На гости на картвелебите – Част I

Гамарджоба, драги читателю! Така де, здравей. Отдавна не сме се “виждали”, вероятно затова и не знам откъде да започна разказа си този път. Подготовката за това пътуване бях направил още през зимата и въпреки известните затруднения, с които се бях сблъскал по отношение на логистиката, още оттогава нямах търпение да потегля.

И така, този път ще се разходим из земите на Сакартвело, както самите грузинци наричат невероятната си държава, позната също като “перлата на Кавказ”.

Защо натам? Още Владимир от Киев, с когото се запознах на Гьобеклитепе по време на миналогодишната си разходка из Турция, ми беше разказвал колко красивa е тази страна. Това силно провокира интереса ми и ето, че след като изчетох куп пътеписи и разкази по темата, близо година по-късно, планът е начертан, а багажът старателно укрепен по мотоциклета, така че, люти грузинци, каращи бясно по разбити пътища, обладани от крави – пазете се! В петък тръгвам!

Пътуването накратко.

Варна – Турция – Грузия – Турция – Варна
7480 km, 355 литра бензин, 525 снимки, 12 дни

Петък, 17.06, ден нулев.

Варна – Истанбул – Кандира, 666 km

Нямаше кой знае какво интересно да се случи в този ден. По традиция той бе отреден за максимално отдалечаване от зоната на комфорт, затова и включваше отмятането на едно приятно количество километри в края на работния ден, само и само да стигна до мястото, което си бях набелязал за преспиване и снимане на изгрев на сутринта. Обичайната снимка от ГКПП-то, която, разбира се, не пропуснах да си направя, този път ще ви спестя. На нашия граничар, който ми постави въпроса с кого ще си пия вечер ракията, при положение, че съм тръгнал сам, не можах да дам конкретен отговор, затова пък аз дори не носех такава. Това, което ме учуди минута по-късно, бе доста по-добрата организация при влизане в Турция в сравнение с предишните пъти. Гишетата се минават бързо, а митничарят дори не ми погледна багажа, така че спестих доста време. Карах без почивки, Истанбул минах на един дъх, като по навик дори не си платих таксата за ползване на моста, и така малко преди полунощ стигнах до набелязаното място.

Събота.

Кандира – Синоп – Орду, 934 km

Станах малко преди 5 и започнах да си търся ракурси, докато слънцето още не се бе появило на хоризонта.

Отдавна не ми се бе отдавала възможност да се насладя на точно тези 10 минути от денонощието.

След още няколко кадъра се върнах при палатката, събрах набързо лагера и поех по пътя си.

Час по-късно минах покрай тази идилична гледка, пред която не можах да остана безразличен.

В Зонгулдак поради грешка в навигирането ми и нежелание да правя обратен завой се набутах в този черен път, който ми отне доста време, нерви и стоичкова терминология.

От друга страна след него вече си казах, че няма да влизам повече в подобни участъци.

По план исках да карам плътно покрай Черно море през цяла Турция до Батуми.

Това, оказа се, далеч не бе най-свежата ми идея, особено в частта между Кандира и Синоп, тъй като в много участъци пътят бе с ширина едва персон и половина.

Смятам за излишно да обяснявам при разминаване с ТИР-ове, особено по завоите, кой го играеше персона и кой половината. Освен това пътят далеч не бе толкова живописен, колкото очаквах, за да оправдае всичко това.

След като направих една панорамна обиколка на крепостта в Синоп, продължих по доста по-бързия път на изток. Предвид, че предишната вечер минах през Истанбул, трафикът не трябваше да може да ме изненада, но този ден вече ми дойде малко в повече – изпреварвания отляво, отдясно… някои водачи, ако можеха, щяха и отдолу и отгоре, само и само да стигнат 2 коли по-напред на следващия светофар.

