, че околната температура бе едва…

а аз все още не съм си набавил качествен спален чувал, който да гарантира съня ми дори при такива условия. Така или иначе вече се беше съмнало и трябваше да ставам. Нали помните, че тук вече е 5:30 поради различната часова зона.

Последва обичайното събиране на лагера, по време на което вече се сгрях, а след поредната проверка на нивото на маслото вече бях готов да потегля.

Бях решил, че ще променя маршрута и ще карам право към град Урмия, пропускайки древното, изсечено право в скалите, селище Кандован, както и соленото езеро Урмия. Според снимките, които преди това бях гледал, първото напомняше твърде силно за Кападокия, а второто за Туж Гюлю, които вече бях виждал.

Ето как изглеждаше езерото Хасанло:

Когато влязох в Урмия, имах няколко задачки за вършене – да напазарувам армагани, да заредя гориво и да обърна останалите си риали във валута, конвертируема в западния свят, към който вече се бях насочил. Това не ми отне много време и вече пътувах към границата. Най-после. Много скоро щях да напусна страната.

Но не и преди да ви покажа обещания Zamyad Z24 в пълния му блясък:

Той всъщност е по модел на Nissan Junior 140/141, който е бил проектиран през седемдесетте години на миналия век. В Иран производството му по лиценз започва също по това време и продължава до ден днешен с минимални промени.

Малко преди 10 ч. вече наближавах границата с Турция, видна в дъното на снимката.

Дори не предполагах, че тук ще преживея най-неприятните мигове от цялото си пътуване.

И така, още преди въобще да съм спрял пред дясната от двете метални врати, към мен започва да приижда орда хора. Всеки ме гледа някак очакващо и ме пита:

– Money, mister, money?

– No, thank you – отговарям с половин уста. Докато кажа това, вече са ме обградили, пред погледите на въоръжените граничари. Говорят ми още нещо, аз отговарям. Става ми страшно неприятно от това навлизане в личното ми пространство, тъй като вече са на по-малко от половин метър от мен, мотоциклета и всичкия ми багаж. В един момент реших да ги туширам с мълчание, и без това нямах нужда от нищо. След още няколко подвиквания, обаче, не се стърпях и на поредното

– Мister, money?

им кресвам:

– NO MONEY, NO FUNNY! – взаимствайки репликата от читателката на блога, оставила най-много коментари досега.

Все още не знам какво се очаква да направя, а дори не искам да слизам от возилото си. В следващия миг един от тях ми казва, че трябва да ида пред гишето на лявата метална врата. Поглеждам граничаря и го моля със знаци да наглежда мотора. Правя две крачки, но се отказвам. Сядам отново на мотора и се избутвам, за да спра непосредствено пред лявата метална врата. Слизам, подавам си паспорта на гишето и малко след това ме пускат да продължа напред.

Там става още по-интересно. За капак на всичко има страшно много хора, опитващи се да минат границата. Съжалявам, че не направих някоя снимка, но въобще не ми се рискуваше тук и сега, на края на пребиваването си в страната, да си навлека излишни проблеми. Първоначално никой не ми обръща внимание. Паркирам мотора и отивам пред едно гише. Там ми обясняват, че трябва да вляза в сградата отсреща. Човекът дори излезе и тръгна с мен, за да ме заведе. Показвам му със знаци, че не мога просто така да изпусна мотора си от поглед, а той ми казва да го преместя така, че да се вижда от гишето, където е колегата му. Премествам го там, вземам си чантата от резервоара и тръгваме навътре. Той ми посочва бюрото на някакъв човек, пред което има опашка от 4-5 човека. Заставам кротко на опашката, а моят гид ме премества най-отпред, подава документите ми на човека зад бюрото и му казва нещо. Той поглежда мен, поглежда документите, пише нещо и ги подава на друг човек (с европеидна визия), който ми дава знак да го последвам. Тръгваме с бързо темпо с него и излизаме от тази сграда през друг изход. Минаваме покрай жена, стояща от другата страна на метална ограда. Той подава един от моите документи, казва ѝ нещо, тя се подписва, връща му го и продължаваме. Стигаме до друга стая с друг човек. Поздравяват се като стари приятели, той също обработва документите ми и тръгваме обратно. Онази същата жена отново подписва документа ми и се връщаме при човека зад първото бюро. Подписва се и той и стигаме до изходната си точка, където ме чака кротко Сянката. Човекът дава документите ми на служителя на гишето и докато се обърна, вече е изчезнал. Без да каже нищо, без да ми поиска пари, просто така. В карнета ми вече липсва отрязъкът, който трябваше да оставя на излизане от страната, а подписът и печатът на нужното място присъстват. На гишето стои младо момче с наболи мустачки, сякаш вчера завършило гимназия. За моя радост дори говори английски. Иска ми паспорта, обработва го за секунди, подава ми го, казвайки, че мога да продължа, и добавя:

– First time in Iran?
– Yeah, and probably my last – отговарям някак самодоволно аз.