По план бях заложил малко над 1200 km за този ден, но в “калкулацията” си не бях отчел колко всъщност време ще ми отнеме частта до Синоп, затова и се наложи да се примиря с доста по-малко от това. И така около 22 часа вече си търсех отбивка от пътя, по която да кривна в търсене на мястото си за къмпингуване. Може би не съм споменавал, но съм развил “нюх” за намирането на подобни места. След кратко обикаляне по друми, застлани с трошляк, си харесах място на 5 метра встрани от пътя, разпънах лагера и тъкмо си дописвах записките, когато чух приближаваща агротехника. Веднага изгасих челника, снижих се до нивото на глухарче и започнах да си свирукам, вперил поглед в луната, все едно нито съм там, нито съм паркирал 300 кила желязо на метри от пътя, а най-малкото пък съм разпънал палатката си най-нагло до нечия ограда, оконтурена с бодлива тел. Трактористът сякаш не ме забеляза в първия момент, но десет метра по-надолу спря, включи на задна и се върна към мен. Беше младо момче – заприказва ме с усмивка, докато се ръкостискахме, но поради езиковата бариера пълноценната комуникация не можа да се случи. Нормално. Обясних му с жестове, че трябва да поспя, а на сутринта потеглям. Пожела ми нещо, неразбираемо за мен и продължи спокоен по пътя си.

Отново приключих деня по тъмно, но пък това бе последният ден с подобна програма за цялото пътуване. Все пак си бях казал, че тази година ще сведа до абсолютния минимум този род изпълнения.

Неделя.

Орду – Батуми – Кобулети, 467 km

Събуден бях в 4:30 от оркестър без име под диригентството на маестро незнаен. Така де, предвид, че живея във Варна, се предполага, че трябва да съм отдавна свикнал с птичите симфонии, но явно все още не съм.

Събрах покъщнината и тръгнах отново по трошляка обратно към главния път. Час по-късно спрях за тази снимка:

А малко след това и за тази:

Замислих се, че с шофирането е като със секса – по-добре ти да изпреварваш, отколкото теб да те. Така поне си мислиш, че знаеш какво правиш.

Следващата предвидена спирка бе за разглеждане на църквата в Трабзон. Не останах особено впечатлен, затова и дори не съм снимал.

Вече нямах търпение да прекрача границата на Грузия и да започне същинската част на пътуването ми и затова си бях позволил да карам малко по-бързо. С това темпо, обаче, почти неусетно се сдобих с този документ.

Недотам приятен начин да си припомня, че ограничението за мотоциклети по главни пътища е 90, а не като това за автомобили – 110. Болката не бе голяма, но срамът… след като в последствие се оставих да бъда изпреварен от цял автобус туристи…

А за протокола в този ден минах през един куп тунели.

Споменах ли, че десетина километра по-нататък автобусът бе спрян от друга бригада органи на реда? :)

Почти веднага след излизането от последния турски тунел по този път се озовах пред заветния граничен пункт. Естествено не ми трябваше покана, за да се наредя най-отпред, където друг мото турист вече подготвяше документите си. Разменихме две приказки и се разбрахме да седнем някъде да поговорим, след като оправим документалната страна на влизането си в Сакартвело. Вече бях притеснен относно количеството въглеводороди в резервоара си, така че спряхме на първата бензиностанция, обменихме пари и заредихме догоре, като тук вече дори напълних 5-литровата туба за бензин, която носех със себе си.

Малко по-нататък си харесахме крайпътна кръчма и спряхме за почивка и раздумка. Колегата се оказа белгиец с китайски произход на име Wing. Потеглил сам с 450-кубиковия си WR към Монголия, след като плановете на негов приятел се променили и съвместното им пътуване отпаднало.

От дума на дума се разбрахме, че той има няколко дни за уплътняване, но не и идея как да ги оползотвори, докато аз имах предварително начертан подробен план. Затова решихме да продължим заедно, докато и двамата сме окей с това.

По пътя към Батуми попаднахме на този паметник – първият ни досег с грузинско изкуство.

Малко след това вече влязохме в самия Батуми.

Това, което най-вече исках да видя в града, бе статуята на Любовта, изобразяваща Али и Нино – азербайджанец, който се влюбва в грузинска принцеса, но умира, бранейки родината си. Статуята се задвижва всяка вечер и под светлините на прожекторите двете фигури се срещат, минават една през друга, а накрая се разминават. Във времето и най-вече пространството.