Само докато чу последната ми дума видях как той посърна целия и с неприкрита по детски тъга, доловима дори в тембъра му, ме попита:

– Why?

Казах му, че той живее в една безкрайно красива страна. Разказах му за всички прелести, на които съм се насладил истински за последните 10 дни – от прохладата на високопланинските проходи, през завладяващата тишина на пустините до пълното потапяне в атмосферата на древния Язд. Нямаше как да пропусна и гостоприемството на всички хора, които по един или друг начин ми бяха помогнали дотук. Допълних, разбира се, че не искам да го обидя, да не ме разбира погрешно, но преживяното през последния един час тук ме накара да се чувствам ужасно неприятно.

Никога не се бях сблъсквал с подобно нещо, сигурно затова и му отдадох толкова голямо значение. Тогава все още не осъзнавах напълно, че тези негативни емоции ще отшумят много бързо и ще ми останат само приятните спомени за тази държава с наистина богата история и природа.

Спестих му, че потребителската ми кошница отдавна се беше препълнила от всичкото нетърсено внимание, което получавах на абсолютно всяко едно място, където спирах. Това наистина ми беше дошло в повече – да обяснявам, че съм от Булгаристан, че не говоря Фарси, че пътувам по този маршрут.

След като изслуша тирадата ми, поиска отново да му дам паспорта си. Притесних се, но какъв друг избор имах? Дадох му го, той го погледна отново и ми го върна, казвайки ми да тръгвам.

Извиних му се още веднъж и потеглих.

Така след близо 5900 km в Иран дойде моментът да прекрача отново границата. Както вече казах и на момчето преди минута, въпреки всичко хубаво, което бях преживял, след последния един час, прекаран тук, се чувствах досущ като Картман в немалко ситуации и отвътре ми идваше да изкрещя с цяло гърло:

Е, Иран, напускам те със смесени чувства, но по-важното – с цял картер. Видях по-малко от половината от нещата, които си бях набелязал, но пък кой знае, може някой ден съдбите ни да се пресекат отново, най-малкото заради пленителните ти Пустини, които едва ли някога ще забравя.

Минаването на турската граница беше като по ноти – напълно цивилизовано и нормално. На това гише документите, на онова – багаж контрола и хайде. Пито – платено. Между другото се възползвах от случая да ги попитам дали маршрутът, който съм си набелязал за прибиране, е безопасен към днешна дата. Отговорът бе, че няма да имам проблеми.

Влизайки в Турция, се почувствах направо като у дома си. Като в Европа. Или, за да не бъда погрешно разбран, в зоната си на комфорт. Но и в Европа. Вече се виждаха тук-там жени и деца с пуснати коси, дори в пограничните райони. Блокади обаче имаше предостатъчно, през няколко километра. И навсякъде трябваше да се легитимирам, а понякога и да си показвам багажа.

На следващата такава блокада, на изхода на един град, имаше не само военни, а и цивилни, които създаваха впечатление да са един чин над редовите полицаи. Отбиха ме, разбира се, и започнаха да ми проверяват документите. Останах с впечатлението, че едва ли не очакват нещо конкретно да се случи там. Докато си говорех с този от тях, който владееше най-добър английски, при нас дойде един местен човек.

– Hello. Nice bike, is it eleven hundred?
– No, it’s one thousand one hundred.

В англо форумите ги водят eleven hundred, но аз бях останал с впечатлението, че на турците им е по-лесно да го разберат по втория начин. Просто бях скапан емоционално, затова и се подведох в първия момент.

– Well, it’s quite the same :) I used to have one of these a couple of years ago. It’s a really nice and realiable machine.

– For sure it is – добавям без въобще да прикривам учудата си, че не само позна кубатурата, ами и каза, че бил имал такъв. Точно тук, в тази част на Турция. Не, че не може, разбира се, просто вероятността да водя подобен разговор ми се стори безгранично малка. Човекът опита да ми помогне, улеснявайки комуникацията с униформените служители. След като те ми погледнаха документите и ме отпратиха, реших да питам и тях относно маршрута си. По техни думи също нямам причина за притеснения, като български гражданин, минаващ през тези места.