Честно казано останах леко разочарован. Всички снимки, които бях гледал, бяха снимани от ракурс, който ги кара да изглеждат колосални, а те всъщност са високи едва 8 метра. Е, няма да оставам и аз назад, така че също приклекнах ниско долу само и само да си направя снимката :)

Следващата ни бърза спирка беше пред сградата на центъра за музика изкуство.

Излязохме от Батуми и продължихме към крепостта Петра (не онази в Йордания, разбира се:). Тъй като аз, карайки първи, бях твърде концентриран по завоите, пропуснахме отбивката за нея, а впоследствие не ни се връщаше обратно назад. Затова продължихме направо към моста Варжанаули.

Според снимките, които бях гледал в интернет, представляваше нещо като бледо подобие на Дяволския мост над река Арда.

Въпреки това ми се искаше да го зърна поне за миг. Просто имам някакъв афинитет към стари каменни мостове.

Докато карахме натам, си дадох сметка, че Уинг е на 36, няма жена, деца, и прави точно това, което ми се иска и на мен…

Когато стигнахме до този участък от пътя, разбрах, че няма да продължа надолу.

На снимката не си личи, но денивелацията, комбинирана с едър трошляк, бе предостатъчна, за да ме откаже. Рискът да изтърва мотора и да намразя силно себе си впоследствие просто не бе оправдан, затова предложих на Уинг да го изчакам тук, а той да отиде да се позабавлява. Идеята ми бе отхвърлена, така че обърнахме с идеята да продължим в посока към Местиа.

Поне такъв бе първоначалният ми план за деня. Докато си търсехме пътя из тези малки селски друмчета, в миг на едно кръстовище се разминахме с голям микробус, управляван от 14-15 годишен хлапак!? Който с цялата си наглост ни се усмихна широко и ни махна с ръка. Двамата с Уинг се спогледахме безкрайно учудени и не по-малко нахилени!? Младежът ни скри шапките, опа, каските :)

След като веднъж стигнахме до задънена улица, реших да помоля следващите хора, които срещнем, да ни упътят. Нещеш ли, това се оказа младо семейство, което много ни се зарадва. Разменихме две думи на руски и на третата, след като ни казаха, че няма как да стигнем до Местиа днес, вече ни поканиха да им гостуваме за вечерта. Така Ирма и Махо ни поведоха към дома си, където ни очакваха синовете им – Гуга и Гиорги, както и съседските деца. И за двама ни бе много странно и същевременно приятно да попаднем в създалата се ситуация.

След като пристигнахме и се запознахме с децата и родителите на домакините си, бе време за разходка из огромния заден двор, част от който бе същинска джунгла в най-добрия смисъл на думата. Бяхме почерпени с плодовете на всички овощни дръвчета – сливи, ябълки и нешпера (която незнайно защо наричаха мушмула), но за мандарините, уви, бяхме ужасно закъснели. Най-голямата атракция за мен, обаче, си остана начина да си осигурим ледено студена питейна вода. За целта закачихме кофа на куката на една проволка и я спуснахме някъде надолу. Десет минути по-късно я изтеглихме и – воала.

Сякаш бях в някоя компютърна игра с невероятна графика, незабравима атмосфера и пленителна история.

Трябва да се признае на Уинг, че има подход с хората и особено децата. Напук на лингвистиката, той просто успява да намери общ език с всички.

И докато някои се наслаждавахме на гледката към Черно Море иззад перилата на терасата или визьора на фотоапарата, други вече свещенодействаха в кухнята. Ирма ни изненада не само с традиционните грузински хачапури, а също така и хинкали, пържени картофки, домашно приготвен сос от сливи и, разбира се, домашно бяло вино.

За съжаление Махо трябваше да отиде на работа, така че останахме в намален състав.

Докато хапвахме и разказвахме историите си, неусетно преминахме и по един ускорен курс по грузински. Уви, сертификатите ни нямаше да бъдат признати извън страната :)

« към пътеписите   |   към втората част »