Следващата ми спирка бе пред величествената осанка на замъка Хосап.

Той е бил построен в средата на 16-ти век и е служел да контролира трафика към древна Персия.

Както карах нататък по пътя си, извън населените места, видях в далечината как някакво дете бяга перпендикулярно към пътя. Силно се притесних, но това все още не представляваше нищо. Притеснението ми прие екстремални стойности, когато детето се наведе, взе от земята нещо продълговато, приличащо на цепеница, и продължи да бяга по траектория, пресичаща моята. Секунди по-късно видях, че всъщност продаваше стеблата на едни зелени продълговати растения, които бях виждал и преди по тези земи… Ей Богу, идеше ми да спра и да му бия два-три шамара.

Броени километри по-късно се натъкнах и на язовира Зернек.

А малко след това ми свърши бензинът, отново. Най-безапелационно, насред нищото. Тъй като бях заредил в Урмия, 50 km преди да прекося границата, не си давах много зор да доливам отново. Когато обаче започнах опитите си да го направя, навсякъде ми казваха, че няма бензин. Това силно ме учуди, тъй като се случи на поне 4-5 поредни бензиностанции, докато на следващата не попитах човека каква е причината. Отговорът му бе лаконичен:

– Turkey.

Няма да коментирам. Използвах жокера “помощ от туба” за втори път и продължих нататък. Нямаше начин следващите 100-тина километра да не намеря бензин, пък и имах наличен за още 100 след това.

Така почти неусетно стигнах и до езерото Ван, което ме плени с тюркоазения си цвят.

На прибиране от Грузия миналата година бях минал покрай него от северната му страна, но тогава въобще не бях останал впечатлен. Сега беше много по-различно, но уви, не намирах своя кадър, чрез който да ви предам красотата му по начина, по който бих искал.

Бавно, но сигурно Слънцето започна да се спуска към хоризонта, за да сложи край и на този ден. Но ако мислите, че карането на мотоциклет към залеза, докато вятърът развява закачливо косите ви, е върхът на романтиката, то едва ли имате много общо с моторите. Което пък може само да ме радва, ако все пак четете този текст. Факт е, че дори със слънчеви очила горното преживяване не е никак приятно.

Пристигнах в Кованчилар по тъмно. Градът беше доста оживен. След като бях изминал над 800 km дотук, реших, че ще е добра идея днес да отседна в хотел, за да се наспя качествено без да свалям половината багаж от мотора, а на сутринта да потегля възможно най-рано с идеята да се прибера на същия ден. Спрях на главната улица пред първата табела на хотел, която видях, при все че тя бе провесена на входа на някаква жилищна сграда. Отидох при възрастния мъж, който стоеше на входа, и го попитах каква е цената. Започна шаблонно да ми говори на немски. Цената ме устройваше, но когато стана въпрос за мотора, каза, че мога да го паркирам тук, пред входа. Как пък не, просто така на улицата. Абсурд, та нали цялата идея би изгубила сакралния си смисъл на мига, в който започна да пренасям всичкия си багаж до стаята. Продължих нататък и на следващото кръстовище спрях при един местен моторист. Попитах го за хотел, а той ме прати на същото място, от което идвах. Друг хотел нямало, а тук било напълно безопасно да зарежа возилото на улицата. Хайде по-добре не, а? :)

Продължих по маршрута си с надеждата, че все ще изскочи нещо подходящо по-нататък по пътя ми. На следващата бензиностанция спрях, за да попитам отново за хотел, а те ми предложиха да се върна в съседната бензиностанция, 200 метра по-назад, от другата страна на пътя, на гърба на която имало хотел. Така и направих, но цената, която ми обявиха там, беше баснословна, да не говорим че отношението на рецепциониста бе все едно съм му изял десерта.

Хайде пак на седлото.

След 15 километра спрях на друга бензиностанция. Там също не можаха да ми препоръчат хотел, затова ги попитах дали мога да разпъна палатката си непосредствено до сградата, на широкия паркинг. След малко уговорки в крайна сметка ми разрешиха и така към 22 ч. вече разпъвах лагера си.

По принцип исках да се кача за пореден път на върха на планината Немрут, но калкулациите в края на предишната вечер бяха показали, че нямам шанс днес да стигна там преди залеза. И тъй като това означаваше да остана още един ден на пътя, реших, че в този случай ще го пропусна, въпреки че ми е толкова любимо място.

Оказа се, че в този ден съм бил достигнал дори още по-високо място! Нейде по пътя между иранската граница и езерото Ван съм се намирал на цели 2741 метра!

Четвъртък, петък.
Муратбаги – Анкара – Истанбул – Варна

Може би знаете, че отдавна исках да си докажа, че мога да изям 1600 km за под 24 часа. Е, да видим какво се случи днес!

Събудих се около 4:30 порядъчно недоспал, събрах повечето багаж, отидох за сутрешния си тоалет, а когато се върнах…

Овчата кожа, която бях закрепил с ластици на седалката, липсваше! На мига имах заподозрян в лицето на черния пес, който цяла вечер се навърташе наоколо, а през нощта беше разпилял всичкия боклук от контейнера на другия край на паркинга. Погледнах в задния двор на сградата и веднага я видях под едно дърво. Кучешка му работа…

И така, около 5 сутрина вече потеглих от бензиностанцията, както бях обещал на момчетата тук предишната вечер. Броени минути по-късно ставах свидетел на този неповторим изгрев в огледалата си.

След първите 240 километра за деня вече не се чувствах в кондиция за шофиране. Усещах как се унасям, затова спрях на една бензиностанция, за да дремна набързо. Петнадесетте минути облегнат на багажа и чашата чай след това промениха из основи светоусещането ми.

Но колкото повече на запад отивах, толкова по-ясно ми ставаше, че и днес ще имам мокри изживявания.

Малко преди Кайзери погледът ми се спря върху тази постройка отдясно на пътя. Дори не се замислих, преди да последвам отбивката, за да я разгледам отблизо.

Това е ханът Каратай. Впечатление най-напред ми направиха орнаментите над входа към двора му.

Той датира от 12-ти век и е може би най-добре съхраненият анадолски хан, както и един от най-величествените примери за архитектурата на селджуците.

Когато влязох, нямаше никого наоколо. Секунда по-късно се появи отговорникът му и пожела да ме разведе в двора. Преди това си спазарих няколко магнитчета, а вход дори не пожела да ми вземе.

В дъното на двора се намира тази зала:

Включиха осветлението специално заради мен, така че въобще не се двоумих, а направо се затичах да взема статива, въпреки че вече беше започнало да прикапва. На изпроводяк човекът дори ме върна, както се бях забързал към мотора, само за да ми даде малка стъклена бутилка безалкохолно. Просто така, без нищо. В такива моменти наистина съжалявам, че туризмът в южната ни съседка започва да замира, още повече в тези, по-източни части. Всички знаем защо.

Следващата приятна изненада за мен бе пътят от Анкара към Истанбул. Оказа се много приятен за каране, дори в дъжда.

На 800 м.н.в. нещата изглеждаха така:

Една минута по-късно мъглата стана наистина гъста. Без въобще да преувеличавам, това бе най-гъстата мъгла, в която някога бях попадал. Виждах едва метър от маркировката на пътя от двете ми страни и това бе единственият ми ориентир. Това неизбежно свали скоростта ми до небезопасна, така че отбих максимално вдясно с готовност да спра всеки момент. Тъкмо тогава покрай мен минаха два автомобила, каращи на аварийни светлини. На задния не виждах дори предните врати, за наличието на предния подсказваха само мъждукащите му мигачи. Бързичко ги догоних и карах плътно зад тях, докато не се спуснахме отново в ниското, където нещата се нормализираха, но за сметка на това бях изгубил всякаква ориентация! Имах ясното чувство, че карам отново на изток, при все че виждах залязващото срещу мен Слънце…

Това бе последната снимка от пътуването ми.

По-късно пресякох нощен Истанбул. Движението бе нормално като за тук, имаше само едно задръстване заради дребен инцидент, което намирам за повече от нормално, както и да ви звучи това.

Последните 20-30 километра до граничния пункт на Малко Търново взех на абсолютна магия. След като минах на наша територия, бях решил, че отново ще пия чай на близката бензиностанция. Уви, това не помогна особено и ако карането до границата бе магия, то това до Бургас бе своеобразен триумф в областта на същата. Тъмнината, безсънието и недоспиването преди това ужасно много ме натоварваха. Все пак вече бях буден близо 24 часа, почти всичките от които прекарани на седалката. Сигурно затова и на моменти усещах, че криволича в двете платна с 40 km/h, а пустият Бургас все не идваше и не идваше. От което никак не се гордея, разбира се.

Да не говорим, че по това време усетих и как съединителят ми избуксува. Въпреки че носех резервни фрикционни дискове, реших, бидейки толкова близо до вкъщи, да не ремонтирам на пътя. При това точно сега, когато гонех тъпия си рекорд. Да не говорим, че проблемът реших вкъщи чрез смяна на притискателната пружина, а не на дисковете.

Когато стигнах до Бургас, вече се бе развиделило, така че след поредния чай продължих смело към Варна. Поморийския проход минах с още по-ниско и инертно, да не кажа откровено апатично, темпо, защото не исках да натоварвам излишно съединителя, и така малко преди 7:30 паркирах мотоцикъла пред вкъщи.

Най-голямото ми пътуване досега приключи благополучно след 1702 километра за последните 26 часа. Или поне такова бе показанието на GPS-а, докато километражът сочеше числото 1740. Дори не знам дали успях с онези 1600 за 24, но не ми се и занимава да проверявам. Това вече наистина не ме интересува чак толкова. Аз съм повече от удовлетворен от резултата, а и денят включваше доста студ, немалко дъжд, най-плътната мъгла, която бях виждал, преминаване през трафика на нощен Истанбул и пресичане на една граница.

Резюме.

Най-напред бих желал да изразя огромната си благодарност към лицето Милчев, което ми даде един куп съвети и препоръки в месеците преди окончателно да потегля. Човекът енциклопедия не само в сферата на мотоциклетите и пътуванията, а и в още много други, които няма да изброявам.

Завършвам този пътепис повече от месец след като се завърнах вкъщи и всички негативни емоции са отдавна избледнели. Всъщност последното се случи много по-скоро! Едва няколко дни след като вече се бях прибрал и вкусил домашния уют ми се искаше да съм отново там. За повече време. Но от друга страна осъзнавах ясно, че тези места не се намират чак толкова близо, за да мога днес да реша и утре да ги посетя отново. Най-малкото заради чисто документалната страна на нещата, веднага след което и финансовата.

Още на следващия ден, след като се прибрах и пренощувах в дома си, се събудих с натрапчивото чувство, че цялото това пътуване въобще не се беше случвало. Че тези две седмици отлетяха просто така, като песъчинки, изтичащи от шепата на дете. И докато мигнеш, вече ги няма, не са там. Сякаш онзи ден възседнах мотора и потеглих, а вчера всичко внезапно приключи, сякаш бе просто сън. И само снимките и логовете от навигацията твърдяха обратното. И докато на остров Кешм усещах всяка изминаваща минута с ума и тялото си, сякаш бе мъничка безкрайност, то сега се чувствам така, сякаш никога не е била. Реална. Наскоро узнах, че германците дори имат дума за това чувство – Rückkehrunruhe. Както и да се чете това шантаво буквосъчетание, което само немец би могъл да сътвори.

Написването на този пътепис ми позволи да изживея цялото си пътуване още няколко безброй пъти. Всеки път, когато разглеждах отново и отново снимките си, преписвах записките и разглеждах логовете от навигацията, показващи откъде точно съм минал, се потапях в атмосферата на тази невероятно красива държава. Многократно сънувах, че съм отново в Пустините. Денем бях там в мислите си, нощем – в сънищата си. Никога не съм изживявал някое свое пътуване по подобен начин, постфактум. Има много места, които съм посещавал и бих посетил с удоволствие отново, но за пръв път се чувствам по този именно начин. Всеки ден, в който сглобявах малко по малко това четиво, аз се завръщах отново там, за да изживея още веднъж миговете и да си спомня местата, които са се запечатали толкова дълбоко в съзнанието ми.

Колкото и да не искам да си призная, това бе поредното пътуване, което направих на един дъх. Ако направите една проста сметка, ще видите, че тези 10513 километра, разхвърляни на 15 дни, означават средно аритметично по 700 на ден. Но не числата ме карат да се замисля толкова, колкото снимките на местата, на които ми се иска да бях прекарал доста повече време. Да се бях потопил много по-дълбоко в уникалната им атмосфера. И в случая не визирам само Пустините, а също така и старата част на Язд, Шираз, та дори и остров Кешм. Иска ми се да бях снимал и повече портрети, включително в кюрдската част на страната. За цялото пътуване никой не ми отказа да го снимам. Но всъщност в началото на пътуването отмятах по-големи разстояния, за да стигна по-бързо, докато не дойдох до най-отдалечената точка на пътуването си – острова. Тогава пък ми се прииска вече да се прибирам и затова съкратих допълнително маршрута си.

A Иран е една доста евтина дестинация в крайна сметка. С много малко пари на ден можех да откарам още поне седмица-две по тези земи. И въпреки че все още малко съжалявам, че постъпих така, съм сигурен, че ако в някой бъдещ момент бъда изправен пред същия избор и се чувствам по този начин, бих взел същите решения. Ако сте пътували сами за повече от седмица, вероятно знаете какво имам предвид. Всеки е различен, разбира се. Аз все още се възхищавам на хората, правещи огромни солови пътешествия, но от друга страна не съм напълно убеден, че бих си пожелал такива. Надявам се да съм научил урока си и следващия път да пътувам много по-бавно от това. Обръщайки повече внимание както на местата, така и на хората – солта на земята. Както ги нарича Уим Уендърс, сърежисьорът на едноименния документален филм за бразилския фотограф Себастиао Салгадо.

Пожелавам си някой ден да се върна отново в Иран, за да го опозная много по-добре. Да посетя лагера в пустинята Кавир, както и соленото езеро, намиращо се непосредствено до него. Да обиколя всички улици на стария Язд, пеша, да видя соленото езеро Урмия, но най-важното за мен – да прекарам повече време в пустинята Лут, в която се влюбих. Бих искал да остана поне няколко дни в околността на лагера Шахдад, снимайки изгреви и залези, след което да опитам да прекося пустинята по пътя, водещ до Нехбандан. Общо взето след всичко, което вече видях, бих си направил един доста по-различен маршрут, акцентиращ на това, което ми е наистина интересно, абстрахирайки се напълно от основните туристически забележителности.

Наскоро случайно попаднах на снимките на една позната от пътуването ѝ в Европа. И въпреки че все още не съм посещавал повечето от тези красиви места, нищо в мен не трепна. Стоят ми някак си безлични, комерсиални и претъпкани с (китайски) туристи, кръстосващи селфи стиковете си като шпаги. Всичко това въобще не ме привлича, а още по-малко си представям солови пътувания в тази посока. Може би наистина съм странна птица, както ме класифицира моя колежка наскоро, когато на майтап я попитах за някоя близка и безопасна пустиня…

Сухата статистика сочи, че по време на това пътуване прехвърлих 100 хиляди километра на мотоциклет. А и като цяло на МПС, тъй като други возила нито съм притежавал, нито управлявал. За тези 15 дни стигнах до най-източната, най-южната и най-високата точка, на която досега съм бил. Посетих по-малко от половината забележителности, които си бях набелязал (едва 18 от 45), но това като че ли не е никак лош резултат като за мен :) Осредненият разход на гориво, който получих в края на пътуването, бе 4,97 ℓ/100, а средната цена на литър – 1,39 лв. По традиция основното перо в бюджета ми беше бензинът. Хубавото е, че такъв в Иран се намира толкова често, че с моя скромен 13-литров резервоар само веднъж изпаднах в ситуация, при това такава, която можех лесно да избегна. Цената му от 56 стотинки за литър е символична, както впрочем и качеството му. По отношение на водата също няма нищо притеснително и не виждам причина да се носят по-големи количества от литър-два. Без’порно един от най-добрите ми помощници в това пътуване бе throttle lock-а, без който не мога да си представя как бих правил по-големите преходи през някои от дните. Многократно ми се приискваше да разполагам с екшън камерка в арсенала си. Така щях да мога да заснема не само главозамайващия трафик в градовете, някои конкретни случки, а също така и кадри, за които не ми стискаше да спра и да насоча обектива си срещу хора, които биха могли да насочат срещу мен огнестрелно оръжие. Може би ще се замисля по темата. Доста пъти се чудех колко ли по-различно би могло да бъде цялото това пътуване, ако знаех поне малко фарси.

Хубаво е да се поскитосваш нанякъде сам, но много по-хубаво е, когато знаеш,
че някой те чака вкъщи.

Надявам се разказът ми да Ви е бил полезен или поне интересен.

Ходахафез, драги читателю, и до нови срещи!

И един последен съвет – не правете като мен. Когато тръгвате натам, не забравяйте да си инсталирате персийски език на google translate приложението на мобилния си телефон ;)

« към предишната част   |   към пътеписите »